Илса Бик
Сенки (68)

67

Десет дни по-късно Том заби лявата си щека в снега и се изтласка силно, плъзгайки се на дясната ска, след което прехвърли тежестта си на лявата и продължи напред. Беше си създал ритъм, а според стария таймекс на Джед времето му беше отлично. Преди един час бе минал покрай първия наблюдателен пост, камбанарията на една изоставена лютеранска църква. Вече се задъхваше, но въпреки това движението му се отразяваше чудесно, усещаше мускулите си живи и затоплени. Снегът беше идеален с наскоро образувалия се седемсантиметров пухкав слой, покриващ доста по-тежката ледена основа с дебелина шейсет сантиметра, като бухнал сметанов топинг върху сладолед.

Целта му беше друг наблюдателен пост, сгушен в източния край на Дяволския казан. Езерото беше изкуствено направено и единственото останало нещо от първата мина на „Братя Йегър“: издълбан в земята доста груб ров с формата на купа, който Йегърови бяха напълнили с вода след изчерпване на желязната руда. Останките от мината — огромни камари с боклук — бяха покрити с тънък почвен слой, превърнал се в дом на натежали от сняг шубраци и тънки фиданки, които след стотина години обещаваха да прераснат в гъста широколистна гора. В този момент шубраците предоставяха удобно прикритие и отличен изглед на запад към по-новата мина. Последните четиристотин и два метра до езерото пътят се изкачваше по едно възвишение и Том пъплеше бавно по склона, изтласквайки се с помощта на щеките. Когато стигна на върха, сърцето биеше бясно в гърдите му. Той избърса потта от челото си и въпреки че дишането му беше изострено и учестено, усещаше, че е станал много по-силен отпреди. А това беше добре, защото щеше да има нужда от всяко мускулче в тялото си, понеже при малко повече късмет след три часа щяха да бъдат дълбоко под земята.

В мига, в който спря, неочаквано пред него изскочи едно куче с намордник на муцуната. Миг по-късно се появи и едно момче, облечено в бяла зимна екипировка.

— Ей, Том — извика момчето.

— Чад. — Том разкопча ските и почеса кучето зад ушите. Детето носеше карабина узи със заглушител — една от играчките, с които Уелър и Мели разполагаха в изобилие. — Люк тук ли е?

— Да. Двамата с Уелър пристигнаха преди двайсет минути. — Чад кимна към раницата на Том. — Донесе ли ги? Може ли да хвърля едно око?

— Щом искаш. — Том коленичи в снега, отвори раницата и извади отвътре стоманен цилиндър с големината на кутийка сода. От единия му край се подаваха три метални крачета, залепени с тиксо.

— Ех, че яко! — възкликна Чад, след което прокара пръста си в медна куха тръбичка и обхвана единия край на цилиндъра в шепа. — Също като тези, които използват в Ирак и Афганистан, нали? Самоделно взривно устройство?

— Но от по-малък калибър. — Том посочи тръбичката. — Това ти е пробивачът. Работи на същия принцип като патроните. Ако го хвърлиш по някой елен, ще отскочи. Но изстреляш ли го с голяма сила, ще пробие всичко, което срещне на пътя си. Заостреният снаряд натрупва енергия. Затова патроните са толкова разрушителни. Не умираш заради дупката. А от преноса на енергия към другите части на тялото — или в този случай на скалата. — Всъщност не беше толкова просто, но Том не изгаряше от желание да провежда пред детето курс по изработка на експлозиви. Това, че щеше да вземе Люк със себе си, беше достатъчно лошо, но щеше да изгуби твърде много време, ако работеше сам или ако разчиташе единствено на помощта на Уелър.

Той прибра цилиндрите в раницата си, след което стегна връзката и подаде ръка.

— До скоро, приятел.

— Да ти пожелая ли късмет? — попита Чад.

В Афганистан имаха всевъзможни суеверия, като например никога да не изяждат бонбонките „Чармс“ от пакетите с полуготова храна. „Ем енд Емс“ бяха позволени, с изключение на сините. Но бонбонките „Чармс“ бяха като целувката на смъртта. Обикновено ги изсипваха в клозета. Пожелай на някого късмет и тутакси ще ти срита задника.

— О, разбира се — отвърна Том.

 

 

Останалите чакаха на малко възвишение, скрити зад параван от храсти. Люк пръв го чу да се приближава и му махна с ръка. Уелър само кимна. А Мели и другият постови изобщо не се обърнаха. Той също приклекна зад храстите, заставайки до Мели.

— Нещо ново?

Без да вдига поглед от бинокъла 26×70s, закрепен на нисък триножник, тя каза:

— Виждам някакво движение на север, а от запад може би се задава още една група. Синди?

— Още са много далече. — Надничайки през обективите на огромен бинокъл 25/45 х 100s, Синди, дванайсетгодишно момиченце с лунички по лицето, прехапа долната си устна и рече: — Но мисля, че групата, която се задава от север, води затворници.

Стомахът на Том се сви.

— Как разбра?

— По фенерчетата. — Люк беше на четиринайсет и втори по възраст след Том. Почти веднага се бе залепил за него; почти всички деца го бяха приели като по-голям брат. Но Том нямаше нищо против. В присъствието на всички тези деца се чувстваше малко по-добре. Но също се тревожеше какво ще се случи с тях, след като двамата с Алекс заминат. Например… биха могли да вземат със себе си децата, които искаха. Но дали щяха да се справят?

„Едно по едно — каза си той. — Първо завърши тази задача, а после намери Алекс. Останалото само ще се нареди.“

Люк сърбаше разтворимо кафе от метална чаша.

— Наблюдаваме ги от две-три седмици. Видим ли лъчите на джобните фенерчета, значи, водят затворници. Изглежда, на Чъкитата не им трябва много светлина, за да виждат къде стъпват.

Любопитен факт. Може би това беше една от причините да се настанят в мината.

— Знаеш ли колко са? — попита Том.

Синди повдигна рамо.

— В тази група са четири-пет души. А може би повече. Но Чъкитата вече са се презапасили. В мината е пълно с хора за… нали знаеш…

— Закуска — додаде Том. — Невинни хора, които държат в плен, в случай че настъпят гладни времена.

— О, боже — промърмори Уелър.

— Том — възкликна Мели.

— Ах… — Страните на Синди изведнъж поруменяха. Очите й подскачаха като топче за пинг-понг ту към Том, ту към Мели. — Само да се приближат още малко, и ще мога да кажа по-точно.

— Том, знаехме, че ще има затворници — каза Мели. В тона й се долавяше предупреждение. — Нали нямаш проблем с това?

— С кое по-точно? С убийството на невинни хора или с идеята да погребем Чъкитата живи? — Даваше си сметка, че не биваше да казва това, но просто не можа да се стърпи. — Това не е видеоигра, Мели. Ще умрат истински хора.

— Не е ли чудесно, че си намерихме някого, който да бъде живата съвест на групата? — изръмжа Уелър. — Кажи ми нещо, Том: размекваш ли се така и по време на мисия?

— Направих каквото се искаше от мен.

— Радвам се да го чуя. — Уелър разви капачката на термоса и отсипа кафе в чашата си. — Предполагам, че това обяснява защо си тук, а не там.

Щом забеляза стреснатите погледи, които си размениха Люк и Синди, в него се надигна вълна на гняв и кръвта нахлу в главата му:

— Слушай — започна той.

— Том! — Мели се изправи на крака. — Хайде да се поразходим. Уелър, защо не се присъединиш към нас?

Изражението на Уелър подсказваше, че по-скоро би предпочел да прегърне кобра, но въпреки това старецът затвори термоса и ги последва. Мели почака, докато не се скриха зад гъсталак от оголени храстовидни дъбове и един самотен бор. След това скръсти ръце на гърдите си.

— Том, има ли някакъв проблем?

— Знаеш какво ме притеснява — отвърна той.

— Да, знам. Затова нека бъда ясна. Това не е спасителна операция. Трябва да направим всичко възможно онези чудовища да не оцелеят.

— С цената на невинни животи?

— Не смей да ми говориш за това. Много добре знаеш, че Даниел и станалите ми деца изобщо не се върнаха.

— Това не означава, че са мъртви — отвърна Том. — Може да са поели по свой път.

— Малко вероятно е.

— Тогава не ти ли е хрумвало, че може да са там, в онази мина?

— Разбира се, че ми е хрумвало, но досега не сме забелязали никакви деца. Но дори да беше обратното, това нищо нямаше да промени. Мисията трябва да бъде изпълнена.

— Не знам какъв ти е проблемът — обади се Уелър. — Отдавна вече не си наивен хлапак. Знаеш, че цивилните жертви са част от играта.

— Това не е игра — отвърна Том. — Това е все едно да сринем концентрационен лагер.

— Божичко — изсумтя Уелър.

— Почакай, Уелър — обади се Мели. — Той има право. Само че, Том, тези хора са живи мъртъвци. Ако планът ни успее, част от тях могат да оцелеят. Мнозина ще загинат, но така или иначе нямаме избор. Ти си войник. Не ми казвай, че никога не си стрелял по вражески цели, когато наблизо е имало цивилно население.

Не и по свое желание. Тогава изпълняваха заповеди, капитанът му бе откачил, когато по време на засада убиха сержанта и раниха един от войниците. Том не беше запалил фитила; това не беше негова работа. Но с очите си видя как къщата се срутва, а после и трите малки трупа, покрити с окървавени чаршафи. Бащата също бе умрял, както и четиримата талибани, укрили се вътре. След това никой повече не стреля от тази къща.

Накрая Том каза:

— Тогава решението не беше мое, но сега ще бъде. От мен зависи дали ще доведем нещата докрай.

— Това е война — възрази Уелър, сякаш това обясняваше нещо. — Ние срещу Чъкитата. И ние срещу Рул. А превземането на мината е само първата крачка.

„Трудни решения. Цивилни жертви.“ Мели и Уелър имаха слабост към подобен вид лозунги.

— А замисляли ли сте се за хората без право на избор? За всички онези хора, които няма да могат да напуснат мината?

Уелър изруга, след което изхвърли утайката от кафета на снега.

— Няма да го обсъждам повече. Ти не командваш тази операция.

— Ти също не си ми командир — отвърна Том.

— И слава богу, защото той не е ли мъртъв? Всъщност обзалагам се, че целият ти отряд го е последвал.

Думите му се стовариха върху него като чук.

— Какво общо има това?

— Това, че ние сме единствените оцелели. Бил съм във Виетнам още преди родителите ти да проплачат. Знам всичко за войната. Така че ако искаш отново да видиш Алекс, ще го направим по моя начин.

— Уелър. — Мели сложи ръка на гърдите на стареца. — Всеки от нас има важна роля в тази операция.

— Не се тревожи за мен — отвърна грубо Том. По-късно сигурно щеше да намери върху какво да си излее гнева, сега обаче трябваше да помисли за Алекс. — Аз ще направя каквото се иска от мен.

— Добре тогава. — Уелър сви устни, сякаш щеше да се изплюе. — Да заровим томахавката.

„Лъжец.“ Но на глас не каза нищо. Поне беше опитал. Каквото и да кажеше сега на този възрастен мъж, щеше да е грешка.

— Том — каза Мели. Тя посегна към него, ала той се дръпна встрани и ръката й увисна във въздуха. Изразът на съчувствие за кратко се отцеди от лицето й, но в очите й нямаше дори помен от него. — Всички сме на една и съща страна — каза тя.

— Разбира се — отвърна той.