Илса Бик
Сенки (71)

70

— Значи, винаги оставят знак? — Кожата на Нейтън беше така изопната, че скулите му стърчаха като остриета на нож. — Вместо име и адрес?

— Да, винаги оставят символ, затворен в кръг — отвърна Крис и притисна пръст към слепоочието си, опитвайки се да пропъди упоритото главоболие. Червената резка на миниатюрния термометър на раницата му показваше нула градуса, ала с настъпването на нощта температурата навън падаше бързо. Пропълзявайки още по-дълбоко в спалния чувал, Крис кимна към грубата рисунка на синьо-червената пентаграма, заключена в бял кръг и начертана с цветни моливи. — Цветовете също са важни, защото, влизайки за първи път в хамбар със същия символ, само че в различни цветове — син фон и червено-бяла звезда, — не намерих нищо.

Той вдигна поглед при звука на плъзгащия се цип. Палатката притъмня и Лена се промуши през двойното платнище, донасяйки вътре повей леденостуден въздух и едва доловимия лъх на кисела жлъчка.

— Студено. — От устата й излизаше пара. Тя закопча набързо платнището и се мушна в единствения свободен спален чувал. — Имам чувството, че навън е минус четирийсет градуса, а освен това излезе и вятър.

Нейтън се обърна на дясната страна.

— Всичко ли е тип-топ?

— Ха-ха. — Върхът на носа и беше премръзнал от вятъра, но лицето й изглеждаше почти прозрачно. — Не съм чувала този израз от втори клас.

Нейтън разтвори ръце.

— Само се опитвам да разведря обстановката.

Крис не каза нищо. И тримата бяха изтощени, а състоянието на Лена, чийто дъх миришеше на повръщано, се влошаваше. Тръпка на ужас полази по гърба му. „Колкото по-дълго стоим навън, толкова по-зле ще става. Не мога да го отлагам до безкрай.“ Но все още имаше шанс да греши. Нейтън разполагаше с не по-малко опит и все пак не бе казал нищо, нито дума. Когато едно момиче имаше сутрешно гадене и това състояние продължаваше цял ден, значи, трябваше да има и друга причина, която един мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, би изпитал неудобство да спомене.

— Мисля, че се задава нова буря. — Тя придърпа чувала нагоре, така че навън се подаваше само бледият овал на лицето й. — На север небето е мастиленосиньо.

— Дано да не е така. — Нейтън прокара пръсти по наболата прошарена четина на лицето си. — Не можем да си позволим да спираме отново.

— Божичко, вече станаха няколко седмици. Колко още има? — попита Лена.

— Може би още два дни, ако времето се задържи и спрем само за една нощ. Но наоколо са плъзнали много Променени, така че ще е най-добре да продължим да се движим. Ще спираме за кратки почивки на равни интервали от време. Така ще бъдем в Орен много по-скоро, а там ще си намерим временно укритие, докато решим къде да търсим. А като стана дума за това… — Нейтън посочи скицата. — Тези знаци познати ли са ти?

— Разбира се. Не знам само в кои хамбари има такива. — Все още сгушена в чувала, Лена надигна глава и прехапа долната си устна. Голяма част от кожата беше изгризана. Грозни струпеи покриваха устата й. — Вече разказах на Крис. Наричат го „петте рани“. На повечето хамбари има по няколко такива. Нямам представа какво означават, но…

— О, този символ ми е познат. Петте рани на Исус. Пентаграмата е ранен християнски символ, още преди кръста — каза Нейтън. — Символът винаги ли е един и същ?

Крис поклати глава.

— Нали ви казах. Когато искат да ги намеря, оставят такава рисунка в речника от книжарницата на колела. После обикалям от хамбар на хамбар, докато не открия този, който ми трябва. Отнема известно време.

— В този случай първата ни спирка ще бъде в тази книжарница. Освен ако не извадим късмет и не се окаже, че са оставили часови. — Нейтън го погледна напрегнато. — Виждал ли си някой от тях? Имал ли си усещането, че те наблюдават?

Да, но в това нямаше нищо необичайно. Тъй като често прекосяваха местности, където дебнеха обирджии или Променени — или пък и едните, и другите, — беше свикнал да си отваря очите на четири.

— Разбира се. От друга страна обаче, никога не съм идвал по този път и не съм водил никого със себе си — имам предвид, до книжарницата на колела. Нареждах на Грег и останалите да ме чакат извън града. Освен това сме подранили. Може да няма нищо.

— Мили боже — засмя се Лена. — Какво ще правим тогава?

— Ще се паникьосаме. — Искаше да прозвучи като шега, но когато Лена не се засмя, Крис сложи ръка на рамото й. Не му харесваше, че трябваше да обмисля добре всеки свой жест. — Този път има една огромна разлика и това си ти. Ако те видят, може да решат, че е безопасно да се покажат.

— Може би. — Гласът на Лена прозвуча сухо и безжизнено като изсъхнала царевична шума. — Но да знаеш, че не бях всеобща любимка.

— Ами онзи тип, Исак Хънтър? Сигурна ли си, че никога не си чувала това име? — Щом момичето поклати глава, Крис се обърна към Нейтън. — Трябва да разбереш нещо. Знам, че имаш доверие на Джес, и щом ти е казала, че този мъж може да помогне, значи е така, но сега сме далече от Рул и решенията не ги взима тя. Така че, дори да са само слухове или предположения, всичко, което знаеш или подозираш, може да се окаже от полза.

Забеляза, че Нейтън се замисли.

— Името не ми говори нищо — отвърна накрая Нейтън, — но има една история, която се предаваше от уста на уста от времето, когато бях на шест. Значи… преди шейсет години.

— За Хънтър ли?

— Не. — Нейтън прокара ръка по брадата си. — За онези пощурели деца. Не, не — додаде той, забелязал изражението на Крис, — не е каквото си мислиш. Не става дума за деца, които са откачили. А за нещо, което правят децата на амишите.

— Говориш за румспринга — каза Лена и се повдигна на лакът. — Знам какво представлява.

— Но не и аз — обади се Крис. Мъртън се намираше достатъчно далеч на югоизток, така че от филмите бе научил всичко, което знаеше за амишите — с други думи, не много. — Какво е това?

— Един обичай на амишите — обясни Нейтън. — В превод означава „да тичаш наоколо“. Амишите се различават от нас по много неща и най-вече що се отнася до баптизма. Децата не се приемат в лоното на църквата още от раждането си. Това е начин на живот, който те трябва да изберат съзнателно, и амишите смятат, че такова решение може да вземе само един възрастен, опознал добре останалия свят. Така че, щом децата навършат шестнайсет, получават свободата да вършат каквото си поискат. На теория може да звучи добре, но на практика е ужасна идея.

— Как така?

— Тези деца не знаят абсолютно нищо. Нямат ни най-малка представа за живота извън тяхната общност, за американския свят, и когато им отпуснат юздите, без до тях да има човек, който да ги напътства, те просто пощуряват. — Едното ъгълче на устата му се изви надолу в кисела гримаса. — Познавах… доста такива момичета. Там е работата, че ние, момчетата, имахме навика да се възползваме от тях, защото по наше време никое от местните момичета не би стигнало толкова далече като момичетата на амишите. Всички тези деца се забавляваха до насита. Сега, като се връщам назад, това не е нещо, с което се гордея.

— Добре, мисля, че добих представа. — Крис усети как кожата му пламва от неудобство. Последното, което искаше, беше да слуша разказите на един старец на възрастта на дядо му за старите му забежки от едно време. — Но какво общо има това?

— Може би нищо — отвърна Нейтън. — В крайна сметка повечето деца на амишите си поживяват хубавичко в продължение на две-три години, след което решават да последват амишките традиции. Приемат светото кръщение и това е всичко. Но винаги има деца, които отказват да се върнат или се връщат, но после отново напускат общността, което изисква много повече кураж.

— Кураж ли?

— Да — обади се Лена. — Ако си тръгнат, след като са били покръстени, тогава биват низвергнати.

— Низвергнати. — В съзнанието му звънна нещо познато. — Нещо като отлъчени ли?

— Съвсем същото — отвърна Нейтън. — Нарича се мейдунг. Общо взето, това е представата на амишите за строга любов. Хората продължават да говорят с тях, но това е всичко. Те нямат право да взимат причастие и изобщо да бъдат част от общността. Целта е да ги доведат до разкаяние и да ги накарат да размислят. Не помня колко време трябваше да мине, за да стане пожизнено.

— Пожизнено ли? В смисъл, че няма връщане назад?

— Все едно си анатемосан. Ако това се случи, вече си мъртъв за тях. Горките деца остават без нищо: без образование, без семейство, без средства и място, където да отидат. — Нейтън замълча за миг. — Но в такъв случай за тях би било естествено да се държат заедно и да си помагат един на друг.

— Нещо като тайно общество. — Отговорът бавно взе да изплува в съзнанието му. Крис усещаше как мозъкът му обработва усърдно наличната информация, правейки връзка между отделните факти. — Това ли търся?

— Всъщност — започна Нейтън — Джес смяташе, че си го открил. Или поне отчасти.

— Нищо не разбирам — каза Лена.

— Група отцепници. Затворено общество от деца, направили избора да напуснат амишите. Но тогава те ще имат нужда от помощ, от хора, които знаят през какво са преминали, защото самите те също са били отлъчени… — Гласът на Крис замря, когато в ума му проблесна една нова идея, избистрила се от цялата тази супа от мисли и тревоги, които не му даваха мира през последните няколко седмици. Той впи поглед в Нейтън. — Те имат нужда от помощ.

— Ти го каза — отбеляза Лена.

— Джес — изрече Крис.

— Какво имаш предвид?

— Това, че Джес сигурно е една от тях. — Отново се обърна към Нейтън. — Точно така. Тя е от амишите или по-скоро е била. — Забелязал сянката на колебание, прекосила лицето на Нейтън, той додаде: — Само се замисли, за да ги познава толкова добре, че да ти даде име, значи, е живяла там.

— Това е само едно предположение.

— Предположение ли? — възкликна Лена. — Не разбирам защо трябва да е тайна. Какво от това ако е била една от тях, а после са я анатемосали, отлъчили или както там се нарича? Кого в Рул ще го е грижа за това?

— Е, ако водачът им е брат на Преподобния — каза Нейтън, — все ще се намери един, когото го е грижа.