Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (19)

Квартал Велингбю, 11,55

Ана вече я нямаше от четирийсет и пет минути и Малер започна да се притеснява. Излезе на балкона, огледа двора и спря поглед на апартамента й. Обзе го бащински яд, „проклето дете, защо се бави толкова“, но успя веднага да го заглуши. Трябваше да е внимателен. Да се отнесе към нея с разбиране.

През последните години бе по-скоро баща, отколкото дядо за Елиас. Може би се опитваше да навакса дните, изгубени през детството на Ана, когато кариерата му бе в разцвета си. Често гледаше Елиас и го взимаше от градина, за да даде на Ана свобода, от която тя обаче рядко се възползваше. Дъщеря му оставаше глуха за съветите му — „малко съм позакъснял, за да започна да я превъзпитавам“, — но той се опитваше да не я съди.

А и всичко бе по негова вина. Неспособността на Ана да се обвърже, да се задържи на дадена работа или да завърши образованието си беше като че ли заучено поведение. И кой я бе повел по тези стъпки? Густав Малер, журналистът с успешна кариера.

През детството й се местиха пет пъти, всеки път, когато получаваше работа в по-големи вестници. Когато Ана навърши девет, а баща й най-накрая получи работа в криминалния отдел на вестник „Афтонбладет“, на майка й Силвия й дойде до гуша и го напусна. Истината обаче беше, че самият той я бе изоставил много по-рано. В крайна сметка на него се падна задачата да научи Ана как да живее живота си. Ана изкара един семестър психология и преди да прекъсне, успя да научи достатъчно много, за да го обвини за всичко. Той бе напълно съгласен с нея, макар и да не й го призна. Все пак вярваше, че всеки човек сам носи отговорност за съдбата си. Поне на теория.

Отношенията му с Ана бяха доста сложни. Малер смяташе, че е крайно време тя да спре да търси вината у другите, да се вземе в ръце и да направи нещо с живота си. Знаеше, че и той има вина. И можеше да признае вината си, но тя оставаше сляпа за своята.

Малер запали цигара, но успя да си дръпне само веднъж, преди трима мъже да излязат от входа на Ана. Веднага приклекна и загаси цигарата на бетонния под.

„Врагът не трябва да забележи дима.“

След това наостри уши, за да чуе дали мъжете не са тръгнали към неговия вход. Не. Отдалечиха се, увлечени в разговор. Не можеше да чуе думите им. Откъсна изгорелия край на цигарата, запали я отново и си дръпна два пъти. Пръстите му трепереха. Трябваше да се махнат оттук. Веднага.

Изключи и стационарния, и мобилния си телефон от страх някой да не го потърси за коментар. В мига, в който отново включи стационарния, за да прослуша телефонния секретар, външната врата се отвори. Малер се вцепени.

— Татко?

Пръстите на ръката му се отпуснаха. Дръпна отново щепсела, а Ана се появи в стаята с пътна чанта в ръка. Остави я на пода, излезе на балкона и погледна навън.

— Тръгнаха си — рече Малер. — Видях ги.

Ана бе прехапала долната си устна до червено.

— Претърсиха целия апартамент. Избутаха настрани леглото и провериха отдолу. — Ана изсумтя. — Възрастни мъже. Казаха ми, че… трябва да им го предам.

— Откъде дойдоха?

— От полицията. Имаше и лекар. Носеха някакъв документ от епидемио… нещо си. Заявиха, че е незаконно да… и че е опасно за Елиас.

— Нали не им каза, че е тук?

— Не, но…

Малер кимна, прибра лаптопа си и приготви пари.

— Трябва да тръгваме веднага.

— Към болницата?

Малер стисна силно очи и се опита да запази спокойствие.

— Не, Ана, към вилата.

— Но те казаха, че…

Когато Малер прибра компютъра си в чантата и се обърна, за да влезе в спалнята, Ана застана пред вратата със скръстени ръце. Гласът й бе уверен и спокоен.

— Не ти решаваш.

— Ана, би ли се отместила. Трябва да тръгваме. Може да дойдат всеки момент. Вземи си чантата.

— Не. Не ти решаваш. Аз съм му майка.

Малер стисна устни, погледна Ана право в очите и каза:

— Много е хубаво, че изведнъж проявяваш толкова силен майчински инстинкт, което не ти се случваше често през последните години, но смятам да взема Елиас с мен, а ти прави каквото решиш.

— Тогава ще се обадя в полицията — рече Ана, а ледената нотка в гласа й започна да се пропуква, да поддава. — Не разбираш ли?

Малер бе изключителен манипулатор. Само да поискаше, за нула време щеше да накара дъщеря си да промени решението си, като й отправи с нежен глас повече или по-малко прикрит упрек. Дали от уважение към нея, или заради малкото време, реши да заложи на гнева, така бе по-честно. Остави чантата на пода и посочи към спалнята.

— Току-що ми заяви, че това не е Елиас! Как тогава, по дяволите, се наричаш негова майка?

Стрелата му попадна точно в целта. Ана се сви леко и започна да плаче. Малер се намръщи сам на себе си. Страхотно честно постъпи.

— Ана, прости ми. Не исках…

— Напротив. — За негова изненада, Ана се изправи и си изтри сълзите със задната страна на ръката. — Знам, че изобщо не ти пука за мен.

— Не си справедлива. — Малер усети, че губи битката, и започна да отстъпва. — Нима не се грижех за теб през цялото време? Всеки ден…

— Да, все едно бях играчка. Един вид задължение. А ето че когато играчката застане на пътя ти, трябва да я преместиш. Никога не си сторил нещо за мен от обич или загриженост. Винаги си се водил единствено от гузната си съвест. Дай ми една цигара.

Малер посегна към джоба на ризата си, но се спря.

— Ана, нямаме време…

— Напротив. Казах ти да ми дадеш цигара.

Ана пое цигарата и запалката, запуши и седна на самия край на фотьойла. Малер не помръдна от мястото си.

— Как ще реагираш — продължи тя, — ако ти кажа, че през цялото това време ми се искаше да съм сама? Че ежедневните ти посещения вкъщи страшно ми дотягаха? Купувах си храна от будката за хотдог на кръстовището, тъй че нямах нужда от твоята помощ. Но те оставих да правиш каквото решиш, за да се чувстваш по-добре.

— Лъжеш — рече Малер. — Да не искаш да ми кажеш, че щеше да лежиш там съвсем сама, ден след ден…

— Не съм била сама. Вечер, когато имах сили за това, се обаждах на някого от познатите си и…

— Аха, ето каква била работата — гласът на Малер прозвуча по-застрашително, отколкото искаше.

— Спести ми оценката си. Всеки се справя посвоему. Аз поне скърбях за Елиас. А ти за какво скърбеше? Вероятно за безвъзвратната загуба на проекта, с който щеше да възстановиш моралното равновесие в душата си. Но край, вече нямам намерение да се съобразявам с теб.

Ана загаси изпушената наполовина цигара и се върна в спалнята.

Малер остана неподвижен с отпуснати ръце. Не че думите на Ана чак толкова го разстроиха, не. Вероятно беше права, но това нямаше значение. И все пак новостите, които му съобщи, определено го шокираха — не бе очаквал подобно нещо от нея.

 

 

Елиас лежеше на леглото с разтворени ръце и приличаше на извънземно. Ана седеше на ръба на леглото с показалец в стиснатото му юмруче.

— Виж — рече тя.

— Да — отвърна й Малер и стисна устни, за да не й каже, че знае.

Вместо това седна от другата страна на леглото и също подаде пръст на Елиас. Стори му се, че чува сирени в далечината.

— Какво можем да му дадем? — попита Ана.

Малер й разказа за солта. Въпросът й бе обещаващ, първата стъпка към одобрението на плана му, но той реши да не я притиска. Сега бе неин ред да решава. Стига, разбира се, да не взима грешните решения.

— Ами глюкоза? — продължи тя. — Захарен разтвор.

— Може би — рече Малер. — Да опитаме.

Ана кимна, целуна Елиас по горната част на ръката, измъкна пръста си, изправи се и каза:

— Ами тогава да тръгваме.

 

 

Малер докара колата пред входа, а Ана изнесе Елиас, увит в спална торба, положи телцето му на задната седалка и се сгуши до него. Колата приличаше на сауна след цял ден на паркинга, затова Малер свали и двата предни прозореца и отвори таванския люк.

Спря на сянка при площада и отскочи набързо до аптеката. Сложи в кошницата си десет пакета с фруктоза, четири тубички с крем за кожа и няколко спринцовки. Задържа се за миг пред бебешките продукти. Реши да вземе и няколко шишета. Провери дали бибероните им са само с по една дупка.

Не искаше да кара Ана и Елиас да чакат твърде дълго в колата, но големият избор от стоки в аптеката го обърка. Погледът му зашари по полиците с лепенки, средство против комари, крем за крака против гъбички, витамини и охлаждащ балсам. Трябваше да има още нещо, което може да помогне на внучето му, но какво?

Грабна наслуки няколко тубички и шишета с витамини и лекарства.

Жената на касата погледна за миг торса му, а след това и продуктите в кошницата. Малер видя как мозъкът й се напрегна зад спокойното професионално изражение на лицето й. Усети как се опитваше да открие връзката между захарта, шишетата, огромното количество крем за кожа и собствената му личност.

Плати в брой и получи препълнена найлонова торбичка с пожелание за приятен ден.

 

 

Мълчаха по време на целия път до град Нортелье. Ана седеше на задната седалка с Елиас в скута и гледаше втренчено през предното стъкло. Отново бе пъхнала пръст в ръчичката му. Когато Малер свърна по отбивката за Капелшер, го попита:

— Защо си мислиш, че няма да дойдат да ни потърсят там?

— Не знам — отвърна й Малер. — Надявам се да не положат кой знае колко усилия. А и там е далеч по-приятно.

Пусна радиото. Нямаше музика. Дори частните станции продължаваха да говорят за случилото се. Спря се на един от каналите на националното радио, но по него не казаха нищо ново. Все още липсваха осем пробудени.

— Чудя се какво ли правят останалите седем в момента? — рече Малер и го изключи.

— Сигурно са при близките си — отвърна Ана. — Защо си мислиш, че единствено ние постъпваме правилно, а всички останали грешат?

Малер откъсна очи от пътя за няколко секунди и се обърна да погледне Ана. Въпросът й бе искрен.

— Не знам дали постъпваме правилно — каза той. — Но според мен и те не знаят. Работата ми… Ще се изненадаш, ако разбереш колко често властите правят нещо, без да знаят защо, без да са наясно с последствията… само за да демонстрират дейност.

Сега, след като вече пътуваха, се осмели на свой ред да й зададе въпрос:

— Ти не мислиш ли, че постъпваме правилно?

Ана помълча известно време. Малер видя в огледалото за обратно виждане, че дъщеря му гледа надолу към Елиас, а лицето й се изкриви за миг в гримаса.

— Би ли отворил още малко прозореца?

Малер го свали докрай. Ана се облегна толкова силно назад, че главата й легна върху облегалката за врата.

— Защо миризмата не изчезва?

Малер погледна още веднъж към тъмнозеленото, покрито с черни точки лице на Елиас, което се подаваше изпод чаршафа. В този момент приличаше още повече на мумия.

— Не искам да им го дам — каза Ана. — Това е.

 

 

Растителността край лятната им къща беше буйна и пожълтяла. От огромната обикновена лоницера, плъзнала по цялата веранда в началото на лятото, сега бяха останали само изсъхнали клони, които обгръщаха стълбите като в пашкул.

Малер спря колата на около десет метра от външната врата и изключи двигателя.

— Добре — каза той и огледа кафявата трева. — Значи все пак дойдохме тук.

Къщата им се намираше в края на вилната зона Кохолма. Вярно, че морето бе на неколкостотин метра по-надолу, отвъд гората, но веднага щом излезе от колата, Малер почувства, че въздухът е съвсем различен. Пое си дълбоко въздух, а тялото му се изпълни с усещане за свобода.

Разбра защо бе поискал да дойдат тук.

Мястото му се струваше по-сигурно от апартамента. Заради морето, разбира се. Огромната синева пред хоризонта. Ако онези мъже се появяха, винаги можеха да избягат. Към островите.

Само след миг си спомни защо изобщо бе успял да купи къщата преди петнайсет години. През гората прелетя глухо боботене, а ламарината на колата затрепери. Малер въздъхна.

На петстотин метра на юг се намираше пристанището за фериботи на Капелшер. След като потокът от пътници между Финландия и Оланд^[1] се увеличи рязко преди петнайсет-двайсет години, а самите фериботи станаха по-масивни, за да могат да предоставят всички възможни удоволствия на пътниците си, цената на имотите в района падна наполовина. Не беше чак толкова лошо като да живееш край летището, но почти. Фериботите се движеха през всички часове на денонощието, а на човек му трябваше поне седмица, за да привикне с бученето им.

Започнаха да свалят багажа.

Малер вдигна Елиас от задната седалка и го занесе до къщата, измъкна ключовете от улука и отвори вратата. Къщата миришеше на застояло. Пренесе Елиас до стаята му, където събраните през отминалото лято съкровища под формата на пера, камъни и парченца от дъски го очакваха наредени по етажерките и перваза на прозореца.

Положи го на леглото и отвори прозореца. Соленият въздух нахлу в стаята и накара прашинките да се понесат във вихрен танц.

Да. Постъпиха правилно, като дойдоха тук. Сред простора и спокойствието. С други думи, сред всичко, от което се нуждаеха.