Илса Бик
Сенки (83)

82

Само на един идиот би му хрумнало да тича към мястото на експлозия, ала това беше единственият изход, така че нямаше друг избор.

Излизайки от тунела, тя свърна надясно и се спусна по новата галерия, като следваше светлината на фенерчето и се отдалечаваше от телата, от кръвта и от вонята на Даниел, на Даниел, на Даниел.

„Защо го направи? — По страните й се стичаха сълзи; продължаваше да чува призрака на онзи изстрел, който отекваше отново и отново в мозъка й като неумиращо ехо. — Даниел, може би не беше твърде късно; може би щеше да го надвиеш.“

Това трябваше да спре. Просто нямаше смисъл. Даниел, миризмата на Даниел, беше толкова сходна с тази на Леопарда, на Черната вдовица и на Вълка: почти същата, а промяната му още не бе завършила. Разбрала бе истината още в онази първа нощ. Е, сега всичко бе приключило. Край. Беше късно за Даниел, но не и за нея — поне засега.

„Бягай.“

Прилепите кръжаха наоколо като черен писък. Пляскаха я през лицето, скубеха косата й, ноктите им се забиваха в скалпа й и дращеха лицето й. Не можеше да се пази от тях; трябваше да стиска здраво фенерчето, пък и те бяха твърде много. Така че просто пореше морето от прилепи, като плуваше срещу подивелия прилив от пищящи тела. Част от тях пикираха надолу по тунела, точно пред нея, а останалите с не по-малка бързина се носеха в обратната посока. Струваше й се, че са повече отпреди, а страхът им беше течен и възкисел като нейния. Прилепите извираха от откритите ниши и се стрелваха навън от назъбени цепнатини.

Не спираше да тича. Движенията й бяха непохватни заради фенерчето в лявата ръка и узито, което държеше на нивото на хълбока си в дясната. Изобщо не се самозалъгваше. Само гангстерите от филмите и Арнолд Шварценегер можеха да изпразнят цял пълнител, стиснали по едно узи във всяка ръка, и то, защото актьорите стреляха с халосни патрони. Без ритане, без откат. Но наложеше ли се да стреля, Алекс щеше да има нужда от двете си ръце, а това означаваше да остане без светлина.

Глокът беше затъкнат на кръста й. Дулото още пареше и лепнеше от кръвта на Даниел и Леопарда. За малко да го остави там, където бе паднал, след като пръстите на Даниел се отпуснаха, но тогава реши, че това ще бъде непростима глупост. Даниел бе направил своя избор, а сега беше неин ред.

Земята се разтресе и до слуха й достигна нов тътен, отекнал като животински вой: този път по-силен и по-наблизо. Още една експлозия. Стори й се, че звукът идва някъде отпред и отгоре.

От нишата вдясно се вдигна внезапен облак прилепи като тапата на шампанско, изхвърчала поради твърде високо налягане. Въпреки че носът й беше изпълнен с миризмата на мъртвия Даниел и на мъртвия Леопард, вонята на изгоряла клечка кибрит беше много по-силна и тя усещаше как въздухът дращи гърлото й. В устата си усещаше вкус на пръст и чуваше триенето и скърцането на пясъка между зъбите си.

Първо изстрел от пушка, а сега и две поредни експлозии.

„Нападение? Някой щурмува мината?“ Забави крачка за миг. Представяше си какво може да стане: с бой си пробива път до изхода само за да бъде покосена от свистящите куршуми. По нищо не се отличаваше от Променените и освен това беше въоръжена. Хората отвън щяха да я вземат за враг.

„Никой не знае, че съм тук. — Надуши отчаянието на прилепите, а също и своето. — Ако остана тук и мината се срути, ако това е планът…“

Трябваше да излезе навън. Да си опита късмета. Да се изкачи нагоре, да открие онази голяма рампа и да се опита да си пробие път с оръжие. Засега никой не бе дошъл да я търси. Но в това нямаше нищо чудно. Намираше се дълбоко във вътрешността на мината и нямаше защо да се тревожат за нея.

Вдясно зърна изписани със спрей цифри и си помисли: „Право напред има завой, където трябва да е първото стълбище и тогава…“.

Профучавайки покрай една тръба, до слуха й достигна извънредно странен звук. Тя се закова на място. Върна се до тръбата. Опря длан на металната повърхност и усети вибрацията, докато металът се огъваше, а камъкът се тресеше.

Звукът е физическо усещане. Вибрациите предизвикват звук, който се предава с помощта на чувствителния слухов апарат. Дори глухите усещат звуците чрез физически контакт.

Всяко дете знае какво е тръба и какво стълба: стълбата те отвежда нагоре, а тръбата — надолу. Така че това, което чуваше — или по-скоро усещаше, — се случваше някъде отгоре.

От тръбата се разнесе силен грохот: оглушителен, безпощаден и неудържим. Този път миризмата беше излишна. Веднага разбра какво е това.

Вода. И то много.

Мината не просто се срутваше.

Но също се наводняваше.