Илса Бик
Сенки (56)

55

— По дяволите! — възкликна изплашено Том. Ключовете издрънчаха на ледения цимент. Всяко косъмче на тила му беше настръхнало. Накрая той коленичи и каза: — Ехо? Ранен ли си?

Пръстът се скри и на негово място проблесна нещо бяло, щом детето — сигурен беше, че е дете — притисна око към дупката, след което се дръпна, сякаш бе заслепено от светлината.

— Извинявай. — Том премести фенерчето. От това близко разстояние той долови миризмата на нечистоплътност, амоняк и гниеща слама, примесена с вонята на фекалии. — Ей, хлапе, добре ли си? Как се казваш?

Дори детето да бе казало нещо, сърцето на Том биеше така оглушително, че той не чуваше нищо друго. „Боже мой, звучи, сякаш е ранено. — Той плъзна светлината на фенерчето по пода, докато накрая не откри ключовете. — Трябва да го изкарам оттук, а след това ще оседлая Дикси. После ще си взема нещата, оръжието и Райли. — Ръцете му трепереха. Той закрепи фенерчето под мишница и с помощта на двете си ръце пъхна ключа в катинара. Ако се наложеше, щеше да заключи семейство Кинг в някоя стая, докато не се приготви за път. — Ще почакам до сутринта, когато ще бъде светло. — Завъртя ключа. Катинарът щракна и се отвори. — После ще гледам бързо да се отдалечим от…“

Ярката светлина на прожектор го накара да застине на място. Сянката му, черна и идеално очертана на вратата, оживя пред очите му, сякаш актьор на сцена, осветен в гръб.

Сетне се разнесе силният отчетлив звук от зареждане на пушка: Ка-ЧЪНК-крънч.

В отделението зад вратата момчето изскимтя.

Том се обърна бавно и заслони очи с ръка.

— О, Том — каза Уейд. — Ще ми се да не беше го правил.