Илса Бик
Сенки (60)

59

„Той ме познава.“ Като чу този непознат да произнася името му, сякаш краката му се подкосиха. Стори му се, че Мели ахна стреснато, но беше толкова потресен, че не можеше да е сигурен. По-късно щеше да реши, че е сгрешил. А сега имаше чувството, че кръвта се оттегля от лицето му и светът около него се завърта. Този непознат, този възрастен мъж го познаваше, знаеше името му. А щом е било „преди няколко месеца“, значи…

— От-откъде… — започна дрезгаво той. — Откъде знаеш…?

— Защото преди време срещнах Алекс — отвърна старецът. — Защото я познавам.

„О, благодаря ти, боже, значи е успяла, тя е в безопасност. — Оцеляването след първата престрелка го бе изпълнило със същото чувство: пристъп на въодушевление, последван от вълна на облекчение, която го остави замаян, треперещ и потен като наркоман. Коленете му омекнаха, на гърлото му заседна буца, а в очите му пареха сълзи. — Тя е жива.“

— Успокой се, успокой се. — Мъжът се изправи и обви ръка около раменете на Том. — Хайде, синко, изтощен си. Да поседнем.

— Не, ние трябва… искам да я видя. Трябва да тръгваме — каза Том, но изведнъж се почувства страшно отпаднал, тъй като комбинацията от преживяния шок и облекчение, както и всичко случило се през този ден, накрая бе изцедила и последните му сили. Той позволи на стареца да го отведе до един стол. — Далече ли е? За колко време се стига дотам?

— Не бързай толкова. — Мъжът извърна поглед, движейки устни, сякаш опитваше думите на вкус. След това отново се обърна към Том. — Не е толкова просто. Първо трябва да поговорим за онова, пред което сме изправени.

— Пред какво сме изправени? — Заля го паника. — Защо? Какво не е наред? Алекс добре ли е? Да не е ранена? — Нещо щракна в мозъка му. „Върнали са се да ме търсят, но мен вече ме е нямало. Решили са, че съм мъртъв, и Алекс сигурно е…“ — Тя още ли е там? Какво се е случило?

— Много повече, отколкото предполагаш. — Лицето на мъжа сякаш се приближи към неговото. — Алекс ги убеди да изпратят спасителен отряд. Повярвай ми, не беше никак лесно, но тя е същински питбул. Всички знаеха, че има огромен риск, но в мига, в който каза на момчетата, които командват, че си войник и разбираш от експлозиви… ами, да беше видял как лицата им светнаха. Щяха да си изпотрошат краката да бързат. Но когато стигнахме, теб вече те нямаше. И всички решиха, че си мъртъв.

Значи, правилно се беше досетил. Едно ужасно предчувствие го разтърси из основи. „Ако Алекс е решила, че съм мъртъв, дали би останала? О, боже, ами ако не е повярвала в това? Ако е тръгнала да ме търси?“

— Тя… тя замина ли? Къде е сега?

— Ами ти къде беше? — До този момент Мели слушаше притихнала и Том съвсем бе забравил за присъствието й. Тя постави ръка на рамото му и попита: — Къде беше през това време?

— Уисконсин. — Дали заради шока и объркването, ала думата се изтърколи от устата му, преди да е успял да помисли.

— Къде точно? — попита Мели.

— Ами… — Том прокара ръка през косата си. — Появиха се мъж и жена… Джед и Грейс, които отиваха на запад. Тогава не бях на себе си. Наистина не помня много. Знам само, че четири или пет дни по-късно се събудих в хижата им. Грейс беше медицинска сестра и…

— Хижа ли? — повтори Мели.

— Да, на Странното езеро. — Том се замисли и насочи вниманието си към мъжа. Усещаше как мозъкът му се опитва да сглоби парчетата от мозайката. — Нещо не разбирам. Казвате, че сте от Рул. Дошли сте да ме търсите. Тогава защо ще воювате с Рул? Ще ми кажете ли какво става? Защо сте тук, а не в Рул? Кои сте вие, бе хора?

— Казвам се Уелър. Том, чувствам се ужасно, че трябва да го кажа, но Алекс… — Уелър направи гримаса.

„О, не. Закъснял съм, чаках прекалено дълго…“

— Но какво? Какво за Алекс?

— Наистина съжалявам, Том, но последното, което чух за Алекс, е, че се намира в затворническата къща.

— Какво? Затворническа къща ли? — извика останал без дъх. Новината, че е жива, трябваше да го обнадежди, но това беше пет пъти по-лошо. Ако понятието „затворническа къща“ означаваше същото, каквото и в Афганистан — ако това бе място за изтезаване на хора, — то Алекс беше мъртва. — В Рул? Но защо!

— Ами… — Уелър отново потри бавно устата си с ръка. Това беше неволният жест на човек, който обмисля, и то много внимателно, какво точно да каже.

— Исусе — възкликна Том. Усещаше как по горната му устна избиват капчици пот. — Хайде, изплюй камъчето.

— Ами… нека просто да кажем, че в това село има някои наистина лоши хора — изрече накрая Уелър. После погледна Том право в очите. — Но нямам предвид начина, по който се управляваше селото преди всичко да отиде по дяволите. Говоря за сега: за начина, по който се отнасят с хората, и изобщо за средствата, които използват, за да подсигурят границите на селото.

— Какво общо има това с Алекс? Защо ще я хвърлят в затвора?

— Да кажем, че тя, ъ-ъ, отказваше да съдейства. — На лицето на Уелър се изписа израз на разкаяние.

— Тоест?

— Изглеждаш ми умно момче, Том — обади се Мели. — Бил си на война. Виждал си колко бързо нещата могат да се объркат. Така че какво според теб се случва с младите момичета, попаднали в ръцете на възрастни мъже?

— Но там не всички са възрастни — изрече внимателно Уелър. Двамата с Мели си размениха още един поглед, преди той да добави: — Не всички.

„О, боже. — Том затвори очи. В този миг нежеланието на Уелър да говори, предпазливостта, с която бе подбирал всяка своя дума, всичко това придоби смисъл. — Вината е моя. Ако не беше сама, ако не бях прострелян, всичко това нямаше да се случи.“

Усети как гласът му се надига, сякаш от непрогледния мрак в дъното на кладенец:

— Кажи ми какво да сторя, за да я измъкна оттам, и аз ще го направя. — Том отвори очи и срещна погледа на Уелър. — Каквото и да е.

Стори му се, че долови едно леко — почти незабележимо потрепване в ъгълчето на устата на Уелър, мимолетен израз на задоволство, изчезнал с едно мигване на окото.

— Слушай, хлапакът, който се разпореждаше в селото — каза той, — името му е Питър. Но той не бива да те притеснява. Беше убит в засада, и слава богу. Но хлапакът, който зае неговото място… кучият му син е истински психопат.

— Какъв хлапак? — попита Том. — Как му е името?

— Казва се Прентис — отвърна Уелър. — Крис Прентис.