Илса Бик
Сенки (65)

64

— Най-добре да оставиш кучето — каза Мели, когато Том постави Райли на седлото, пристегнато на хлътналия гръб на коня. Улавяйки миризмата на кучето, конят на Мели, кротко животно с петниста окраска, изцвили. Мели го почеса окуражаващо по гривата. — Един допълнителен кон само ще ни забави.

— Това няма значение — отвърна кратко Том, след което се извърна на другата страна и започна старателно да пристяга въжетата, които щяха да държат тъжния вързоп, увит в син брезент. Болка прониза дясната му ръка, но той застави мускулите да му се подчинят. Раната на Дикси бе заздравяла достатъчно, така че да може да я язди спокойно, но тъй като се боеше, че тялото на Райли ще бъде допълнително бреме за нея, Том бе оседлал коня на семейство Кинг. Докато си вършеше работата, на пръта със знамето кацна самотен гарван и нададе печален писък като човек, който е тежко ранен: „Оу-оу“. Или може би на него му се стори така.

— Земята е замръзнала. — Уелър бе яхнал един мускулест червеникавокафяв кон. — Няма да можеш да го погребеш.

— Тогава ще го изгоря. Или ще го затрупам с камъни. Това куче спаси живота ми. Освен това беше на хора, които обичах, и няма да го оставя просто така да изгние. — Той стегна силно последния възел. Въпреки превръзката и болкоуспокояващия мехлем ръката му пулсираше от болка. Щеше да мине време, преди да заздравее. — Ами останалите животни?

Уелър му хвърли нетърпелив поглед.

— Нали ти казах! Знам една ферма, където можем да се отбием. Собственост на трима възрастни мъже. Братя. Те ще се грижат за животните.

— Сигурни ли сте, че ще дойдат дотук, ако наблизо има ловци?

— Доколкото е възможно — отвърна Мели. — Том, можем да направим само онова, което е по силите ни.

— Но животните не са сторили нищо лошо — заинати се Том. — Не заслужават да умрат.

— И това няма да се случи — каза Уелър. — Но сега трябва да тръгваме. Ако наистина искаш да спасиш онова момиче, тогава трябва да направиш бомбите, след което ние ще взривим мината, ще влезем вътре, а ти ще измъкнеш Алекс от затвора.

Том вдигна поглед към Уелър.

— Не е толкова просто. Трябва да се промъкнем вътре, без да ни забележат. После да разположа експлозивите както трябва, а те да избухнат в правилната последователност. Дори не съм сигурен дали това изобщо е възможно. За една сграда със здрави бетонни носещи колони ще са необходими поне сто-двеста килограма експлозиви.

— Слушай, ние също сме пресметнали това-онова — каза Уелър.

— Единственото, което сте пресметнали, е, че имате нужда от помощта ми, за да взривите някаква мина. Това, което аз искам да разбера обаче, е защо да го правя. С какво ще помогне на Алекс взривяването на една мина, пълна с Чъкита? И най-вече откъде изобщо знаете, че те са в мината?

От начина, по който мустаците на Уелър се наежиха, личеше, че старецът започва да губи търпение.

— Защото съм ги виждал — скръцна със зъби Уелър — и сме проследявали дотам цели групи Чъкита. Още преди светът да се промени напълно, децата имаха навика да се събират на това място. Правеха си партита, изучаваха галериите. Това беше място за срещи. Знам, че внуците ми, особено Манди, тя… — Уелър изви поглед встрани, след което се прокашля и изплю. — Така че на това място има много Променени…

— Променени ли?

Уелър сви рамене едва забележимо.

— Така наричаме малките проклетници в Рул. Но, честно казано, аз предпочитам името Чъки. „Променени“ звучи като нещо, сторено с помощта на Божията десница.

— Колко души има на това място във всеки един момент? Там ли живеят?

Уелър смръщи лице в замислена гримаса.

— Не, по-скоро отделните шайки и банди идват и си заминават на смени, също както хлапетата в училищен стол. Предполагам, че са някъде около двеста-двеста и петдесет. Понякога повече, друг път по-малко, зависи.

— Това са много деца. — Но казаното от Уелър прозвуча като ехо на онова, което Джед неведнъж бе споменавал: „Чъкитата се навъртат около познатите места. Какво по-добро място за сборен пункт от старата мина, където са имали страхотни партита и много хубави моменти?“. — Не им ли става студено?

— Вече ти казах, Том. Дълбоко в мините е доста топло, така че колкото по-надолу слизаш, толкова по-горещо става. Боже, имаше дни, когато не носех нищо друго, освен долни дрехи, ботуши, твърда шапка, очила и ръкавици. Освен това в мината има предостатъчно място да се разположиш нашироко: издълбани в скалата помещения, които служеха като работилници и складове. Най-различни места, където да отдъхнеш, да се изтегнеш за малко и дори да похапнеш. Имаше един голям забой…

— Забой ли? — Всичко, което знаеше за мините, го беше научил от филмите. — Имаш предвид минна шахта?

Уелър поклати глава.

— Виждал ли си ферма за мравки като тези в училище? С всички онези изровени в пясъка килийки? Това е една миниатюрна мина, а мината представлява огромен мравуняк, набразден с множество галерии, водещи до най-различни килии, само дето килиите се наричат „забои“ и са прокопани в скалата, а не в пясъка. Някои са доста тесни, колкото да се побере един-единствен човек. А други са направо огромни. В мината, за която говорим, има едно помещение, високо около сто шейсет и седем метра, което не е нищо повече от една гигантска сфера, образувана в разядената скала, с няколко високи носещи колони, поддържащи тавана. В някои от стените има такива широки пукнатини, че вътре може да се побере цял камион.

— Сто шейсет и седем метра! — Това беше приблизително височината на Вашингтонския монумент. — До каква дълбочина достига мината?

— Малко повече от шестстотин метра, не че малките проклетници могат да се спуснат чак толкова надолу. От няколко години мината е наводнена на дълбочина под триста метра. Не бих се учудил, ако нивото на водата се е повишило още повече. В такива стари мини може да е проникнала вода в някое от горните или в съседните помещения и никой да не разбере, докато скалата не започне да пропуска. Сред хората, които изучават изоставените мини по тия места, постоянно има удавили се.

— В такъв случай коя част от мината ще е най-добре да взривим? Входа? Или онази зала?

— Не. Идеята ни е да срутим помещението на долното ниво. То не е така голямо, но е също толкова нестабилно. Между тези две помещения има скала с дебелина само осемнайсет метра.

С други думи, човекът, който щеше да залага бомбите, трябваше да се спусне на още по-голяма дълбочина.

— Осемнайсет метра скала никак не е малко — отбеляза Том.

Уелър изсумтя.

— За такава осемнайсет метра е нищо, а и както казах, скалата е разядена като корозирал лед, цялата е набраздена с пукнатини и пролуки заради тежестта на горните пластове. — Уелър сви лявата си ръка в шепа. — Представи си огромната зала и точно под нея — той мушна отдолу лявата си ръка — другото по-малко помещение. И двете са подложени на огромно налягане. Така че, щом направиш бомбите и взривиш колоните в помещението под голямата зала…

— Всичко ще изгуби опора. — Сега вече разбираше същността на плана: взривяват носещите колони и цялата конструкция отгоре щеше да рухне.

— Точно така. А направиш ли го както трябва — продължи Уелър, — ще погребем завинаги онези кучи синове.

— На теория звучи добре — отвърна Том, — само че има още много фактори, да не говорим, че все пак ще имате нужда от силен експлозив, фитили, запалителни вещества, детонатори, а също и от безопасен маршрут, извеждащ от мината.

— Подсигурили сме всичко, Том — обади се Мели.

— Наистина ли? — Той погледна с присвити очи първо нея, а после и Уелър. — В такъв случай защо още не сте взривили мината?

— Да не мислиш, че не сме искали? — Уелър се наведе напред, опирайки ръка в лъка на седлото. — Но ето как стоят нещата. Можеш да дадеш на малко дете разглобен пистолет и патрони. Ако е съобразително и разполага с достатъчно време, накрая детето би могло да сглоби оръжието и то да проработи. Обаче не е изключено малкият немирник да надникне в отвора на дулото и да натисне проклетия спусък само за да види какво ще стане. Разбираш ли какво имам предвид? Имаме всички компоненти, всички необходими инструменти. Само че никой от нас не е специалист. Отнема прекалено много време да се научиш как се прави бомба, без да взривиш собствената си глава. А ние не разполагаме с това време.

„Имаме всички компоненти.“ Разбира се. Днес оръжие можеше да се намери едва ли не навсякъде. Не беше трудно да се открадне, стига да знаеш какво търсиш, а Мели бе казала, че са се подсигурили. Значи, бяха събирали материалите и планирали всичко това от доста време насам. А това, че го срещнаха, беше щастлива случайност, шестица от тотото. Беше си чист късмет, нали така?

— Но какъв е смисълът? — попита той. — Какво ще постигнете, като ги убиете? Нали сам каза, че не стоят там през цялото време; отделните банди идват и си заминават.

— Да, но си струва; по-добре това, отколкото нищо. Вярно, няма да изтрепем всичките малки негодници. Те са като плъхове. Сигурно има стотици по тези гори. Само че мината е позната територия и сборен пункт. А като отрежем главата на змията, ще постигнем две неща. — Уелър вдигна един пръст. — Първо, ще разстроим организацията на малките проклетници и междувременно ще избием неколцина от тях. Голяма част от останалите ще се разпръснат и това е добре. И второ, което е по-важно, ще си осигурим достъп до Рул. Разбира се, това е само началото. Защото селото разполага с доста ефективен защитен периметър.

— Как така разрушаването на мината означава достъп до Рул?

Старецът се ухили заговорнически.

— Защото Чъкитата са част от този периметър. Просто се замисли. Селото привлича много бегълци, които нямат стимул да го напускат. Но кой с всичкия си би рискувал да попадне под кръстосания огън на Чъкитата и на охраната на Рул? Разбираш ли какво имам предвид? Сякаш селото е изградило около себе си партизанска защита, буферна зона, която им позволява да съсредоточат бойната си сила по други места. — Уелър изсумтя презрително, ала на Том му се стори, че долавя и нотка на възхищение. — Трябва да признаеш, че това хрумване на Питър и Крис е направо брилянтно.

Брилянтно, но също и дяволски сбъркано. „Като лъвска стража.“

— Но дори планът да успее, не можем просто ей така да влезем с маршова стъпка в Рул. Нали каза, че онзи хлапак, Крис, е доста опасен?

— О, да, той е истински кучи син; много умен и страшно подмолен. Почти никой в селото не знае що за стока е. Ако питаш хората, ще ти кажат, че е прекрасен човек. Промил е мозъците на всички, защото не знаят какво съм виждал аз. Истинската му същност излиза наяве в затворническата къща. Да беше видял в какво състояние остави последното момиче, когато приключи с нея. Радвам се само, че бедното дете не оцеля. Направо ми се доповръща, въпреки че във Виетнам съм видял това-онова. Бях там по време на „Тет“^[1]; бяхме в Да Лат, а после във Фу Чонг и…

— Да, да, аз пък бях в Масум Гар, Коренгал и Пактика. И какво от това? — При цялото си уважение към ветераните като Джед, вече започваше да му писва от Уелър, който не спираше да играе с виетнамската карта. — Това не е състезание кой от нас е видял по-големи страхотии. Но ти би трябвало да знаеш най-добре от всички, че да си осигурим достъп до селото с убийства…

— Е единственият начин — довърши Уелър. Кожата му беше побеляла от ярост. — Или може би не ти стиска, войнико?

— Знаеш ли, тези войнишки глупости вече не са на мода — сопна се Том. — Не си играй с мен. Ти си човекът, който е избягал от Рул.

Уелър настръхна.

— Виждам накъде биеш, но да избягаш от селото, не е толкова лесно. Първо, трябваше да организирам… издирване, после — да измисля претекст, за да се отделя от мъжете, на които не можеше да се има доверие, и накрая — да покрия следите си.

— Но не правиш всичко това от добро сърце. А защото имаш зъб на Рул.

— Какво те интересуват подбудите ми? Предлагам ти начин да се промъкнеш в селото.

— Но само ако направя каквото искаш от мен — възрази Том. — Каквато и ненавист да изпитваш, не може да няма начин да се доберем до Алекс, без да се налага да убиваме невинни хора.

— Чъкитата не са хора.

Том поклати глава.

— Не говоря за тях, Уелър. Ти осъждаш на смърт цяло едно село. Не всички хора там са виновни.

— Те са съучастници, защото си мълчат — обади се Мели. — Оцелелите, които са се подчинили на условията на Рул и са решили да опазят живота си на всяка цена, са също толкова виновни, колкото и чудовищата от Съвета. Замисли се за всички онези момичета и момчета, които минават от ръка на ръка. Представи си Алекс в леглото заедно с някой побъркан извратен мъж, достатъчно стар, за да й бъде дядо.

Том стисна зъби.

— Казвам само, че трябва да обмислите много, много добре какво искате от мен. Трябва да има и друг начин.

— Такъв няма и освен това губим ценно време — сопна се Уелър и дръпна ядосано юздите. Конят изцвили изплашено, след което подскочи и затрополи наоколо, воден от Уелър. — Мен ако питаш, Том, нещата стоят съвсем просто: или участваш, или не участваш. С други думи, или си с нас, или си срещу нас. Така че кое избираш?

„Ами ако реша да не участвам?“ Съмняваше се, че Мели и Уелър щяха просто ей така да приемат отказа му, оставяйки го да води собствената си война. Отказът можеше да означава дори смъртна присъда. Уелър премълчаваше нещо и Том не вярваше нито на него, нито на Мели. Уелър сам бе признал, че е дезертьор. Предадеш ли веднъж приятел, преминаваш една невидима граница, отвъд която връщане назад няма.

Но въпреки това нямаше избор. Алекс беше в беда и той трябваше да се промъкне в Рул. Тези хора бяха единственият му шанс. Само да я откриеше, двамата с нея щяха да заминат някъде надалеч, където нямаше да ги открият, и вече никой нямаше да може да я нарани.

— Какво трябва да направя? — попита той.