Илса Бик
Сенки (74)

73

Преди време родителите й я бяха завели до мината „Айрън Маунтин“ в околностите на Валкън. След като се екипираха с червени каски и жълти мушамени престилки, се качиха на малкия трамвай, отвеждащ навътре в мината през една каменна галерия, толкова тясна, че разпереше ли ръце, щеше да докосне каменните стени. От ниския таван висяха крушки в телени клетки, но при все това плътните сенки и мастиленочерните галерии наоколо сякаш ги притискаха. До този момент нямаше представа, че страда от клаустрофобия — ала тогава, в главния забой, екскурзоводът бе изгасил светлините просто така, заради шоуто. Мракът, който се стегна около тях като юмрук, беше толкова непроницаем, че Алекс едва се сдържаше да не закрещи. Очите й се разтваряха все по-широко и по-широко. Ако това беше серия на „Пътния бегач“, щяха да изскочат на малки пружинки от очните и ябълки: пинг-понг. Но, уви, не можеше да види нищо, защото нямаше светлина. Никаква светлина.

Не че беше страхливка, но онова усещане беше ужасно.

А това сега — триста пъти по-лошо.

Двамата с Даниел бяха отделени от останалите, отведени все по-навътре и по-навътре в мината по безкраен лабиринт от криволичещи тунели и галерии, номерирани с изписани със спрей цифри и букви, и накрая надолу — по едно преградено с решетка стълбище. Споменът за безконечните завои и натрапчивата воня на Променените постепенно избледня.

Намираха се в пълен, абсолютен мрак. Освен ако не броеше Мики, според който Алекс клечеше на този нисък камък, в тази напълно изолирана странична зала, вече повече от седем часа. Не се чуваха други звуци, освен плискане на вода върху камък, учестеното дишане на Даниел и ударите на собственото й сърце. О, и прилепите. Дори да не бе доловила миризмата им — суха, прашна и леко нагарчаща, — щеше да чуе шумоленето на крилата им. От време на време издаваха пискливи звуци. Това можеше да го понесе. Само… не искаше да се блъскат в нея. „С моя късмет ще взема да хвана бяс.“ Започна да се чуди дали бясът не се предава чрез месото и тогава реши, че полудява.

Първата й работа беше да се махне оттук. Но как? Очевидно Променените познаваха добре цялото място. Също като прилепите, помисли си тя. И едните, и другите можеха да бродят из дълбините на мината, стига въздухът да беше добър. Само дето въздухът тук не беше превъзходен. Всъщност не беше лош, ала до обонянието й често достигаше лекичък лъх, който й напомняше за мириса на сяра от връхчето на клечка кибрит. Но тъй като още не беше припаднала — пък и прилепите също бяха тук, — въздухът явно беше наред. Алекс се озърна през рамо. Нищо не видя, разбира се. „Чудя се обаче… — Тя облиза пръст и го вдигна във въздуха. — Хм.“ Едва доловим полъх от мястото, където висяха прилепите. Може би се дължеше на това, че пърхат с криле. Или на дишането им.

— Браво на теб, Алекс — рече тя на глас. — Точно сега ли намери да откачиш? — Прилепите зашумоляха, подплашени от гласа й, и тогава Даниел простена дълго и ниско. — Даниел? — Тя се наведе надясно, опипвайки с пръсти мрака. Ръката й намери бузата му. Кожата му беше гореща и влажна от пот. — Даниел?

Никакъв отговор. Нито звук. Тя почака още няколко секунди, след което отдръпна ръката си. Миризмата му полепна по пръстите й, от което стомахът и леко се преобърна.

Имаше и друга възможност. Тя бръкна в якето си, напипвайки пакетчето, което бе зашила в подплатата. Двайсет таблетки „Перкоцет“, девет „Перкодан“ и един „Валиум“, увити в парче марля. Това бяха всички хапчета, които бе успяла да събере от пода на къщата за гости за краткото време, през което бе останала сама, докато хората на Леопарда изнасяха навън труповете на Шарън и Руби. Тези хапчета бяха… застраховка. Просто още една възможност, когато дойдеше времето да избира. Ала с нейния късмет като нищо щеше да се събуди като безмозъчен зеленчук в локва от повръщано. Но дали би могла да го направи? Да се самоубие, в случай че не й оставаше друг изход? Може би. Хапчетата действаха бавно, за разлика от оръжията, но ако наистина нямаше друг избор…

Ами Даниел? Колкото и да го премисляше, просто не можеше да реши. Едно беше да обещае на Том. Но Даниел беше нещо различно. Не го познаваше достатъчно добре, пък и той беше отделна личност. Освен това би могла да сгреши. Вярно, че през последните две седмици бяха на практика неразделни и Даниел беше болен, но все пак си оставаше Даниел. Ами ако…

— Стига — измърмори тя. — Ако ти трябва тема за размисъл, тогава помисли как да намериш оръжие.

Добре, наоколо имаше камъни, но какво друго? Тази малка странична галерия беше укрепена с дървени подпори. Сигурно имаше пирони, които би могла да откърти. Само че това щеше да е проблем. Замисли се за начин. Пръстите й заиграха по часовника „Мики Маус“ на Ели и по катарамата. Там беше онова малко продълговато зъбче. Не беше много дълго, но би могло да свърши работа. Трябваше й нещо здраво, направено от метал…

„Един момент.“ Тя плъзна ръка към шията си и извади оттам сребърната свирка, закачена на синджир. Опипа с пръсти накрайника. Не беше особено остър, но леката извивка щеше да е от помощ, пък и свирката беше достатъчно здрава, за да…

Мислите й секнаха при звука на скърцащи ботуши. Мракът в основната галерия, далеч напред, се разпръсна — и тогава се появи светлина. Тя скочи на крака с широко отворени очи, разтреперана като приклещено в ъгъла зайче. О, боже, задаваха се неприятности. Сърцето й се изстреля в гърлото. Позна го веднага, защото не би могла да сбърка миризмата му. Беше сам. Нямаше я нито Белязаната, нито Черната вдовица. Нито пък друг член на бандата му, защото искаше да запази това само за себе си. Ако изобщо бе имала някакви съмнения какво може да е намислил, точно в този момент зрението й се замъгли — също като онези преливащи се кадри по филмите — и чудовището в главата й се разбуди и размърда. Защото краставите магарета се надушваха.

Беше Леопарда.