Илса Бик
Сенки (80)

79

Чу го два пъти: първо изстрела на метър и половина от нея, а след десет секунди и неговото далечно смътно ехо — сякаш този път, помисли си тя, разумът и най-сетне бе рухнал.

Изгорелите барутни газове увиснаха във въздуха като димна завеса. Виждаше всичко наоколо в червено и черно. Тогава стените завибрираха, а подът затрепери. Цялата се тресеше. Първата — всъщност единствената — й мисъл беше, че е изпаднала в шок. Всичко в нея се сриваше, мозъкът й се разпадаше на парчета — може би завинаги. Сигурно чудовището се бе уморило от цялата тази игра, решавайки най-сетне да се вземе в ръце и да нанесе своя велик, запомнящ се — окончателен — удар. Алекс се примири със съдбата си. Само че светът не избледня. А самата тя не изгуби съзнание, не умря, дори не полудя. Очите й бяха като обектив на фотоапарат и с всяко премигване затворът щракваше и заснемаше все една и съща картина: червено-черна; червена и очите на Даниел, черна и очите на Даниел и накрая — безжизнените потъмнели очи на Даниел.

Скалата отново се разтресе. Този път тя долови потракването на камък, отскочил от скала.

И далечния грохот на експлозия.