Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (2)

Улица „Сварваргатан“, 16,03

Смъртта…

Давид вдигна глава от бюрото и се загледа в окачената на стената снимка на пластмасовата скулптура на Дуейн Хенсон^[1] „Дамата от супермаркета“.

Въпросната дама представлява пълна жена с розова блуза и синя пола, която бута препълнена пазарна количка пред себе си. Косата й е навита на ролки, а от устата й стърчи цигара. Подпетените й обувки едва скриват подутите й до пръсване крака. Погледът й е празен. Кожата на ръцете й над лактите на места лилавее. Може би съпругът й я бие.

Количката й обаче е препълнена. Догоре.

Консерви, кутии, пластмасови опаковки. Храна. Полуфабрикати, готови да бъдат пъхнати в микровълновата печка. Тялото й е като лоена топка, натъпкана в обвивката от кожа, притисната на свой ред от тясната блуза и още по-тясната пола. Погледът й е празен, устните й стискат здраво цигарата и на места разкриват зъбите й. Ръцете й са вкопчени в дръжката на количката.

А количката е препълнена. До горе.

Давид си пое дълбоко въздух през носа. Стори му се, че може да усети евтиния й парфюм, примесен с миризмата на супермаркет и пот.

Смъртта…

Винаги, когато вдъхновението му го напускаше, когато усещаше колебание, поглеждаше към тази снимка. Тя бе живото олицетворение на Смъртта, на нещата, срещу които хората трябва да се борят. Всички съвременни тенденции, които приближаваха обществото към нея, представляваха въплъщение на злото. Всички, които го отдалечаваха… — на доброто.

В този миг Магнус отвори вратата на стаята си и излезе отвътре с карта „Покемон“ в ръка. Зад него се чуваше възмутеният глас на жабата Бол^[2]: „Не, така не може. Чуваш ли?“

Магнус показа картата на баща си.

— Татко, какво е Черният Голдък, око или вода?

— Вода. Хайде да оставим това за…

— Но там пише, че той може да атакува с очи.

— Да, но… Магнус. Не сега. Ще дойда при теб, когато съм готов с това, става ли?

Магнус видя разтворения пред Давид вестник.

— Кажи ми какво могат да правят.

— Моля те, Магнус. Остави ме да работя. После ще си играем.

— Продават… шведска… водка с порно. Какво е водка?

Давид затвори вестника и хвана Магнус за раменете. Той се задърпа и се опита отново да надникне във вестника.

— Магнус, сериозно ти говоря. Ако не ме оставиш да си свърша работата си сега, няма да имам време за теб по-късно. Отиди си в стаята и затвори вратата. След малко ще дойда.

— Защо трябва да работиш постоянно?

Давид въздъхна.

— Ех, само ако знаеше колко по-малко работя в сравнение с другите родители. Моля те, остави ме на мира още малко.

— Да, да, добре.

Магнус се измъкна от хватката му, върна се обратно в стаята си и тресна вратата след себе си. Давид обиколи веднъж стаята, избърса потта от мишниците си с хавлия и отново седна зад бюрото. Прозорецът, който гледаше към брега на остров Кунгсхолмен, бе широко отворен, но навън цареше пълно безветрие. По тялото на Давид се стичаше пот, макар че бе гол от кръста нагоре.

Отново разгърна вестника. Все щеше да му хрумне нещо смешно.

Продават шведска водка с порно.

Две представителки на Партията на центъра бяха решили да изразят недоволството си, като излеят водка върху брой на списание „Пентхаус“. Текстът под снимката гласеше: „Разстроени.“ Давид се загледа в лицата им. Стори му се, че излъчваха по-скоро гняв. Сякаш искаха да унищожат фотографа с поглед. Алкохолът се стичаше по голото тяло на момичето на корицата на „Пентхаус“.

Цялата ситуация бе толкова гротескна, че човек дори не можеше да я осмее. Давид плъзна поглед по корицата в опит да открие за какво да се хване.

Фотограф: Путе Меркерт.

Това му трябваше.

Путе. Меркерт. Давид се облегна назад, впери поглед в тавана и се замисли. След няколко минути бе готов с текста и започна да го пише на ръка. Отново погледна жените. Обвинителните им погледи сега бяха насочени към него.

„Значи ще се подиграваш с гражданската ни позиция — казваха те. — А ти самият с какво се занимаваш?“

— Да, да — отвърна Давид на вестника. — Аз поне си знам, че съм клоун, за разлика от вас.

Продължи да пише въпреки нарастващото главоболие, което отдаде на гузната си съвест. След двайсет минути бе готов с първия вариант на текста. Биваше го горе-долу. С малко обработка щеше направо да стане забавен. Хвърли бърз поглед на дамата от супермаркета, но и тя не му помогна. Може би бе започнал да върви по стъпките й, може би дори седеше в количката й.

Бе четири и половина. След още четири часа и половина щеше да застане на сцената. Коремът му се сви при тази мисъл.

Изпи чаша кафе, изпуши една цигара и отиде при Магнус. Отдели му половин час, през който си говореха за „Покемон“, помогна му да сортира картите и да преведе текста им.

— Татко — попита Магнус. — Какво всъщност работиш?

— Е как, нали знаеш какво. Дори бе веднъж на представлението на „Нора Брюн“^[3]. Разказвам разни истории и карам хората да се смеят и… Да, за това ми плащат.

— А те защо се смеят?

Давид погледна сериозното личице на осемгодишния си син и се разсмя. След това погали Магнус по главата и му отговори:

— Не знам. Наистина не знам. А сега е време за чаша кафе.

— Ех. Никога не спираш с това кафе.

Давид стана от пода, покрит с карти „Покемон“. Спря на прага и се обърна към сина си, който се опитваше да прочете на глас текста на една от тях.

— Мисля си — започна Давид, — че хората се смеят, защото искат. Нали плащат, за да посетят представлението и да се посмеят, затова и го правят.

Магнус поклати глава.

— Не разбирам.

— Е — рече му Давид, — и аз не разбирам.

Ева се прибра от работа в пет и половина и Давид я посрещна в коридора.

— Здравей, мили — поздрави го тя. — Как сте?

— Смъртта, смъртта и пак смъртта — отвърна й Давид и се хвана за корема. После я целуна. Горната й устна бе солена от пот. — А ти?

— Ами, малко ме боли глава. Иначе съм добре. Успя ли да напишеш нещо?

— Май да… — Давид махна леко с ръка към масата. — Но не е кой знае колко добро.

Ева кимна.

— Разбира се. Ще ми го прочетеш ли?

— Ако искаш.

Ева влезе в стаята на Магнус, а Давид отиде в тоалетната и поседя известно време на тоалетната чиния, загледан в белите рибки по завесата на душ-кабината. Искаше му се да прочете текста си на Ева, не, трябваше да го прочете на Ева. Беше забавен, но той се срамуваше от него. Страхуваше се, че Ева ще направи някакъв коментар за… идеята му. Или по-скоро за липсата на такава.

Пусна водата в тоалетната и наплиска лицето си на мивката.

„Аз съм комик. Комик.“

Да. Така си беше.

 

 

Приготви лека вечеря — омлет с гъби, докато Магнус и Ева подреждаха играта „Монополи“ в дневната. От мишниците на Давид се стичаха реки от пот, докато стоеше пред печката и запържваше гъбите.

„Това време е ненормално.“

Пред очите му пробяга образът на огромна оранжерия. Да. Представи си Земята като оранжерия. Представи си как извънземните са посадили семето на живота ни тук преди няколко милиона години и сега ще дойдат да приберат реколтата.

Давид разпредели омлета по чиниите и след това извика, че вечерята е сервирана. Образът бе доста добър, но дали щеше да разсмее хората? Не. Може би ако се спреше на някой известен човек, например Стафан Хеймершон^[4], и го набележеше за предводител на извънземните… Така значи, ето го главния виновник за парниковия ефект…

— За какво си се замислил?

— Нищо особено. Стафан Хеймершон е виновен за горещината.

— Добре…

Ева изчакваше. Давид сви рамене.

— Ами това е. В общи линии.

— Мамо. — Магнус бе извадил всички парченца домат от салатата си. — Робин ми каза, че ако стане още по-топло, динозаврите ще се върнат на земята. Вярно ли е?

 

 

Болката в главите им се усили по време на играта, което ги караше да реагират с ненужно раздразнение при всяка загуба на пари. След половин час направиха кратка пауза, за да може Магнус да изгледа „Булибумпа“^[5], а Ева да направи кафе в кухнята. Давид остана да седи на дивана и да се прозява. Приспа му се, както всеки път, когато се изнервеше. Прииска му се веднага да си легне.

Магнус се сгуши до него и двамата се загледаха в някакъв документален филм за цирка. Когато кафето бе готово, Давид стана от дивана въпреки протестите на Магнус. Ева стоеше пред печката и въртеше едно от копчетата й.

— Странно — рече тя. — Не мога да я изключа.

Червената лампичка, която сигнализираше, че печката работи, продължаваше упорито да свети. Давид завъртя няколко от останалите копчета, но без резултат. Котлонът с къркорещата кафеварка бе нажежен до червено. В този момент нямаха сили да се борят и с него и го оставиха да работи. Давид прочете текста си, докато пиеха кафето си с много захар и пушеха. Ева го намери за много забавен.

— Как мислиш, дали мога да го изиграя?

— Абсолютно.

— Не смяташ, че е…

— Какъв?

— Ами арогантен. Те са напълно прави.

— Е и?

— Ами нищо. Благодаря.

Бяха женени от десет години, но не минаваше и ден, през който Давид да не погледне Ева и да не си каже: „Ех, какъв съм късметлия.“ Вярно, имаха и трудни периоди, цели седмици, лишени от всякаква радост, но дори и тогава под натежалата мъка проблясваше малка табелка с надпис „Страхотен късметлия“. Нищо, че в този миг не можеше да я види. Тя отново щеше да изскочи отнякъде.

Ева работеше като редактор и илюстратор на научнопопулярна литература за деца в малката издателска къща „Хипогриф“. Дори самата тя бе написала и илюстрирала две книги за Брюно, бобърът философ, който обича да строи. Вярно, че те не пожънаха голям успех, но Ева веднъж бе подхвърлила със съответната гримаса: „На богаташите май им допадат. Имам предвид архитектите. За децата им обаче не съм сигурна.“ Давид смяташе, че книжките бяха далеч по-забавни от неговите монолози.

— Мамо! Татко! Не мога да го спра.

Магнус бе застанал пред телевизора и размахваше дистанционното. Давид натисна копчето за изключване, но екранът продължи да свети. Също като печката. Сега поне можеше да дръпне щепсела от контакта. Така и направи, точно докато представяха емисията новини по националната телевизия. За миг му се стори, че се бори с магнит — контактът буквално се опитваше да придърпа щепсела обратно. Чу се пукот и по пръстите му сякаш пробягаха мравки, след това настъпи тишина.

Давид вдигна щепсела и рече:

— Видяхте ли? Май даде на късо… Сигурно всички бушони са изгърмели.

Той включи лампата на тавана. Тя светна и не угасна повече.

Магнус скочи на дивана.

— Хайде! Да продължим!

 

 

Оставиха Магнус да спечели. Докато той броеше парите си, Давид извади сценичното си облекло и хвана вестника. Когато се върна в кухнята, видя, че Ева се опитва да изтегли печката напред.

— Не — опита се да я спре Давид. — Не го прави.

Тя прищипа пръста си и изруга.

— По дяволите… Не можем да я оставим така. Ще ходя у татко. По дяволите…

Ева дръпна рязко печката, но тя бе заклещена между шкафовете.

— Слушай сега — намеси се Давид. — Колко пъти си я забравяла включена, преди да си легнем, и не е имало неприятни инциденти?

— Да, да, знам. Но това не е като да излезем и да я оставим без надзор… — Ева ритна вратата на фурната. — Не сме чистили отзад от сума ти години. Проклета печка. По дяволите, главата ми ще се пръсне.

— Ева, това ли ти се иска в този момент? Да чистиш зад печката?

Тя отпусна ръце, поклати глава и се изсмя.

— Не, просто й се ядосах. Ще я зарежа така.

Като в последна отчаяна атака Ева дръпна с все сила печката още веднъж, но без резултат. После вдигна ръце и се отказа. Магнус дойде при тях в кухнята, стиснал пачката с пари в ръце.

— Деветдесет и седем хиляди и четиристотин. — Той затвори очи. — Много ме боли глава. Ужасно е.

На раздяла всички си взеха по един алведон^[6] с чаша вода, чукнаха се и преглътнаха.

 

 

Магнус щеше да остане да спи при майката на Давид, а Ева възнамеряваше да се отбие при баща си в Йерфела, но щеше да се върне вкъщи по-късно същата нощ. Двамата с Давид гушнаха Магнус и размениха по няколко целувки с него.

— Да не прекалиш с „Картун Нетуърк“, докато си при баба ти — заръча Давид.

— Ами — отвърна му Магнус. — Вече не го гледам.

— Чудесно — рече Ева. — Значи…

— Сега гледам „Дисни Ченъл“. Той е много по-хубав.

Давид и Ева се целунаха още веднъж, а очите им проблеснаха при мисълта за предстоящата им нощ съвсем сами вкъщи. След това Ева хвана Магнус за ръката, махнаха на Давид за последен път и потеглиха. Давид постоя още малко на тротоара, загледан след тях.

„Няма да ги видя повече…“

Отново усети познатия до болка страх. Бог бе проявил прекалена добрина към него, незаслужена. Бе му дал повече, отколкото трябва. И сега щеше да му вземе всичко. Когато Ева и Магнус се скриха зад ъгъла, го облада силно желание да изтича след тях, да ги спре и да им каже: „Хайде елате, да се прибираме. Ще изгледаме «Шрек», ще поиграем на «Монополи»… Нека не се разделяме.“

Този път обаче страхът бе много по-силен от обикновено. Успя все пак да го потисне, обърна се и тръгна към улица „Санкт Ериксгатан“, като през цялото време си повтаряше новия скеч в опит да го запамети по-добре.

Как се пръква подобна снимка? Двете жени са разстроени и какво решават да направят? Да влязат в първия магазин за алкохол, да купят няколко бутилки, а след това и купчина порносписания. После застават на тротоара и започват да леят алкохол, и то в продължение на цели два часа, докато накрая фотографът на „Афтонбладет“^[7] Путе Меркерт СЛУЧАЙНО ги забелязва и взема че ги снима.

— Здравейте! — поздравява ги той. — Какво правите?

— Ами как какво. Изливаме алкохол върху порносписанието — отвръщат му те.

„Аха — помисля си фотографът. — Ето това е новина.“

Не. Не фотографът. Путе Меркерт. През цялото време.

„Аха — помисля си Путе Меркерт. — Ето това е новина.“

На средата на моста Давид забеляза нещо странно и се спря.

Наскоро бе прочел във вестниците, че в Стокхолм са се завъдили милиони плъхове. Досега не бе видял нито един, но ето че на моста „Санкт Ерик“ сега се мъдреха цели три. Един голям и два по-малки. Гонеха се в кръг по тротоара, съскаха и оголваха зъби, а един от по-малките дори ухапа големия по гърба. Давид отстъпи и вдигна поглед от земята. От другата страна на плъховете стоеше възрастен мъж и наблюдаваше борбата им със зяпнала от почуда уста.

Двата малки плъха бяха с големината на новородени котенца, а големият — на минизаек. Плешивите им опашки пляскаха по тротоара. Големият плъх изпищя, когато и вторият му противник заби зъби в гърба му, а козината му се оцвети в червено от стичащата се кръв.

„Да не би тези малките да са му… деца?“

Давид се хвана с ръка за устата и изведнъж усети, че му призлява. Големият плъх се хвърляше отчаяно наляво-надясно, опитвайки да се освободи от малките. Давид никога преди не бе чувал плъхове да пищят, дори не мислеше, че е възможно. Но този плъх издаваше ужасен звук, като писъка на умираща птица.

Няколко човека се бяха спрели и на другия тротоар. Всички следяха боя на плъховете. За миг му заприличаха на публиката на някакво състезание. Фехтовка на плъхове. Искаше да се махне оттук, но нямаше как. По моста минаваше неспирен поток от коли, а и не можеше да откъсне поглед от плъховете. Трябваше да види края. Изведнъж големият плъх застина, а опашката му заприлича на устремена стрела. Малките се извърнаха и започнаха да дерат корема му с нокти. Главите им отскачаха нагоре-надолу, докато го ръфаха. Големият плъх пролази напред, докато стигна края на моста, мина под парапета заедно с товара на гърба си и падна надолу.

Давид успя да зърне удара с черната вода. Бученето на минаващите автомобили заглуши плясъка. Уличните лампи осветиха за миг фонтана от капки, след това всичко свърши.

Хората продължиха по пътя си, увлечени в нови разговори.

— Никога не съм виждал подобно нещо. От жегата ще да е… татко ми разказа как веднъж… го боляла глава…

Давид разтри слепоочията си и премина на отсрещния тротоар. Минувачите го поглеждаха в очите и му се усмихваха сконфузено, сякаш току-що бяха сторили нещо напълно забранено. Когато възрастният мъж мина покрай него, Давид го спря и попита: „Извинете за въпроса, но и вас ли ви боли глава?“

— Да — отвърна му мъжът и притисна юмрук към челото си. — Ужасно.

— Мда. Просто се чудех.

Мъжът посочи към сивия асфалт, покрит с пръски кръв, и каза: „Може би и тях ги е боляло. Може би заради това… — той замлъкна и се взря в Давид. — Вас са ви показвали по телевизията, нали?“

— Да. — Давид погледна часовника си. Девет без пет. — Простете, трябва да…

После продължи напред. Въздухът бе изпълнен с приглушено чувство на паника. Непрекъснато лаеха кучета, а хората вървяха с много бързи крачки, сякаш се опитваха да избягат от неизвестното. Давид се спусна надолу по улица „Уденгатан“, извади мобилния си телефон и набра номера на Ева. Вдигна му точно преди да стигне до метрото.

— Здравей — рече Давид. — Къде си?

— Тъкмо сядах в колата. А ти? И при майка ти беше като у нас. Опита се да спре телевизора, когато пристигнахме, но не можа.

— Е, поне Магнус ще е щастлив. Ами ти? Не знам… Налага ли се да ходиш до баща си?

— Защо?

— Ами… още ли те боли глава?

— Да, но това не ми пречи да шофирам. Не се притеснявай.

— Не, просто имам някакво лошо предчувствие. Ти нямаш ли?

— Не. Не бих казала.

Някакъв мъж стоеше в телефонната кабина на кръстовището на „Уденгатан“ и „Свеавеген“ и натискаше бутона за прекъсване на връзката. Давид точно се канеше да разкаже на Ева за плъховете, когато връзката прекъсна.

— Ало? Ало?

Той се спря, отново набра номера, но не успя да се свърже. Чуваше единствено пукане. Мъжът в будката тресна слушалката, изруга и излезе на улицата. Давид се опита да изключи телефона си, за да набере отново, но дисплеят му отказваше да угасне. Капка пот се откъсна от челото му и падна върху бутоните. Телефонът бе необичайно топъл, сякаш батерията бе нагрята до червено. Давид продължи да натиска бутона за изключване, но нищо не се получи. Дисплеят все така светеше, а иконата за нивото на заряда на батерията се запълни с още една чертичка. Часовникът показваше девет и пет. Давид се затича към „Нора Брюн“.

Още отдалеч чу, че представлението в ресторанта е започнало. Гласът на Бени Лундин ехтеше на улицата. Отново разказваше шегата за различните хигиенни навици на мъжете и жените. Давид се намръщи. За негова радост никой от публиката не се разсмя. В залата настъпи кратка тишина, след което Бени продължи със следващия си коронен номер — за автоматите за кондоми, които решават да стачкуват точно когато човек най-много се нуждае от тях. Давид се спря във вестибюла и замижа.

От залата буквално струеше светлина. Лампите, които обикновено бяха загасени, за да не заглушават осветлението на сцената, горяха с пълна сила. Всички посетители, и край масите, и край бара, имаха измъчен вид и бяха забили поглед в пода или в чиниите.

— Приемате ли Америкън Експрес?

Ето я кулминацията. Хората обикновено се заливаха от смях, когато Бени им разказваше за злощастния си опит да купи кондоми от югославската мафия. Този път обаче никой не се разсмя. Всички бяха съвсем посърнали.

— Затвори си устата, по дяволите! — извика един подпийнал мъж откъм бара и се хвана за главата.

Давид го разбираше напълно. Звукът на микрофона бе максимално усилен и отекваше в стените. Беше си живо мъчение, като се има предвид, че главите на всички се пръскаха от болка.

Бени се изсмя нервно.

— Да не би да са те пуснали в градски отпуск от дом за умствено изостанали?

Тъй като и този път никой не се разсмя, Бени постави микрофона обратно на статива и рече: „Благодаря. Бяхте фантастични.“ След това слезе от сцената и тръгна към кухнята. В следващия миг микрофонът проряза натежалия от напрежение въздух с ужасен писък.

Посетителите се хванаха за главите, а някои дори закрещяха в синхрон с ехтящата в залата микрофония. Давид стисна зъби, изтича при микрофона и се опита да го откачи от кабела. По кожата му пробяга лек ток, но кабелът не помръдна. Само след няколко секунди му се стори, че воят на микрофона буквално се врязва в мозъка му. Не издържа и запуши ушите си с ръце.

Обърна се и понечи да тръгне към кухнята, но попадна в тълпата от посетители, които бяха наскачали от масите и се опитваха да стигнат до изхода. Една жена, която очевидно не изпитваше никакво уважение към недвижимото имущество на ресторанта, избута Давид настрани, нави кабела на микрофона няколко пъти около ръката си и го дръпна с все сила. Успя единствено да събори статива. Пищенето продължи.

Давид погледна към пулта на дисководещия, където Лео натискаше всички възможни копчета без резултат. Точно щеше да му извика да дръпне щепсела, когато някой го бутна на ниската сцена. Остана да лежи там със запушени уши и видя как жената завъртя микрофона над главата си и го удари в каменния под.

Настъпи тишина. Хората спряха и се огледаха. Отвсякъде се чуха въздишки на облекчение. Давид се поизправи и видя как Лео маха с ръце. В следващия миг прокара показалеца си по гърлото. Давид кимна, прокашля се и рече високо:

— Моля за внимание.

Всички се обърнаха към него.

— За съжаление ни се налага да прекъснем днешното представление заради техническа повреда.

Отнякъде долетя смях. Подигравателен смях.

— Благодарим от сърце на главния ни спонсор „Ватенфал“^[8]. Заповядайте отново!

Репликата му бе посрещната с отделни освирквания. Давид махна с ръце, сякаш се опитваше да каже: „Простете, но не аз съм виновен за всичко това, по дяволите.“ Публиката обаче вече бе загубила интерес към него. Всички вървяха към изхода. Ресторантът се изпразни само за няколко минути.

В кухнята Лео го посрещна сърдит.

— За какво ти бе да споменаваш „Ватенфал“? — попита той.

— Ами шегичка — отвърна Давид.

— Ясно. Много смешно.

Давид точно отвори уста да направи коментар за отговорността на капитана на потъващия кораб, все пак Лео бе шеф на ресторанта и следващия път, когато електрическата мрежа полудееше, бе негов ред да замаже положението, но реши да си премълчи. От една страна, не можеше да си позволи да се скара с Лео, а от друга — имаше по-големи проблеми.

Влезе в главния офис и набра номера на Ева от стационарния телефон. Този път успя да се свърже, но само с гласовата й поща. Остави й съобщение да му се обади в ресторанта при първа възможност.

Комиците взеха няколко бири и седнаха да ги изпият в кухнята на фона на бученето на аспираторите. Готвачите ги бяха пуснали, за да прогонят жегата от котлоните, които не можеха да изключат. А сега и те отказваха да спрат. Едва се чуваха един друг, но поне беше хладно.

Повечето си тръгнаха, но Давид реши да остане за в случай, че Ева му се обади. По радиото съобщиха, че проблемите с електрическата мрежа са засегнали само стокхолмския регион и че на места напрежението във волтове на метър се доближава до това на падащ гръм. Давид целият настръхна. Може би от страх или пък заради витаещото във въздуха статично електричество.

Когато усети вибрациите по бедрото си, първо реши, че и те се дължат на напрежението в атмосферата, но след това осъзна, че мобилният му телефон звъни. Изписаният на дисплея номер не му бе познат.

— Ало, говорите с Давид.

— Давид Зетерберг?

— Да?

Нещо в интонацията на мъжа накара стомахът му да се свие от притеснение. Изправи се и излезе в коридора, който водеше към ложата, за да чува по-добре.

— Казвам се Йоран Далман и работя като лекар в болница „Дъндерид“.

Когато мъжът приключи, тялото на Давид се скова от студ, а краката му омекнаха. Гърбът му се плъзна надолу по стената и той рухна върху циментовия под. Взря се втренчено в телефона в ръката си, след което го хвърли надалеч, сякаш бе отровен. Слушалката се плъзна по пода и се удари в крака на Лео. Той вдигна поглед.

— Давид! Какво се е случило?

Давид нямаше ясен спомен от последвалия половин час. Светът сякаш бе застинал, загубил всякакъв смисъл. Лео се придвижваше трудно напред сред върволицата от коли, които следваха най-основните правила за движение. Нито един електронен апарат не работеше. Давид се бе свил на седалката до шофьорското място и гледаше с невиждащи очи мигащите в жълто светофари.

Посъвзе се едва когато влязоха във фоайето на болницата и дори успя да отхвърли предложението на Лео да го придружи до горе. Не си спомняше думите на приятеля си, нито пътя до отделението. Изведнъж просто се озова там и времето отново потече бавно напред.

Да, всъщност имаше само един спомен. Докато вървеше по коридора към стаята на Ева, забеляза как лампите над всички врати светят, а алармата на пациентите не спира да вие. Това бе най-логичното продължение на подобна невиждана катастрофа.

 

 

Ева се бе блъснала в един лос и бе починала, преди Давид да успее да дойде в болницата. Лекарят го бе осведомил още по телефона, че няма никаква надежда, но че сърцето й все още бие. Само че вече не биеше. Бе спряло в 22,36. В единайсет без двайсет и четири сърцето на Ева бе спряло да изтласква кръв в тялото й.

Един-единствен мускул в тялото на едно-единствено човешко същество. Прашинка на фона на безвремието. А с него си отива целият свят. Давид стоеше до леглото й с отпуснати ръце. Болката в главата му го изгаряше.

Ето тук лежеше цялото му бъдеще, всички прекрасни мигове, които очакваше да му донесе животът. Тук лежаха последните дванайсет години от миналото му. Сега всичко изчезна, а времето се сви до изпълненото с непоносима болка настояще.

Давид падна на колене до Ева и хвана ръката й.

— Ева — прошепна той. — Не може да ме изоставиш. Как ще живея така. Та аз те обичам. Не разбираш ли? Не мога без теб. Събуди се. Няма да се справя без теб, с нищо няма да се справя. Толкова много те обичам, че не мога да повярвам, че това се случва.

Давид не спря да повтаря дългия си монолог. Колкото повече пъти изричаше тези думи, толкова по-истински му се струваха, докато накрая повярва, че те наистина ще помогнат. Да. Колкото повече си повтаряше, че бе невъзможно Ева да е мъртва, толкова по-абсурдна му изглеждаше цялата ситуация. Дори успя да си внуши, че това безкрайно повторение ще сътвори някакво чудо, но в този миг вратата се отвори.

Някаква жена го заговори:

— Как сте?

— Добре, добре — рече Давид. — Вървете си.

После допря все по-студената ръка на Ева до челото си и в следващия миг чу шумоленето на мантата на сестрата, която приклекна до него. Усети ръката й върху гърба си.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Давид извърна бавно лице към сестрата и отстъпи назад, без да изпуска ръката на Ева. Тази жена бе живо олицетворение на Смъртта. Скулите й бяха изпъкнали, а в широко отворените й очи се четеше отчаяние.

— Коя сте вие?

— Казвам се Мариане — почти нечуто изрече сестрата.

Двамата с Давид втренчиха очи един в друг за няколко мига. Той стисна още по-здраво ръката на Ева, сякаш за да я защити от гостенката, която бе дошла да я прибере. Но медицинската сестра не помръдна от мястото си. Вместо това изхлипа и рече: „Простете ми…“. После стисна здраво очи и се хвана с ръце за главата.

Давид разбра всичко. Очевидно не само той усещаше тази пулсираща болка в главата си. Медицинската сестра се изправи бавно, препъна се леко и излезе от стаята. За миг действителността се прокрадна през стената на илюзията му и Давид отново чу какофонията от сигнали, аларми и сирени в болницата и извън нея. Целият свят се бе вдигнал на бунт.

— Върни се при нас — прошепна той. — Помисли за Магнус. Как да му го кажа? Нали не си забравила, че навършва девет след седмица. Поръча си торта от палачинки. Как да я приготвя, Ева? Нали ти щеше да я направиш, нали купи малини и всичко необходимо. Още са във фризера вкъщи. Как ще намеря сили да се прибера, да го отворя и да видя малините, които ти купи за тортата от палачинки. Как ще намеря сили да ги извадя и…

Давид закрещя. От гърлото му се откъсна един-единствен вой, който секна едва когато дробовете му останаха без въздух. После допря устни до кокалчетата й и прошепна:

— Това е краят. С теб си отидох и аз. Няма ме вече. Всичко се сгромоляса.

Болката в главата му така се усили, че вече не можеше да я игнорира. Пред очите му пробяга лъч на надежда. Всеки момент щеше да умре. Да. Тук и сега. Нещо изпука, сякаш мозъкът му се разцепи под силата на растящата болка и точно успя да си помисли: „Умирам. Сега. Благодаря“, когато всичко свърши. Изчезна. Алармите и сирените заглъхнаха. Светлината в стаята загуби яркостта си. Изведнъж чу собственото си запъхтяно дишане. Ръката на Ева, мокра от потта му, се свлече надолу по челото му. Болката я нямаше. Давид разсеяно прокара ръката на жена си напред-назад по челото си, одраска кожата си с венчалната й халка. Искаше да върне болката в главата си. След като тя изчезна, тази в гърдите му стана непосилна.

Давид заби поглед в пода. Затова не видя бялата ларва, която падна от тавана, приземи се върху жълтото болнично одеяло на Ева и продължи надолу.

— Любима моя — прошепна той и прегърна ръката й. — Та нали никога нямаше да се разделим, забрави ли?

В този миг ръката й потрепна и стисна неговата.

Давид нито извика, нито помръдна. Просто продължи да гледа втренчено ръката й и отново я стисна. Тя му отвърна със същото. Той буквално зяпна от удивление и облиза устните си с език. Не, не изпитваше щастие, по-скоро бе объркан, сякаш току-що се бе събудил от някакъв кошмар. Опита се да се изправи и да я погледне, но краката му не го държаха.

Бяха я почистили и превързали, доколкото състоянието й позволяваше, но въпреки това половината й лице бе превърнато в голяма рана. Лосът явно бе успял да извърне глава или дори да атакува колата в последен отчаян опит да се спаси. Рогата му бяха пробили първи стъклото и се бяха впили в лицето й, преди тежкото му тяло да я размаже.

— Ева! Чуваш ли ме?

Тя не реагира. Давид се хвана с ръце за лицето. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

„Явно бе някакъв… спазъм. Не може да е жива. Вижте я само.“

Въпреки че дясната половина на лицето й бе покрита с огромна превръзка, то му се стори някак… малко. Виждаше се, че голяма част от костите, кожата и месото ги няма. Бяха му казали, че състоянието й е критично, но едва сега започна да си дава сметка колко сериозни са нараняванията й.

— Ева? Аз съм.

Този път не можеше и дума да става за спазъм. Ръката й потръпна и се удари в крака му. В следващия миг тя се изправи, напълно неочаквано. Давид отстъпи инстинктивно назад. Одеялото се плъзна надолу от тялото й. Чу се някакво звънтене. Не, изобщо не бе осъзнал колко сериозни са раните й.

Гърдите й бяха голи, а дрехите — нарязани на парцали. В дясната част на гръдния й кош се мъдреше зейнала дупка, заобиколена от парчета кожа и съсирена кръв. Оттам се чуваше звънтенето. В първия миг Давид не можа да познае своята Ева в това чудовище и му се прииска да избяга оттам. Но краката му не го слушаха. След малко се опомни и отново застана до леглото й.

Сега разбра какво звънтеше и подрънкваше. Скоби. Целият й гръден кош бе изпълнен с метални скоби, впити в разкъсаните кръвоносни съдове. Именно те се удряха една в друга при всяко нейно движение. Той преглътна и промълви: „Ева?“

Тя обърна глава към него и отвори единственото си око.

Тогава Давид отново изкрещя.