Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (13)

Улица „Индустригатан“, 07,41

— Как си, миличък? Да не си болен?

— Не, просто… не спах добре.

— Как мина шоуто?

— Нямаше шоу. Заради проблемите с тока. Мисля, че трябва да си тръгваме вече.

Давид протегна ръка към Магнус, който стоеше до баба си. Той му се усмихна широко и каза:

— Гледах телевизия до десет и половина! Нали, бабо?

— Да — потвърди тя и се усмихна виновно. — Не можахме да го спрем, а и така ме болеше глава…

— Мен също всъщност — прекъсна я Магнус. — Но продължих да гледам въпреки това. Даваха „Тарзан“.

Давид кимна механично. Имаше чувството, че главата му е пълна с огнена лава и ако остане още минута тук, ще се пръсне. Не бе мигнал цялата нощ, а едва в шест сутринта му съобщиха, че Ева е преместена в „Съдебна медицина“. След това безуспешно се опита да намери някого, с когото да поговори по въпроса, прибра се вкъщи, напръска лицето си със студена вода и прослуша телефонния секретар.

Нямаше съобщения от болницата. Бяха му звънели само журналисти и бащата на Ева, който се чудеше защо не е дошла. Давид нямаше сили да говори нито с него, нито с майка си. За щастие тя бе пропуснала събитията от изминалата нощ.

Когато Магнус го хвана за ръката, Давид го дръпна доста рязко. В този миг майка му сбърчи чело и попита:

— Наред ли е всичко с Ева?

— Да. Трябва да си тръгваме.

Взеха си довиждане, а Давид задърпа Магнус надолу по стълбите. Докато пътуваха към училище, Магнус му преразказа вчерашния епизод на „Тарзан“, а Давид кимаше, напълно глух за думите на сина си. Когато изминаха половината разстояние до училище, Давид побутна сина си към една пейка.

— Какво има? — попита го Магнус.

Давид положи ръце на коленете си и се втренчи в тротоара. Опита се да угаси огъня в главата си, да се успокои. Магнус се заигра с раницата си.

— Татко! Не си взех плод!

След това му показа празната раница като доказателство, а Давид му рече:

— Ще ти купим ябълка от „Пресбюрон“^[1].

Делничните им думи и нормалното поведение на Магнус го успокоиха. Лъч светлина разкъса обгърналия го мрак и той видя осемгодишния си син да разглежда задълбочено дъното на раницата си — може би все пак щеше да открие там някоя отдавна забравена ябълка? Утринното слънце осветяваше тънката коса на тила му.

„Никога няма да те оставя, момченцето ми. Каквото и да стане.“

Паниката изчезна, остана единствено дълбоката му скръб. Де да можеше и животът да е толкова безгрижен като тази красива утрин, огряна от лъчите на топлото слънце, които караха въздуха около короните на дърветата и бетонните стени да потрепва. А ето че сега, на път за училище, седеше на една пейка в парка със сина си, останал без ябълка за закуска. Той бе неговият баща, който можеше да влезе в магазина, да извади няколко крони от джоба си, да купи една голяма червена ябълка и да я даде на сина си с думите: „Я виж колко е хубава.“ След това да я пъхне в раницата му.

— Магнус… — започна Давид.

— Да? Предпочитам круша.

— Добре. Чуй сега…

Почти през цялата нощ в съзнанието му се въртеше мисълта за този миг. Какво да каже, как да постъпи. Ева бе тази, която знаеше как се постъпва най-добре в подобни ситуации. Тя обясни на Магнус какво да прави, ако по-големите момчета го тормозят, ако е уплашен или притеснен. Давид можеше да я подкрепя, да й помага по време на разговора, но не знаеше как да започне. Кое бе най-правилно.

— Трябва да знаеш, че… Мама претърпя инцидент тази нощ и сега е в болница.

— Какъв инцидент?

— С колата. Блъснала е лос.

Магнус отвори широко очи.

— Умрял ли е?

— Да. Така мисля. Мама ще отсъства няколко дни… Докато я излекуват.

— Не може ли да я видя?

Давид усети огромна буца в гърлото си, но преди да се разплаче, хвана ръката на Магнус и му каза:

— Още не. Но скоро. Когато се оправи.

Повървяха мълчаливо. Когато наближиха училището, Магнус попита:

— Кога ще се оправи?

— Скоро. Нали искаше круша?

Давид влезе в „Пресбюрон“ и купи круша. Когато излезе навън, намери сина си взрян в рекламните табла на вестниците.

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ

2000 ШВЕДИ СЕ ВЪРНАХА ОТ ОТВЪДНОТО

ТАЗИ НОЩ

МЪРТВИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ

ОГРОМЕН РЕПОРТАЖ СЪС СНИМКИ

ОТ НОЩТА НА УЖАСИТЕ

Посочи към тях и попита баща си:

— Вярно ли е?

Давид погледна набързо крещящите черни букви на жълт фон и отвърна:

— Не знам.

След това пъхна крушата в раницата. Магнус продължи да го разпитва през последния участък от пътя, а Давид продължи да го лъже.

Прегърнаха се при портата на училищния двор, а Давид постоя още известно време, загледан в гърба на Магнус, който влезе през високата порта с подскачащата голяма раница на рамене.

Долови отделни думи от разговора на двама други родители, които стояха наблизо.

— Като от филм на ужасите… зомбита… остава ни само да се надяваме, че ще успеят да приберат всички… представи си какво ще направят децата…

Децата им бяха в един клас с Магнус. Изведнъж го обхвана ярост. Искаше му се да им се нахвърли, да ги разтърси и да им изкрещи, че това не е никакъв филм, че Ева не е зомби, а просто се е събудила отново и скоро всичко ще се оправи.

Жената сякаш усети бликащата от него ярост, защото се обърна и го погледна. Хвана се с ръка за устата и очите й се изпълниха с жал. Приближи се до Давид, потрепервайки нервно с ръка, и му каза:

— Съжалявам… Чух… Толкова ужасно…

Давид я погледна враждебно и попита:

— Какво имате предвид?

Очевидно жената не очакваше подобна реакция и вдигна ръце, сякаш за да се защити от гнева на Давид.

— Да — продължи тя. — Разбирам… Показаха го по новините тази сутрин…

Изминаха няколко секунди, преди Давид да осъзнае за какво става дума. Напълно бе забравил разговора с репортера. Струваше му се напълно безсмислен и не смяташе, че ще стане достояние на външния свят. Сега и мъжът се приближи.

— Бихме ли могли да сторим нещо? — попита той.

Давид поклати глава и си тръгна. Отново се спря пред стойката с вестниците пред „Пресбюрон“.

„Магнус…“

Ако някои от родителите бяха споделили с децата си видяното по сутрешните новини, то дали Магнус нямаше да разбере истината от тях? Можеше ли хората да проявят такава глупост? Дали не трябваше да вземе Магнус?

Нямаше сили да мисли. Вместо това влезе в магазина и купи и двата вестника, седна на една пейка и се зачете. Когато приключи, реши да отиде право в „Съдебна медицина“ и да провери какво точно става там.

Беше му трудно да се концентрира върху текста. В съзнанието му се въртяха единствено думите от разговора на родителите.

„Филм на ужасите… зомбита…“

Не гледаше филми на ужасите, но знаеше, че зомбитата са опасни. Че хората трябва да се пазят от тях. Разтри очи и се съсредоточи върху снимките и текста.

Асансьорът потегля тежко. През дебелата бетонна стена долитат писъци. Етажът на моргата се показва в прозорчето на вратата му…

Стегнатият и издържан като цяло текст завършваше с един вид призив, който извади Давид от вцепенението му. Журналистът — Давид изведнъж забеляза, че името му е Густав Малер — си бе позволил своеволието да даде израз на собственото си мнение.

… въпреки всичко следва да се попитаме: Не трябва ли роднините да решат какво да се направи? Може ли властите да бъдат оставени сами да определят необходимите мерки, когато всичко всъщност е въпрос на обич? Според мен това би било неправилно и мисля, че много от вас ще се съгласят с мен.

Давид свали вестника.

„Да — помисли си той. — Накрая всичко е въпрос на обич.“ После пъхна вестника в джоба си, за кураж, спря едно такси и пое към Сулна, към мястото, където държаха Ева затворена.