Илса Бик
Сенки (79)

78

Чу се оглушителен трясък — тътенът рикошираше, отскачаше и се отразяваше, подет от скалите. Глокът отскочи и куршумът се заби в корема на Леопарда. Той се строполи моментално с безжизнено отпуснати крайници, напомняйки марионетка, чийто кукловод някой бе сръчкал внезапно. На жълтата светлина шурналата кръв изглеждаше тъмнооранжева. Обратният удар на газовете изпръска ръцете и лицето й. Той взе да се гърчи, проснат върху нея като непосилен товар. Отблъсквайки го встрани, тя се претърколи и застана на ръце и крака, като продължаваше да стиска глока. Усещаше, че дишането й е учестено, но не чуваше нищо; звукът беше далечен и приглушен.

Колко време измина, откакто бе стреляла? Пет секунди, най-много десет. Дали отвън не чакаха и други? Нямаше никаква представа. Стрелбата на онази пушка бе долетяла отдалече, но щом като тя ги чу, не беше изключено те също да са чули глока и да идват насам тичешком. Не разполагаше с никакво време; двамата с Даниел трябваше веднага да се…

Движение. Отляво. Тя се размърда, повдигайки дулото на глока…

— Даниел. — Разбра, че е изрекла името му на глас, по въздуха, излетял от устата й. В носа й се надигна вонята на изгорял барут и на станалите на пихтия вътрешности на Леопарда. Премигвайки срещу кръвта, тя се спусна към мястото, където Даниел седеше преди малко, подпрян на стената. А когато се втренчи в нея, ококорил очи, Алекс осъзна как трябва да изглежда с всичката тази кръв, плиснала по ръцете и лицето и потекла на гърдите й. — Даниел, това съм аз, Алекс.

Устните му помръднаха. Стори й се, че изговаря името й. „Нямаме време за това.“ Тя остави глока настрана, след което го сграбчи за рамене и го разтресе, докато накрая главата му не увисна. Тогава приближи лице до неговото.

— Даниел, Даниел! Можеш ли да се изправиш? Хайде, кажи нещо!

— Алекс. — Този път го чу. Очите му примигнаха и се съсредоточиха върху нея. Веждите му се свиха в гримаса. — Алекс. Какво… какво…

„Време, време, време!“

— Хайде, Даниел, ставай, стани, изправи се! — Тя го сграбчи за парката. — Трябва да тръгваме! Можеш ли да вървиш? Можеш ли да се биеш?

— Д-да се б-бия? — попита неразбиращо той, сякаш думите бяха на суахили^[1]. — Аз…

В мрака нещо се стрелна покрай дясното й рамо. Тя ахна изплашена и тогава зърна пърхащите очертания на един прилеп, който прекоси светлината и се стрелна в главната галерия. „Изстрелът сигурно го е подплашил.“ В галерията изхвърчаха още прилепи. Таванът й беше сводест, но невисок — най-много три метра. Тя се наведе и усети как течението бръсва косата й, докато животните прелитаха над нея.

И двамата трябваше да се махнат оттук. Ако Даниел можеше да върви сам, добре, но ако трябваше, беше готова да го влачи. Тя коленичи и претърколи тялото на Леопарда, забелязвайки дупката с големината на юмрук, която куршумът бе оставил на нивото на гръбначния му стълб. Кръвта му течеше на каменния под, образувайки пурпурна локва. С бързи движения тя свали от крака му калъфа заедно с ножа, след което потупа джобовете на туристическите му панталони. В джоба на дясното му бедро пръстите й усетиха познатите очертания на два резервни пълнителя за глока и един за узито. „Добре. — Тя напъха пълнителите в собствените си джобове и пристегна калъфа за ножа на десния си прасец. — Нямаме друг избор, освен да се върнем по пътя, по който дойдохме. — Докато стягаше каишката възможно най-плътно, вече планираше следващите си ходове. — Трябва да намеря стълбището… щом наближим, може да надуша миризмата на Променените и така да намерим вярната посока.“

Усетила, че Даниел се размърда, до слуха й достигна стържене и проскърцване на камък и тогава тя замръзна…

Изведнъж миризмата му взе да лъха на нещо кисело и развалено — не можеше да има грешка. Съзнанието й се завъртя и направи скок и тогава тя се видя да лежи просната на скалите със следи от кръв по шията, откъдето той щеше да къса със зъби парчета от плътта й. Усещаше острата фантомна болка от впития в гърба й остър камък и соления, но сладък вкус на собствената си кръв в устата му…

Това щеше да бъде мирисът и гледката на смъртта й.

Погледът й се плъзна надясно. Даниел седеше облегнат на стената. Окървавените й ръце лежаха на раменете му. Тъй като той трепереше, черното око на глока се местеше насам-натам и все пак оставаше приковано в нея.

Тя отвори уста. Ала оттам не излезе нищо, дори въздух.

— Аз… — Лицето му се скова от паника и непознат до този момент ужас и тя забеляза — и надуши, — че той най-сетне бе осъзнал какво се случва с него.

Значи, правилно се бе досетила за причината, поради която Черната вдовица ги бе оставила заедно. Алекс не бе ходила на лов, но затова пък познаваше деца, които бяха. Отстреляш ли първия си елен, вече си изцапан с кръв и ще носиш дамгата на убийството като ръждивокафяв печат на челото си, като начертан с пепел символ в деня след Тлъстия вторник^[2].

Даниел щеше да се изцапа с кръв, с нейната кръв. А може би това беше напълно естествено — като паяк, който обвива в пашкул снесените яйца, след което улавя в мрежата си някоя огромна тлъста муха. Черната вдовица знаеше, че щом Даниел се излюпеше, щеше да има нужда от хубаво прясно тяло, с което да се нахрани.

— Н-не мога — каза Даниел. — Ти… ти вече знаеш. С-сигурен съм. Алекс, ти… ти т-трябваше д-да…

— Не — отсече твърдо Алекс. — Даниел, аз не съм такъв човек. Познаваш ме добре. Освен това още нищо не се знае. Вероятно ще си различен, но засега не можем да бъдем сигурни…

— Н-не. — Той поклати бавно глава. Ръката му лепнеше от кръвта на Леопарда и тя наблюдаваше с ужас как Даниел поднася пръсти към носа си. Миг по-късно езикът му се плъзна навън да вкуси кръвта. „Променените не се хранят с Променени.“ В дробовете й не остана дори една молекула въздух. Следеше напрегнато емоциите, които прекосяваха лицето му: отвращение, страх и… глад. Челюстта му се раздвижи и той изплю червеникава слюнка.

Узито беше зад нея и твърде далече. В себе си имаше нож, но беше изключено да го извади навреме. И бездруго не знаеше как да го хвърли.

— А-Алекс. — В гласа му звучеше отчаяние. Зъбите му бяха оранжеви. Очите — прекалено изцъклени и тя подуши точно какво предстои да се случи. — Не мисля, че мога да го с-спра. Дори не знам дали ис-скам.

— Разбира се, че искаш — отвърна тя. — Даниел, борил си се с тях толкова дълго.

— Вече съм изморен — каза той. — Усещам го как р-расте в мен. Мисля, че… трябва.

„Не — помисли си тя, обзета от паника. — Това също е рак като моето чудовище.“

— Даниел, познаваш ме добре. Говориш с мен. Ти не си един от тях. Все още си самият себе си.

— Но това няма да продължи задълго. Усещам как… се изплъзвам. Все едно да уловиш мъгла. Вече… не мога да се владея. — Гърдите му се повдигнаха и той задиша тежко, изричайки с мъка думите. — Н-не знаеш… н-нямаш представа какво з-значи да губиш с-себе си малко по м-м-мал-ко.

Ала тя знаеше. Тя пое дъх, пресеклив и сподавен.

— Трябва да опиташ. Даниел, откажеш ли се, то ще победи.

— 3-знам. — Той отпусна глава на скалата и затвори очи, но само за миг. — Джак, о, Джак… в-вината е моя. Толкова с-съжалявам.

— Даниел — започна тя.

Момчето опря дулото в челюстта си.

— О, господи — изрече той.