Илса Бик
Сенки (6)

5

Тежкото стоманено острие се заби в снега, издавайки едно плътно и приглушено буф. Нова пареща вълна на болка прониза мигновено гърдите й и се стрелна към челюстта. Светът пред очите й избледня, а после се пропука и нащърби, щом болката заби нокти в тялото и. Съзнанието й се избистри като кристалночисто стъкло на прозорец и тя осъзна, че макар да беше много силна, болката нямаше нищо общо с агонията, която очакваше да изпита, ако Вълка бе отсякъл ръката й.

Тя изви поглед наляво.

Ръката й беше на мястото си. Както и пръстите. Само че Вълка държеше някаква дрипа — лигава, влажна, червена и…

„О, боже.“ Дъхът замря в гърдите й, след което от гърлото й се откъсна приглушено ридание. Вълка само бе довършил започнатото от Черната вдовица. Алекс наблюдаваше с ужас, докато момчето изучаваше с поглед дрипата, която се състоеше от парче парка, кожа и изстиваща плът.

Нейната плът. Сърцето блъскаше в ушите й. Това беше нейната плът.

С деликатна и почти комична прецизност Вълка отстрани ивицата съдрана окървавена парка, сякаш отделяше парче амбалажна хартия от прясно отсечена пържола. После загреба сняг в дланта си и след като почисти месото от кръвта, повдигна този къс от нейната плът и взе да го изучава с любопитство и напрегнато внимание, приглаждайки кожата с палец. Търсеше… какво? Дори не можеше да си представи.

Очевидно останал доволен от откритото, каквото и да беше то, Вълка я стрелна с бърз преценяващ поглед, при което й хрумна налудничавата мисъл, че при други обстоятелства момчето щеше да й смигне с думите: „Гледай сега“.

И тогава той подаде плътта й на Беретата.

Стомахът й се преобърна от отвращение. Взе да й се повдига, докато наблюдаваше как Беретата опитва месото с език, обирайки кръвта по него като дете, което облизва разтопеното от фунийка сладолед. После долови отново онзи странен звук на разкъсан мокър парцал и тогава Беретата започна да дъвче.

„Това не е истина; не може да е истина.“ Вцепенена от ужас, тя ги наблюдаваше как се хранят, дегустират плътта й и облизват устни също като участниците в „Топ готвач“^[1], когато се опитват да преценят дали сосът не се нуждае от допълнителна щипка сол. Имаше чувството, че ще се побърка. Скоро изтънелият лед на здравия й разум щеше да се пропука. А може би тя щеше просто да закрещи, след като разсъдъкът й се прекършеше като суха вейка. И тогава щеше да се наложи да прережат гърлото й, за да я накарат да млъкне.

Сега, когато стояха скупчени толкова близо до нея, тя успя да разгледа добре странните шарени дрипи. Това не бяха отделни парчета, а цяло ръкоделие, съшито с груби, неравни бодове, които й напомняха за чудовището на Франкенщайн.

Освен това дрипите не бяха от плат.

Те бяха от кожа.

От гладка кожа.

Цветовете също не бяха просто цветове, а форми. Хербаризирана пеперуда. Навито парче бодлива тел. Окъсан американски флаг. А на кожата, завързана на възел около шията на Вълка, тя успя да различи едно избеляло червено сърце и думата ФРАНК, изписана с претенциозен черен курсив.

Сега вече знаеше защо Вълка беше изтрил кръвта от онова парче кожа. За да провери за подходяща татуировка. Променените носеха по себе си… човешка кожа.

„О, не, не, не, не, не, о, боже, о, боже, о, боже!“ Писъкът заседна на топка в гърлото й, когато Вълка взе последния къс от нейната плът и отметна назад вълчата маска. Тогава тя видя лицето му. И успя да го разгледа много, ама много добре.

„Не. — Нещо в нея се скъса. — Не. Тук има нещо сбъркано. Сигурно съм полудяла. Няма друг начин.“

Само че не беше луда. Бог да й е на помощ, но не беше луда.