Илса Бик
Сенки (64)

63

Появиха се три часа преди съмване.

Крис не бе събудил Нейтън да го смени. И бездруго не би могъл да заспи след случилото се с Лена. Така че бе останал на пост, изпълнен с вина и вледеняващ ужас.

Постъпил беше толкова глупаво. Наистина харесваше Лена, но не по този начин. Трябваше просто да я пази. Тя беше болна и изплашена, и толкова объркана. Не разсъждаваше трезво. Каквото и да бе казала, тя беше влюбена в Питър; сигурен беше. Пък и той самият все още не можеше и не искаше да забрави Алекс. Може би надеждата беше нещо коварно, ала той се държеше здраво за нея въпреки онова, което бе казал на Лена. Така че бе най-добре да остави нещата да се уталожат и да се съсредоточи върху непосредствените задачи. Стъпка по стъпка.

Той хвърли поглед към неясната купчина до стола си. Дишането й звучеше равномерно. Беше заспала. Този път не я мъчеха кошмари или поне така му се струваше. Отново насочи поглед към снега. Господи, надяваше се да греши, но просто не можеше да се отърси от мисълта, че Промененото момче бе напуснало скривалището си в момент, когато нямаше нужда да го прави, и също, че крайната му цел беше Лена.

Тя се разпадаше пред очите му. Преди да се целунат — каква глупост, глупост, глупост, — какво беше наприказвала? Прозвучало бе като изповед. А после, когато заговориха за брат й, бе доловил една внезапна неувереност у нея. Може би се дължеше на дехидратация. Освен това не бе спала добре от дни, така че беше напълно естествено да е леко объркана.

Един момент. Докато размишляваше, започна да хапе със зъби напуканата си долна устна. Възможно ли бе Лена да умираше? Божичко, изобщо не бе помислил за това. Но ако тя умираше, тогава и тях ги грозеше същата участ. Самият той беше не по-малко изтощен, а Нейтън беше още по-слаб — един по-силен вятър щеше да го отвее.

„Явно й се повдига. — Той отхапа парченце мъртва кожа от устните си. — Сутрин е най-зле. Така че може би…“

Движение. На снега. Погледът му се закова на един тъмен силует. Дори без помощта на бинокъла беше сигурен, че това не е вълк, нито койот. Реши, че може да е друго момче, но с тази широка парка бе трудно да се прецени.

Проследи с поглед детето, което пое право към телата. Когато предложи да изнесат част от труповете навън на снега, Крис обясни съвсем просто на Нейтън, че не иска да рискува Променените да влязат в училището. И тъй като съображенията му звучаха достоверно, старецът не се усъмни в него. Решиха, че десет тела ще бъдат напълно достатъчно за тази нощ, ала Нейтън не разбра единствено защо Крис бе настоял да разделят телата на две купчини.

В този миг Крис затаи дъх, докато наблюдаваше как далечната фигура се прокрадва към първата купчина, която умишлено бе разположил близо до гората. Неясният силует спря за един дълъг миг, след което продължи напред.

„По дяволите. — Целият изстина, докато мисълта му не спираше да работи: — Спокойно, все още не знаеш какво значи това; може би просто иска да ги провери и двете. — Не откъсваше поглед от детето, което коленичи до втората пирамида от тела. — Ако се появят и други и повечето от тях се насочат към втората купчина, тогава всичко ще бъде ясно.“

В следващите няколко минути изникнаха още неясни силуети и поеха през откритото поле, пъплейки по снега като черни мравки, примамени от кристалчета разпиляна захар. По негова сметка бяха общо трийсет. Само неколцина от тях останаха при първата купчина. Повечето се насъбраха около втората. Доколкото виждаше с бинокъла, тези Променени бяха доста примитивни — въоръжени с бейзболни бухалки и стикове за голф. Един от тях стискаше човешка бедрена кост. Друг имаше брадва. Но не разполагаха нито с огнестрелни, нито с метателни оръжия. На оскъдната лунна светлина би било трудно да различи каквито и да било ножове, но предполагаше, че тези Променени разчитат най-вече на зъбите и ръцете си, за да оглозгват плътта от костите, да трошат и извиват крайници по начина, по който се разкъсва пуйка в Деня на благодарността. Тук крилце, там кълка. Що се отнася до бедрата и колената — за разлика от черепа, — с тях се налага доста да се потрудиш, за да прекъснеш дебелите защитни сухожилия. Главата беше като топка за боулинг, крепяща се несигурно на върха на паянтова кула от прешлени, и се държеше на мястото си единствено с помощта на мускулни влакна и съединителна тъкан, които лесно могат да бъдат прегризани.

Той извърна очи от двойка деца, които играеха на дърпане на въже с комплект черва, и сведе поглед към Лена, която спеше дълбоко. „Моля те, Лена — мислеше си той наум, — продължавай да спиш. Не се събуждай. Не бива да виждаш това.“

За негово облекчение, тя не се събуди, ала самият той видя предостатъчно. Променените останаха до края на нощта, като през цялото време се препираха за телата, вместо да си ги поделят по равно. Приличаха на ято лешояди. И нито веднъж не погледнаха към училището.

Най-кошмарният момент за него беше, когато един Променен — по всяка вероятност момче — измъкна нещо дълго подобно на въже от купчината тела и нави този трофей около врата си: веднъж, два пъти. „О, боже.“ Стомахът на Крис се преобърна. Той присви очи зад бинокъла, но не беше напълно сигурен. Май бяха черва. От това разстояние човек спокойно можеше да си помисли, че детето е омотало около врата си цяла върволица старовремски наденици. Това беше доста необичайно; досега не се бе натъквал на Променени, натруфени с части от човешки тела. А може би това дете просто бе решило да си вземе нещо за после.

Или пък… не беше чак толкова просто. Нямаше как да узнае отговора преди разсъмване.

Половин час преди да се зазори, Променените се изнизаха по снега и потънаха в сумрака на гората, изчезвайки яко дим. Нощта постепенно избледня. Тъй като луната отдавна бе залязла, трябваше да изчака настъпването на зората. Втората купчина трупове му напомняше за купа чипс, овалян в гъст сос. Нямаше нито едно непокътнато тяло, а само остатъци и разкъсани дрехи, пръснати по разорания сняг. Колкото и да се взираше, не откри онова, което търсеше. Все още нищо не се знаеше. Той сне бинокъла от очите си. Усещаше ръцете си натежали като олово, а очите си — възпалени и раздразнени от умората. Денят беше пред него и щеше да има възможност да си отдъхне, но преди това искаше да се увери, което значеше, че трябва да излезе навън съвсем сам, и то сега, преди Лена и Нейтън да са се събудили.

Когато се надигна от стола, Лена се размърда едва-едва. Сърцето му заби до полуда и той замръзна на място, целият настръхнал от ужас. „Не, не, не! Не сега, не сега!“ След миг Лена въздъхна и измърмори нещо несвързано, след което отново потъна в сън.

Това беше най-дългата разходка в живота му, сякаш отиваше към ешафода. От мразовития, но сух въздух имаше чувството, че очните му ябълки се спаружват. Дишането беше болезнено занимание. Постоянно се стряскаше от силното скриптене на ботушите си по заледения сняг. С гърба си усещаше напрежение, сякаш някой го наблюдаваше, ала всеки път, щом извръщаше поглед назад, виждаше само училището да се блещи срещу него. На всяка крачка очакваше нечии ръце да го сграбчат в гръб за гърлото, а вдигнеше ли поглед, търсеше да види непознати лица, взиращи се в него от мрака на гората. Никога не се бе чувствал толкова сам. А какво щеше да прави с онова, което откриеше — или не откриеше? Тогава какво? Би могъл просто да се върне. Навярно грешеше. Дори да не намери каквото търсеше, това пак не доказваше нищо. Променените също усещаха студ.

„И все пак, дано да го намеря — помисли си той. — Дано, дано.“

 

 

Но не го намери.

 

 

Два часа по-късно изведоха конете от салона. Слънцето беше изгряло; снегът блестеше като диамант. Очите на Крис, и бездруго възпалени, започнаха да сълзят.

— Крис — обади се Лена. Цяла сутрин почти не бяха разговаряли, но сега очите й го стрелкаха с поглед, който не успяваше да разчете. — Търсих навсякъде, но не можах да го открия. Сигурен ли си, че не знаеш къде е шалът ми?

Той си сложи слънчевите очила, скривайки очите си, и я излъга за втори път.

— Не. Откъде бих могъл да знам?