Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (20)

Град Тебю Шуркбю, 12,30

Елви не можеше да заспи, след като разговаря с Флора в малките часове. Затова реши да почете още малко Гримберг. За зло или за добро стигна до епизода със смъртта на Густав II Адолф. Описанието на странното отношение на вдовицата му Мария Елеонора към трупа му буквално погълна Елви.

Мария Елеонора отказва да приеме смъртта на съпруга си. Вместо това непрекъснато се връща при мъртвото му тяло и му прави компания по време на цялата процесия от Германия. Когато най-накрая успели да я откъснат, тя по някакъв начин взела сърцето му (Елви страшно се дразнеше, че Гримберг така и не разкрива на читателите си как точно е постъпила) и заплашва придворните с него само за да я допуснат до трупа още веднъж.

„Нейният взор е сляп за черното, гниещо тяло, което милва и почита, въпреки че то отдавна е лишено от живот“ — пише един шведски дипломат.

Елви свали книгата и се замисли. Каква разлика в отношението… Ако кралят се бе вдигнал от ковчега, кралицата вероятно щеше да извика от радост и да прегърне разложения му труп. Защо бяха толкова различни? Дали Елви не бе коравосърдечна?

След няколко страници получи отговор на мъчещите я въпроси. Мария Елеонора поръчала двоен ковчег, който да побере мъртвия крал и нея самата. Обяснението й било, че получила „тъй малко наслада от него“, докато бил жив. Сега, когато бил мъртъв, не искала да пропусне нито миг.

За Елви този проблем не съществуваше. Тя бе получила достатъчно „наслада“ от живота с Туре. В мига, в който издъхна този десет години по-възрастен от нея мъж, оженил се за малката истерична женичка от добро сърце, за да се грижи за нея и да я напътства в земния й път, без да я разбира, за Елви всичко приключи — беше му се наситила. Не питаеше злост, съпругът й даде всичко от себе си приживе, но смяташе семейния си живот за приключена глава.

Успокоена от тази мисъл, Елви остави книгата настрани и се опита да заспи, но сънят не идваше. Към четири и половина отиде до тоалетната и прекара там половин час, преди отново да се върне в осветената от зората стая. Свали щорите, изпи две хапчета валериан и постепенно се унесе. Спа на пресекулки докъм единайсет часа, когато се събуди, бодра и изпълнена с очакване.

Докато не изгледа новините.

Не чу нито дума за най-важното. От време на време показваха интервю с някой епископ или свещеник, но знаете ли за какво говореха те?

За притеснените близки, за денонощния телефон на църквата и за страха, който мнозина изпитваха в тази ситуация, дрън, дрън, дрън.

Елви не изпитваше никакъв страх. Само яд.

Статистически данни и снимки от снощните ексхумации. Бяха успели да разровят всички засегнати гробове и дори още няколко (на хора, мъртви от повече от два месеца, които все още си бяха мъртви), а броят на пробудените наближаваше две хиляди.

Министър-председателят кацна в страната преди няколко минути и журналистите го нападнаха още на „Арланда“. За да подчертае колко сериозно е положението, той свали очилата си и погледна право в обектива на камерите със следните думи:

— Нашата страна. Се намира в състояние на шок. Надявам се всички. Да помогнат. Нека не усложняваме. Нещата още повече.

Аз. И моето правителство. Ще сторим. Всичко по силите си. За да предоставим на тези хора. Медицинските грижи. От които се нуждаят.

Но нека не забравяме…

В този миг показалецът му се изстреля нагоре във въздуха, а по лицето му се изписа емоция, напомняща скръб. Елви напрегна всеки мускул на тялото си и дори се наведе по-близо към телевизора. Ето сега ще го каже. Най-накрая. Министър-председателят продължи:

— Всички ще преминем по този път. Нищо не отличава тези хора. От нас.

С тези думи той благодари на журналистите, а охраната му проправи път към колата. Елви остана да седи със зяпнала уста.

„Дори и той не…“

Знаеше, че министър-председателят познава отлично Библията и с готовност я цитира при нужда. Какъв удар нанесе на Елви само, когато дори не спомена Светото писание. Точно сега, когато би било съвсем на мястото си.

„Всички ще преминем по този път…“

Елви спря телевизора и изръмжа:

— Проклет… палячо.

Обикаляше из къщата, беше толкова разстроена, че не знаеше къде да се дене. Влезе в гостната и взе копията на църковните псалми, изцапани от дишането на Туре, смачка ги и ги хвърли в кошчето за боклук. След това се обади на Хагар.

Хагар бе единствената й приятелка от църквата, която все още бе с всичкия си. През последните дванайсет години с Агнес се редуваха да варят кафе и да пекат сладки за съботните им срещи. След като Агнес получи ишиас преди три години и следователно не можеше да води толкова активен живот, Елви и Хагар продължиха сами с приготовленията.

Хагар вдигна на втория сигнал.

— Шестстотин и дванайсет, деветнайсет, двайсет и шест!

На Елви й се наложи да дръпне слушалката от ухото си, защото Хагар, която леко недочуваше, буквално й се разкрещя.

— Аз съм, аз съм.

— Елви! Не можех да се свържа с…

— Да. Знам. Имаш ли…

— Туре! Той…

— Да.

— И се върна…

— Да. Да.

Настъпи миг тишина. След това Хагар продължи, но доста по-тихо:

— Ясно. У вас?

— Да. Но вече го прибраха. Не затова ти се обаждам. Гледа ли новините?

— Разбира се. Цяла сутрин. Невероятно. Ужасно ли беше?

— С Туре ли? Да, може би малко в началото, но… след това мина добре. Забрави за него. Видя ли… видя ли министър-председателя?

— Да — рече Хагар с кисела нотка в глас. — Поведението им на нищо не прилича.

Елви поклати бавно глава, забравила, че Хагар не може да я види. Впи поглед в една малка икона на стената в коридора и заяви бавно:

— Хагар. Чудя си дали сме на едно и също мнение?

— За кое?

— За случващото се.

— Второто пришествие?

Елви се усмихна. Знаеше, че може да разчита на Хагар. Кимна на иконата, изобразяваща Исус, и каза:

— Да, точно за него. Дори не го споменават.

— Не. — Хагар отново повиши глас: — Пълен кошмар! Как стигнахме дотук?

Поговориха си няколко минути при пълно единогласие и се разделиха с обещанието да направят нещо, неизвестно какво.

Елви се почувства по-спокойна. Явно имаше и други, които мислеха като нея. Вероятно мнозина. Приближи се до прозореца на балкона и погледна навън, сякаш търсеше съмишлениците си с очи. В този миг съзря нещо друго — за първи път от месеци наред небето се покри с облаци.

Не ставаше дума за леки летни облачета, които успяваха единствено да приглушат яркия лазурен цвят на небето. Не, това бяха истински буреносни облаци, чиито черни тела пълзяха толкова бавно, че на практика изглеждаха неподвижни. Една страшна сила, устремена към Стокхолм.

Елви излезе на верандата, застана неподвижно и се загледа в облаците. Макар и бавно, сиво-черната планина наистина се носеше насам. Стомахът й се сви. Това ли бе? Така ли щеше да изглежда?

Обиколи къщата, прозя се и се опита да се приготви. Въпреки че не знаеше как точно да го направи.

„Който е на покрива, да не слиза да вземе нещо от къщата си; и който е на нивата, да се не връща назад да вземе дрехата си.“

Нямаше какво да направи. Седна на фотьойла и разлисти Библията до Евангелие на Матея, глава 24/17,18, за да си припомни и останалия текст. Думите му я изпълниха със страх.

„Защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде.“

Представи си концентрационни лагери, представи си и Флора.

„… но заради избраните ще се съкратят ония дни“.

Всъщност не ставаше дума за мъки и болка в буквалния смисъл на думата. Споменаваше се единствено, че иде голяма скръб. Че хората ще познаят невиждано досега страдание. Но това бе и въпрос на превод. Може би в оригиналния текст се разказваше за телесни, непоносими мъки. Клепачите на Елви започнаха да натежават.

„Може би още при първия превод, в Септуагинтата^[1]… четирийсет монаха в четирийсет стаи… сто маймуни до сто пишещи машини в продължение на сто години…“

 

 

Съзнанието й се изпълни с какофония от мисли и спомени и Елви задряма, както си седеше на фотьойла.

Събуди се от звуците на телевизора.

Вътрешната страна на клепачите й се оцвети в оранжево, тя отвори очи, но веднага се видя принудена отново да ги затвори, заслепена от светлината на екрана. Той блестеше като малко слънце. Елви отново отвори леко очи, но този път съвсем бавно и внимателно.

Когато очите й привикнаха към силната светлина, успя да види, че тя обгръща като ореол някаква фигура. Всъщност светлината дори струеше от нея. Жената. Елви веднага я позна и гърдите й се изпълниха със страх.

Жената носеше тъмносин шал върху черната си коса, а очите й бяха изпълнени със скръб, като на майка, която току-що е видяла смъртта на детето си. Която е стояла до разпятието и е гледала как стражите измъкват с клещи пироните от ръцете на сина й. Извитите вкочанени ръце, някога така малки и нежни, търсещи с трепет гърдите й. Скърцането на забит в дърво метал. Ръцете, облечени в парцали. Всичко бе загубено.

Елви прошепна:

— Света Богородице… — без да посмее да я погледне отново.

Защото в този миг усети силата на голямата скръб. Тя цялата бе събрана в очите на Мария. Скръбта на майката пред тялото на мъртвото й дете, дете, изтъкано единствено от доброта. Мъка, родена не само заради мъченията и смъртта на сина, когото е кърмила и обграждала с грижи, а най-вече заради самата мисъл, че съществува един свят, където това е възможно.

С крайчеца на очите си Елви съзря как Мария отваря ръце, сякаш за да я приветства. Елви понечи да падне на колене на пода, но Мария й рече:

— Седни, Елви.

Гласът й бе нежен, шепнещ, а не силен тътен, прорязващ небесата. Напомняше на смирената молба на просякиня за някое петаче, с което да си купи хляб.

— Седни, Елви.

Мария знаеше името й, а думите й подсказваха, че знае колко усърдно е работила Елви през целия си живот, знае, че е заслужила да поседне за малко. Елви си позволи да погледне за секунда към екрана и забеляза, че на крайчетата на пръстите й блестят малки звезди. А дали не бяха капки вода, изтрити сълзи.

— Елви — обърна се към нея Мария. — Надарена си с мисия.

— Да — прошепна Елви безмълвно.

— Трябва да дойдат при мен. Това е единственото им спасение. Трябва да ги накараш да разберат.

Тази мисъл не бе чужда на Елви и дори в този тежък миг тя успя да си представи своите съседи, хора с неразбиращи очи и уклончиви отговори. Затова я попита:

— Как? Как да ги накарам да разберат?

За секунда погледна Мария право в очите и цялото й тяло се изпълни с истински ужас. Защото видя в тях скръбта, която очакваше човечеството, ако не признаеше греховете си и не потърсеше прегръдката й. Мария протегна напред ръката си и продължи:

— Нека това е твоят знак.

Нещо докосна челото на Елви. Телевизорът угасна. Елви падна на една страна във фотьойла с чувството, че главата й ще експлодира.

 

 

Когато отново отвори очи, видя, че ръбът на стъклената маса се е впил в челото й. Главата я болеше. Поизправи се замаяна в креслото и погледна към масата. По ръба имаше размазано тъмночервено петно. Няколко капки кръв бяха паднали върху килима.

Телевизорът мълчеше, угаснал.

Елви се изправи с треперещи крака и излезе в коридора, за да се огледа в огледалото.

Над веждите й имаше съвсем права, трисантиметрова повърхностна рана, която напомняше на знака минус. От нея продължаваше да се стича бавно кръв. Елви попи с пръст една попаднала в окото й капка.

Отиде в кухнята и избърса кръвта с малко домакинска хартия. Не посмя да я изхвърли, прибра я в един буркан и завинти капака му.

След това набра номера на Хагар.

Докато чакаше да й вдигне, затвори очи и отново видя Мария пред себе си. Едно нещо не можеше да разбере. Когато Мария протегна ръка, за да докосне челото й, Елви за частица от секундата успя да види защо блестяха пръстите й. По тях имаше куки. Малки, тънки куки, не по-големи от тези за риболов.

По някакъв непонятен дори и за нея самата начин бе напълно убедена, че това не беше истинският образ на Мария, че тя й се явява в него, за да може човешките й очи да я възприемат. Като майката на Исус. Но куките? Какво означаваха те?

Когато Хагар най-накрая й вдигна, Елви престана да си задава въпроси и започна да й разказва за най-важния миг от живота си.