Илса Бик
Сенки (67)

66

Преди десет дни Том все още беше скептичен за целия този план. Отчасти защото нямаше доверие на Уелър и Мели. Но и защото трябваше да разчита напълно на спомените на Уелър за мината и за нейното разположение. Както сам бе признал, старецът не бе стъпвал под земята вече повече от трийсет години, откакто мината бе затворила.

— Има неща, които не се забравят — бе заявил Уелър, разгръщайки нагънат свитък пожълтяла хартия върху един нисък работен тезгях, който твърде много напомняше на Том за месарската маса на Джед. Но като се имаше предвид фактът, че лагерът на Уелър и Мели се намираше в една изоставена ферма, чийто свинарник бе превърнат в команден щаб, това не беше кой знае каква поличба.

Картата на Уелър беше пълен боклук: просто една груба схема, надраскана с химикалка, без почти никакви подробности и мащаби. При все това описанието на стареца се оказа точно. С тази груба решетка от вертикални шахти и хоризонтални галерии, осеяна тук-там с празни балончета, обозначаващи мястото на по-големите зали, планът на мината му приличаше на малко поразкрасена ферма за мравки.

— Когато става дума за копаене в твърда скала, общо взето, възможностите са две — каза Уелър. — Можеш или да прокараш странична галерия и да пренасяш рудата по наклонена рампа…

Том поклати глава.

— Вече съм объркан. Какво е наклонена рампа?

— Широк подземен път. Но когато се намираш прекалено дълбоко, използването на рампата става твърде скъпо и неефективно. — Показалецът на Уелър прескочи на една вертикална линия. — Тогава се спускаш по шахтата, както си виждал по филмите.

— И по същия начин изкарват на повърхността желязната руда?

— Не е желязо — поправи го Уелър. — А злато.

— Злато ли? — Том вдигна вежди. — В Мичиган? Сигурно се шегуваш.

— Нищо подобно — отвърна Уелър. — Най-известната мина е „Роупс Голд Майн“; но това е много, много на изток, в околностите на Маркет. Ние сме на второ място по добив на злато на територията на Горния полуостров, окръг Гогибик. Когато старият Йегър — това сигурно е бил бащата на Преподобния — е основал първата желязна мина…

— Тази, която впоследствие се превръща в Дяволския казан?

— Да, наводнената. По тези места често се случва в мините да нахлуе вода. Но както и да е, търсенето на злато беше идея на брат му, а когато наистина намериха, първата им работа беше да прокопаят тунел навътре в планината и едва след това да се спуснат в шахтите. Шахтата дава възможност да се копае право надолу. Тъй като жилата минава от изток на запад, най-добрият вариант е да спуснеш шахта точно отгоре и после да започнеш да копаеш. Освен това, когато се намираш на такава дълбочина, е хубаво да разполагаш с маршрут за евакуация, в случай че нещо се обърка — а в мините задължително се обърква нещо. Плюс това, изградиш ли правилно шахтата, можеш да уловиш въздуха за по-добра вентилация.

— С пресичащи се течения. — Това му беше ясно. Все едно да отвориш няколко прозореца в една къща в зависимост от преобладаващите ветрове. — Какъв е броят на шахтите? Тук виждам три.

— Да, това са най-големите, които минават от изток на запад. — Уелър докосна една вертикална линия в лявата част на хартията и близо до мястото, където бе обозначил входа на мината. — Първа шахта, или Шахтата на Йегър, е най-старата и се спуска на дълбочина двеста петдесет и девет метра. Малко по на изток прокопаха Втора шахта, която достига на триста осемдесет и седем метра под повърхността.

Том прочете името, надраскано до Втора шахта: „Ърнст“. Това задейства аларма в мозъка му.

— Чакай малко. Това не е ли фамилията на момчето, за което ми разказа — загинало по време на засада?

— Питър. — Уелър направи гримаса, сякаш името миришеше на развалено. — Да, това е той. Фамилиите Ърнст и Йегър са в съдружие открай време. Винаги са били в близки отношения.

Том плъзна поглед към третата шахта, която беше най-дълбоката и най-източната.

— А кой е този Фин? Той също ли е в Съвета, за който ми разказваше?

Стори му се, че нещо проблясва в очите на Уелър, но после реши, че може да е било игра на светлината.

— Не — отвърна Уелър. — Честно казано, за фамилията Фин не знам нищо друго, освен че се включили в мината като съдружници, но после станало някакво спречкване. В момента в Рул няма никого от рода Фин.

— Добре. Значи си сигурен, че това са единствените шахти?

— Не, но са единствените, които имат значение. Знам, че има и други, но в сравнение с тези приличат на сламки с диаметър, колкото вътре да влязат двама-трима души. Право да ти кажа, дори не знам къде се намират. Повечето сигурно вече са затрупани или пък наводнени.

— Ами децата? Коя шахта използват, за да се придвижват нагоре-надолу?

— Доколкото ни е известно, не използват нито една от шахтите. Смятам, че Чъкитата са се настанили в едни от най-старите зали, в близост до Шахтата на Йегър. — Уелър проследи с показалец очертаните с мастило груби правоъгълници, разположени на не повече от пръст вдясно от Първа шахта. — Намират се точно на онзи подземен път и достъпът до тях е най-лесен.

— Щом скалата е толкова разядена, защо още не са се срутили?

— О, някои помещения вече поддадоха, някъде около 1962, и то точно в този участък, само че вляво от шахтата. Сега нищо не личи, защото Йегърови запълниха дупките, но тогава земята просто се продъни. Без никакво предупреждение, просто ей така. Пропастта беше дълбока трийсет метра и сто двайсет и един на ширина. Погълна няколко камиона и една от работилниците. Отне живота на седем миньори — каза Уелър, след което додаде: — Един от тях беше баща ми.

„Хм.“ Изглежда, имаше много неща, които още не знаеше за Уелър.

— Какво пречи да поддаде отново?

— Дали една мина ще поддаде, зависи от това колко добре е укрепена. Можеш да запълниш ямата с пясък, но това е скъпо решение, а „Братя Йегър“ беше евтино предприятие. Вместо това поставиха едни такива тънки и високи каменни колони. — Уелър плъзна показалец към друг правоъгълник, начертан непосредствено под голямата зала. — А колоните в залата, където ще поставим бомбите, са още по-лоши.

„Все едно да се опиташ да укрепиш втория етаж на паянтова къща с клечки за зъби.“

— Но как ще се промъкнем в тази зала, без да ни забележат?

— За тази цел ще използваме Шахтата на Ърнст. На чертежа не си личи, но тя се намира малко на югоизток от главния вход на мината. На равни интервали от нея тръгват галерии, като първата е на дълбочина двеста и четири метра. Така че ще слезем по тази шахта, след което ще се придвижим пеша нагоре, ще заложим бомбите и накрая ще се измъкнем по същия начин. В едната посока е около осемстотин метра, което не е чак толкова зле. Не е изключено да срещнем неколцина заблудени Чъкита, но с толкова можем да се справим. — Уелър сви рамене. — Трябва ни само малко късмет.

— Не вярвам в късмета. — Късметът означаваше неочаквана злополука, в която оцеляваш. Том виждаше поне дузина неща, които можеха да се объркат. Освен това беше нужно време, за да сглоби бомбите така, че да дадат максимални поражения там, където беше най-необходимо. А без прецизна електроника трябваше да измисли друг начин за отмерване на времето до експлозиите. Но дори да успееше, бомбите пак можеха да избухнат по-рано или пък изобщо да не се задействат. Ами ако Чъкитата бяха разположили постове или пък се натъкнеха на повече от неколцина от тях? Уелър бе споменал, че групите постоянно пристигат и заминават. Планът, който бяха съставили, означаваше, че можеха да изпратят съвсем малък ударен отряд: най-много трима души. Но ако се натъкнеха на голяма група Чъкита, изведнъж щяха да се озоват в крайно интересна ситуация. А ако всичко минеше успешно и едва накрая се окажеха в капан? Ами ако в мига, в който напускат мината, земята се разтвореше под краката им? Срутеха ли се основите, земята също можеше да поддаде, което, по думите на Уелър, вече се бе случило през 1962.

— Уелър, дори да успеем да взривим залата под децата, те пак ще останат над нас — отбеляза той. — Как ще им попречим да се измъкнат, използвайки Първа шахта или онзи подземен път?

— Това е невъзможно. Поддаде ли това помещение, всичко останало ще се срути заедно с него. Подкопаеш ли основите на жилищна сграда, е изключено да се добереш до противопожарния изход, освен ако не се изкатериш нагоре. Тук е съвсем същото. Единственият шанс на Чъкитата ще бъде да се спуснат надолу, но там няма директна връзка нито с Шахтата на Йегър, нито с подземния път. Следователно ще попаднат в капан. И тъй като няма да намерят изход нито нагоре, нито надолу, накрая просто ще бъдат премазани, задушени или издавени… — На лицето на Уелър се разля подла усмивка. — Знаеш ли, Том, не ми пука как ще свършат, стига мината да я няма, пътят към Рул да е чист, а онези чудовища — мъртви.