Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (10)

Град Тебю Шуркбю, 00,52

Когато Флора се върна след телефонното обаждане, за втори път тази нощ изглеждаше така, сякаш е видяла призрак. Приближи се до вратата на спалнята и се заслуша.

— Как мина? — попита Елви. — Повярваха ли ти?

— Да — рече Флора. — И още как.

— Ще изпратят ли линейка?

— Да, но… — Флора седна до Елви на дивана и започна да почуква с чаената лъжичка върху чашата. — … Май ще трябва да почакаме. В момента… имат много работа.

Елви хвана внимателно ръката й, за да я накара да спре да си играе с лъжичката.

— Как така? Какво казаха?

Флора поклати глава и започна да прехвърля лъжичката между пръстите си.

— Случва се навсякъде. Стотици са се събудили. Може би към хиляда.

— Не.

— Да. Жената ми каза, че всички линейки са заети, да ги… прибират. И че не трябва да правим нищо… да не го докосваме и т.н.

— Защо?

— Защото можело да е заразно. Все още нищо не знаят.

— Как така заразно?

— Не знам, по дяволите. Така ми каза.

Елви се отпусна на дивана и се взря в кристалната ваза върху холната маса, която двамата с Туре получиха от Маргарета и Йоран за четирийсетата си годишнина. „Орефош“^[1]. Вероятно струваше цяло състояние. Няколко изсъхнали рози, изпратени от опечалени, стърчаха от гърлото й.

Усети как устните й започват да треперят, първо в крайчетата, а после по цялата си дължина. След това под въздействието на някаква неустоима сила взеха да се извиват все по-нагоре и по-нагоре, докато не разцъфтяха в толкова широка усмивка, че дори бузите я заболяха.

— Бабо? Какво има?

На Елви й се искаше да се разсмее. Не. Това не бе точната дума. Искаше й се да скочи от дивана и да затанцува под звуците на собствения си смях. Ала Флора се дръпна назад, сякаш се опасяваше, че поведението на баба й е поредният необясним феномен, а Елви вдигна механично дясната си ръка, за да скрие усмивката си. Устните й продължиха да се извиват, но тя успя да им попречи със силата на волята си. Не трябваше да я плаши.

— Това е второто пришествие — рече тя с приглушена радост. — Не разбираш ли? Това е второто пришествие. На мъртвите. Няма друго обяснение.

Флора наклони глава настрани.

— Така ли?

Елви не намираше точните думи, с които да й обясни. Щастието и трепетът й бяха толкова големи, че езикът бе безсилен да ги изрази. Затова просто й каза:

— Флора, не мога да говоря за това в момента. Не искам да го обсъждаме. Просто имам нужда да остана за малко сама.

— Как така? Защо?

— Имам нужда да остана сама. За малко. Може ли?

— Да, да, естествено.

Флора отиде до прозореца, застана пред него и се загледа в едва различимите корони на плодните дръвчета в градината. А може би искаше да наблюдава отражението на баба си в стъклото. Елви се посвети на вярата си сред пълна тишина. След малко Флора разклати металния вятърен чан на прозореца, отвори балконската врата и излезе на верандата. Шумът от стъпките й се примеси със звъна на метала, но след няколко секунди в стаята отново настъпи тишина.

„Небесното царство. Накрая всички ще…“

Еуфория. Никоя друга дума не можеше да опише толкова добре бушуващата в гърдите на Елви емоция.

„Като през последната вечер преди дълго пътуване.

Човек е прибрал билет в джоба си и багажът му го чака готов.

Далечните земи са вече близки…“

Да. Точно така. Елви се опита да си представи далечната земя, към която скоро щеше да потегли заедно с всички останали. За нея нямаше туристически брошури. Всичко бе в ръцете на самата Елви, а тя не можеше да я види. Изплъзваше й се, не се поддаваше на описание.

Ала Елви остана седнала на дивана, уверена, че скоро… съвсем скоро…

Изминаха няколко минути, през които сладката течност в бокала на радостта й се примеси с горчивите капки на гузната й съвест. Та нали Флора бе тук. Тук. И сега. Къде изчезна изведнъж? Елви се изправи, за да потърси внучката си, и забеляза фотьойла пред вратата на спалнята. Дори успя да се зачуди защо стои там, преди да си спомни, че Туре е затворен вътре. Седеше пред бюрото си и разгръщаше листове. Като приживе. Елви спря и в душата й се промъкна черна мисъл.

„Ами ако това е всичко?“

Когато Флора се върна при нея след обаждането до „Бърза помощ“ и сподели какво е научила, Елви веднага си представи тихата армия на възкръсналите, стотици, хиляди. Представи си как вървят с достолепие из улиците като красиво послание за предстоящото чудо. Приближи се до вратата на спалнята. Чу как листовете хартия шумолят. Спомни си за израсналите нокти на краката му, за студената му кожа, за миризмата. Армията не беше от небесни ангели, а от тела от плът и кръв, плъзнали навсякъде, създаващи единствено проблеми.

„Неведоми са…“

Пътищата Господни. Нищо не знаем. Елви поклати глава и изрече на висок глас:

— Нищо не знаем.

Това й стигаше. Вече можеше да излезе на верандата и да намери Флора.

Навън цареше непрогледен августовски мрак. Не се усещаше никакъв полъх, който да развее листата. Нощ така спокойна, че дори пламъкът на запалените свещи гори неподвижен. Когато очите й привикнаха с тъмнината, Елви успя да зърне тъмните контури на тялото на Флора, която седеше облегната на ябълковото дърво. Елви слезе надолу по стълбата и отиде при нея.

— Тук ли седиш? — попита тя.

Флора не отговори на тъй или иначе риторичния въпрос, а вместо това каза:

— Размишлявам.

С тези думи се изправи, откъсна една недоузряла ябълка от дървото и започна да я прехвърля от ръка в ръка.

— За какво?

Ябълката полетя във въздуха, попадна за миг под лъчите на струящата от хола светлина и отново тупна в ръката на Флора.

— Как, по дяволите, ще постъпят? — попита Флора и се изсмя. — Вече нищо не е същото. Всичко се променя. Разбираш ли? Всичко, което са построили… Пуф! Няма го! Смъртта, животът. Всичко е с главата надолу.

— Не — намеси се Елви. — Не си права.

Босите крака на Флора затанцуваха по зеления килим. Изведнъж подхвърли ябълката нависоко. Елви я видя да изписва дъга над оградата, после я чу как тупна върху покрива на съседите и се търкулна надолу по керемидите.

— Не прави така — рече тя.

— Защо? Защо? — Флора разтвори ръце, сякаш искаше да обхване в прегръдката си нощта и целия свят. — Какво ще направят? Ще извикат жандармерията, ще ги арестуват? Ще се обадят на Буш и ще го помолят да изпрати няколко бомбардировача? Наистина… много ми се иска да видя как ще се справят с този проблем.

Флора откъсна още една ябълка и отново я хвърли, но в друга посока. Този път не уцели ничий покрив.

— Флора…

Елви се опита да хване ръката на внучката си, но тя я дръпна.

— Не разбирам — продължи Флора. — Вярваш, че това е Армагедон, нали? Не съм запозната с притчата, но се очаква мъртвите да се събудят, седемте печата да се счупят, с други думи, пълна програма. А след това настъпва краят, нали?

Въпреки огромното си нежелание да приеме думите, с които Флора изрази вярата й, Елви й отвърна с „да“.

— Добре. Е, аз не съм на същото мнение, но ако наистина вярваш в това, то какво значение има някаква ябълка, захвърлена по покрива на съседите?

— Трябва да проявяваш уважение, Флора. Моля те, успокой се.

Флора се разсмя с глас. После прегърна Елви и я залюля напред-назад, сякаш бе малко дете, което нищо не разбира. Елви бе достатъчно силна, за да го понесе. За да я остави да я полюлее.

— Бабо, бабо — прошепна Флора, — вярваш, че със света е свършено, а ми казваш да се успокоя.

Елви изсумтя. В това нямаше нищо смешно. Флора я пусна, пристъпи крачка назад и притисна длани една към друга, като за индийски поздрав.

— Както сама каза по-рано, не споделям вярата ти. Но в едно съм сигурна, това ще доведе до дяволска бъркотия. Да беше чула само операторката на „Бърза помощ“. Говореше така, сякаш зомбитата й дишаха във врата. Ще настъпи истински хаос, всичко ще се промени и това ме радва.

Линейката се промъкна до къщата им тихо като крадец. Без сирени и дори без светлини. Плъзна се безшумно по алеята, предните врати се отвориха и двама души в светлосини ризи излязоха навън. Елви и Флора ги посрещнаха.

Наближаваше един и половина и мъжете имаха съвсем изтормозен вид. Вероятно ги бяха вдигнали от леглата, за да тръгнат да прибират мъртвите. Медикът, който слезе от страната на шофьора, кимна на Елви и посочи с пръст къщата.

— Там ли е?

— Да — отвърна му Елви. — Затворих го… в спалнята.

— Не сте единствената, повярвайте ми.

Сложиха си гумени ръкавици и продължиха нагоре по стълбите. Елви не знаеше какво да прави. Дали да ги последва вътре и да им помогне, или просто да не им се пречка?

Остана на улицата, пристъпвайки от крак на крак, когато задната врата на линейката се отвори и навън излезе още един мъж. Той изобщо не приличаше на медиците. Беше по-възрастен, по-пълен и носеше черна риза. Спря се за миг до линейката и огледа околността. На лицето му се изписа пълно задоволство. Може би бе седял затворен в колата твърде дълго.

Когато се обърна към къщата, Елви забеляза белия четириъгълник на яката на ризата му, затова изтри ръце в халата си и се приготви да го поздрави. Флора дори подсвирна с уста, но баба й не й обърна внимание. Това бе важно.

Мъжът тръгна към къщата с бързи крачки — бе удивително енергичен за теглото си — и й подаде ръка.

— Добър вечер. Или по-скоро добро утро. Бернт Янсон.

Елви пое ръката му, топла и силна, поклони се леко и се представи:

— Елви Лундберг.

Бернт поздрави и Флора, преди да продължи:

— Работя като свещеник в болницата в Худинге, но тази вечер съм дежурен в линейката.

След тези думи на лицето му се изписа сериозно изражение.

— Как приемате случващото се?

— Ами — отвърна му Елви, — доста добре.

Бернт кимна, но не каза нищо. Остави Елви да продължи. Тъй като тя не го стори, той отново взе думата.

— Доста странна история, нали? Повечето хора намират случващото се за ужасно зловещо.

Елви нямаше какво да добави. Всъщност я интересуваше един-единствен въпрос и тя му го зададе:

— Как е възможно?

— Да — започна Бернт. — Всички това се питат, което си е напълно естествено. За жалост не мога да ви дам никакъв отговор.

— Но вие трябва да знаете!

Елви повиши глас, а Бернт поклати озадачено глава.

— Какво… искате да кажете?

Елви погледна Флора, очевидно забравила, че няма смисъл да очаква подкрепа по този въпрос точно от внучката си. Това я подразни още повече. Тропна с крак по тротоара и рече високо:

— Нима си позволявате да стоите пред мен в качеството си на свещеник от Шведската протестантска църква и да ми обяснявате, че не знаете какво се случва? Ако носите Библията си, ще ви покажа.

Бернт вдигна ръка пред себе си, за да се защити.

— Аха, ето какво имате предвид…

Флора ги остави и влезе в къщата. Елви дори не я забеляза.

— Да, точно това имам предвид. Едва ли смятате, че това е просто някакво чудо… като например сняг през юни. А? В последния ден мъртвите ще се изправят от гробовете си…

Бернт сключи ръце в опит да я успокои и рече:

— Е, може би е малко рано да говорим по… тези въпроси.

После огледа улицата, почеса се по врата и продължи:

— Но, разбира се, не изключвам възможността случващото се да има по-дълбок смисъл.

Елви не се предаде.

— Нима не го вярвате? — попита тя.

— Ами… — Бернт погледна към линейката, пристъпи малко по-близо към Елви и прошепна в ухото й: — Да, да, вярвам го.

— Ами защо не го кажете тогава.

Бернт се върна на предишното си място. Изглеждаше доста по-спокоен, но продължи да шепне:

— Е, защото подобно изказване би разбунило доста духове в настоящия момент. Не затова съм изпратен тук. Доста хора биха се обидили, ако започна да им проповядвам вярата… в настоящата ситуация.

Елви го разбираше. Може и да намираше в поведението му лека проява на страхливост, но през тази нощ повечето хора едва ли искаха да чуят за края на света.

— Значи вярвате… — продължи Елви, — че Христос ще възкръсне от мъртвите. И във всичко останало. Вярвате, че ще се случи.

Този път Бернт не можа да се сдържи. На лицето му цъфна огромна радостна усмивка и той прошепна:

— Да, вярвам!

Елви се усмихна. Вече не беше сама.

Медиците излязоха на стълбата с Туре. Трудно им бе да скрият отвращението си. Когато се приближиха, Елви разбра защо. На ризата му, около гърдите, имаше голямо жълто петно, а от тялото му се носеше миризма на развалено. Бе започнал да се размразява.

— Аха, ясно — рече Бернт. — Това е…

— Туре — обясни му Елви.

— Добре. Туре.

Флора излезе след тях. Бе взела дрехите и чантата си от спалнята. Приближи се до Бернт и го огледа набързо от глава до пети. Бернт стори същото. Погледът му се спря за миг върху щампата на „Мерилин Менсън“, а Елви скръсти ръце на гърдите си и се опита да внуши на внучката си със силата на мисълта, че това не е подходящ момент за водене на спорове по теологични въпроси. Но Флора очевидно се интересуваше от чисто практичната страна на нещата.

— Какво правите с тях? — попита тя.

— За момента… ги водим в „Дъндерид“.

— А после? Какво ще правите после?

Туре вече бе вкаран в линейката и Елви се намеси:

— Флора, имат много работа…

Флора се обърна към Елви.

— Не ти ли е интересно? Не искаш ли да знаеш как ще постъпят с дядо?

— Ами… — Бернт се прокашля. — Това е напълно естествен въпрос. Работата е там, че не знаем. Но мога да ви уверя, че няма да им правим нищо.

— Какво имате предвид? — попита Флора.

— Помислих си, че… — Бернт свъси вежди. — Не съм сигурен за какво точно си мислиш, но предположих…

— Откъде сте толкова сигурен?

Бернт погледна Елви, сякаш искаше да й каже: „Ех, тези младежи“, и Елви се съгласи с половин сърце. Един от медиците остана при Туре, а другият се приближи до тях.

— Готово.

Бернт направи някаква гримаса, а медикът се захили.

— Да тръгваме, а?

— Да — Бернт се обърна към Елви. — Искате ли да дойдете с нас?

Елви поклати глава и той продължи:

— Е, в такъв случай, ще се свържем с вас веднага… Веднага щом разберем нещо повече.

После стисна ръката на Елви, за да си вземе довиждане. Когато я подаде към Флора обаче, тя я пое и каза:

— Аз ще дойда.

— Не — възрази Бернт и погледна към Елви. — Едва ли е уместно.

— Само до града — рече Флора. — Да ме закарате. Вече попитах.

Бернт се обърна към медика и той му кимна. Отецът въздъхна и каза на Елви:

— Одобрявате ли?

— Нека постъпи, както реши — рече Елви.

— Добре тогава — отстъпи Бернт. — Това, така или иначе, не ме засяга.

Флора се приближи към баба си и я прегърна.

— Трябва да се срещна с един приятел.

— Сега?

— Да. Ще се справиш ли сама?

— Естествено.

Елви остана до градинската порта, докато Флора не се качи в линейката заедно с Бернт. Махна им и отново се сети за миризмата. Вратите се затвориха. Линейката потегли бавно назад по алеята на отсрещната къща, обърна се и…

Пръстите на Елви внезапно се разтвориха, очите й се уголемиха и някакво странно усещане прониза като стрела тялото й: Туре. Залитна и се подпря на вратата. Туре бе там. Усещаше духа му в тялото си, същият дух, който гаснеше пред очите й в спалнята му приживе. Сега я изпълваше цялата, а гласът му ехтеше в главата й.

„Мамо, помогни ми! Притиснат съм… не искам да си тръгвам… искам да остана вкъщи, мамо…“

Линейката зави по алеята.

— Мамо… тя идва, тя…

Усети как духът на Туре напуска тялото й, вече бе извън нея, като обвивка. Макар и гласът му да ехтеше в съзнанието й, стократно по-силен от обикновено, тя успя да долови през него думите на Флора, значително по-слаби.

„Бабо… чуваш ли? С теб ли…“

Елви усети как физическото поле помежду им се разсея и постепенно възвърна контрол върху тялото си. Последното, което успя да препрати на внучката си, бе:

„Чувам…“

След това всичко приключи и тя отново бе себе си, просто Елви, подпряла се на градинската порта. Линейката засили ход, а възрастната жена успя да зърне някаква бяла фигура точно преди да склони глава заради кънтящото в ушите й жужене като на рояк комари и палещата болка в главата, която усещаше като нажежени червени слънца под затворените си клепачи.

Въпреки всичко видя чудото.

Прегърна гредата на вратата, за да не се строполи върху асфалта. Някаква сила притискаше главата й надолу, не можеше да отвори очи, за да погледне още веднъж. Не й бе позволено.

Болката изчезна само след няколко секунди. Елви вдигна глава и впи очи в улицата, където линейката бе стояла само преди миг.

Жената я нямаше.

Но Елви я видя. С крайчеца на очите си, точно преди линейката да изчезне от полезрението й, съзря висока слаба жена с тъмна коса, която изведнъж се появи зад колата и протегна ръка към нея. В следващия миг силната болка принуди Елви да отмести поглед.

Загледа се в продължението на улицата. Линейката тъкмо сви по пресечката, излизаща на главното шосе. Ала жената бе изчезнала.

„В линейката… ли е сега?“

Елви притисна чело с ръка и напрегна силата на мисълта си.

„Флора? Флора?“

Не последва отговор. Връзката между тях бе прекъсната.

Как изглеждаше жената в действителност? Как бе облечена? Не можеше да си спомни. Елви се опита да си представи лицето й, тялото, което зърна само за част от секундата, но образът й се изплъзваше. Сякаш се опитваше да извика някакъв спомен от ранното си детство, но съзираше само откъслечен детайл, единственият набил се на очи. Всичко останало бе като в мъгла.

Лицето, дрехите, всичко изчезна от съзнанието й. Само в едно бе напълно сигурна — нещо стърчеше от пръстите на жената. Нещо, което проблясваше леко на фона на уличното осветление. Нещо тънко. Метално.

Елви се втурна в къщата, за да се опита да се свърже с Флора по обичайния начин. Позвъни на мобилния й телефон.

— В момента няма връзка с този номер…