Илса Бик
Сенки (54)

53

Уейд Кинг беше страстен любител на свинете. До следобеда на втория ден, понеделник, Том вече знаеше за свинефермите много повече, отколкото би било полезно за него.

— Последните две години не бяха много добри за другото бяло месо^[1]. — По обиколката на талията си Уейд Кинг приличаше на своите беркширци, тъй като имаше шкембе, което спокойно би могъл да превозва с ръчна количка. Изсипа царевица и ечемик в една хранилка за фураж и с патешка походка тръгна да излиза от кошарата, докато свинете се блъскаха и грухтяха около вечерята си. — Първо, хората решават, че свинете са харни за ядене. А после си внушават, че са мръсни. Колкото до свинската тор — тя е злато за всяка ферма, стига да знаеш как да я използваш, само че хората не искат и да чуят…

„Значи, и аз съм в кюпа.“ Том пъхна лопатата под третата и последна купчина свински тор. Подът беше наклонен, излят от бетон и проектиран така, че да се оттича лесно, когато се мие с маркуч. Поради тежката зима Уейд не успяваше да навакса с работата и купчините тор се бяха увеличили от една на три, всяка от които стигаща до коленете на Том. В кочината на свинете Уейд включваше пропанови нагреватели и затова само част от лайната бяха замръзнали, а останалите още вдигаха пара. Том усещаше миризмата полепнала по езика си, въпреки че вече бе изхабил половин тубичка паста за зъби.

— Нещо, което може да ме просълзи — започна Уейд, а Том загреба отново с лопатата, — са онези кавалерийски ботуши на Агенцията по опазване на околната среда…

Кавалерийски ботуши ли? Нямаше никаква представа за какво говори Уейд. Това, че мъжът роптаеше срещу едно несъществуващо правителство, му се струваше крайно нелепо. Божичко, дано само Дикси оценяваше по достойнство усилията му. В този момент кобилата се намираше в конюшнята при другия кон, забила нос в кофата с фуража.

Истинският проблем беше Райли. Тъй като нито Уейд, нито Ники обичаха кучета, което беше доста необичайно за фермери. Освен че не искаха да пуснат Райли в къщата, домакините не даваха и дума да става кучето да се разхожда свободно сред останалите животни. Накрая Том се принуди да скове надве-натри една груба къщичка, която постави в заградената зеленчукова градина. Лаят на Райли бе огласял околността почти през цялата първа нощ. А на другия ден, още щом Том бе пуснал кучето да потича, голдън ретривърът на мига се бе спуснал към порутения хамбар. Уейд бе изпаднал в ярост: „Това куче плаши носачките и те спират да снасят яйца; мен ако питаш, за вечеря ще яде дървото“. След това Райли не бе помръднал от запустялата градина. А Том се надяваше само, че кучето не се разболява. Може би просто бе развълнувано от всички тези непознати миризми.

Изведнъж осъзна, че Уейд бе попитал нещо, тъй като паузата се проточи твърде дълго.

— Извинявай, какво каза?

— Казах, че ще се радвам, ако можеш да поостанеш още някой и друг ден. Покривът трябва да се поправи, а аз съм малко скаран със стълбите.

— Слушай, Уейд, колкото до това… — Том подпря лопатата на ръчната количка. — Мисля, че свърших доста работа.

— Да не се тревожиш за кучето? — Уейд махна с ръка, по-голяма от свински бут. — Обикновено тук е тихо и спокойно и изведнъж се появява това куче, което не спира да лае. Просто ми лази по нервите. — После додаде оживено: — Знаеш ли, имаме малко заделена кайма. Не познавам куче, което да не обича такива неща. Нали приятелите са за това. Накарай Ники да забърка малко от нея с няколко яйца и…

— Не, не мога — отвърна Том. — Ще имате нужда от това месо. А аз наистина трябва да тръгвам утре.

— Закъде бързаш?

— Просто трябва да стигна там, накъдето съм тръгнал.

— И къде е това?

— На изток, предполагам. — Том подхвана ръчната количка и се отправи към вратата на хамбара. — А после на юг.

Уейд се заклатушка подире му.

— Източното крайбрежие? Не е добра идея. От това, което чувам, нататък е истински ад.

— О, едва ли ще стигна чак дотам. — След относителния подслон на хамбара бръснещият вятър задуха в лицето му и Том премигна, за да пропъди сълзите. Поривите изопваха въжето на знамето. Халките дрънчаха, удряйки се в алуминия. Старото колониално знаме се издуваше и пърполеше на вятъра като закачено на простор пране. — Може би ще остана известно време в Мичиган, след което ще се върна в Уисконсин — излъга той само отчасти. Само да намереше Алекс и двамата щяха да се отправят на север, далече от цялата тази лудост: към Минесота или към мястото на Джед на онзи остров. Канада. — Ще видим.

— Имаш семейство?

Том наклони количката и започна да изсипва товара от свински тор.

— Не. Просто трябва да открия един човек.

— О, така ли? — Въпреки че оплешивяваше, Уейд имаше дебели като гъсеници вежди. Едната от тях се изви нагоре. — И къде е този човек?

— Не съм много сигурен, но… — Том се поколеба. Умишлено не даваше да се разбере накъде точно отива. Макар че сам не знаеше защо. — Знам само, че бе тръгнала към Рул.

— Момиче? В Рул?

Тонът му накара Том да вдигне поглед.

— Какво лошо има в това?

— Помисли си добре, преди да се запътиш натам. — Уейд носеше цайси с дебели стъкла — едни от онези очила страстоубийки, каквито само военните харесваха. Уейд дъхна на едно от стъклата и взе да го трие с мръсна червена кърпичка. — По ония места е въшливо от Чъкита. Повече са дори от бълхите в козината на помияр.

Том се замисли за двамата, които бе убил, и за трупа на полуизядената старица.

— И колко точно е това?

— Много. Слушай, Том, не искам да ти казвам какво да правиш. — Уейд нагласи очилата зад ушите си. — Но няма да навреди, ако останеш още ден-два. Освен това ми мирише на буря.

Беше истинско чудо, че Уейд успяваше да надуши нещо от тази воня на свински тор.

— Може би това е още една причина да тръгна веднага. Чъкитата най-вероятно ще се скрият някъде на сухо, пък и Рул е само на няколко дни път от тук. А ако времето се задържи, ще мога да стигна и по-рано. — Том остърга и последния тор и метна лопата в количката. Оставаше да изчисти само обора на коня и кравата, а ако искаше да изпревари лошото време, трябваше да стегне и багажа си. — Благодаря за гостоприемството, но наистина се налага да тръгна на сутринта.

— Както искаш. — Уейд пъхна ръце в джобовете на износената ватенка и сви рамене. — Ще кажа на Ники да ти приготви няколко твърдо сварени яйца и два-три буркана…

— Наистина няма нужда, Уейд — отвърна Том с чувство за вина.

— Глупости — махна с ръка Уейд. — Това е най-малкото, което мога да направя.

 

 

Докато стигне до пилетата, вече работеше на светлината на фенера. Сламата в клетката не бе сменяна от месеци и вонята на амоняк едва не го повали. За такъв немарлив фермер Уейд беше особени придирчив, що се отнася до сепарирането на тор, и в резултат на това птичето гуано отиваше за наторяване на гората.

Което се подразбираше. Тъй като беше невъзможно да мине с количката през дълбокия сняг, наложи се първо да нахлузи снегоходките, да тръгне по пъртината, която вече бе проправил с помощта на животните, и да снове напред-назад, докато най-горният пласт сняг не се слегне достатъчно, та количката да не затъва. Като излизаше навън, зърна Ники, която се бе запътила към зеленчуковата градина с купата на кучето, и отвърна на помахването й. Докато пуфтеше към гората с препълнената количка, той обърна жълтия лъч на фенерчето към градината и забеляза, че кучето се е свило в колибката, покрило носа си с опашка.

— Точно така, проспи целия ден — каза той, но в същото време изпита облекчение. За кучето щеше да е най-добре да тръгне на път отпочинало и с пълен стомах.

 

 

В момента, в който ръсеше храната за пилците, нещо привлече вниманието на Том.

Уейд имаше много фураж: ечемик, царевица, сено и зърно за пилетата. Той втренчи поглед в шепата семена и очукана царевица, стичаща се между пръстите му. Но как се снабдяваше с всичко това? Единствената му каруца беше със строшен теглич. Но дори да беше здрава, просто не можеше да си представи как един кон — пък бил той и товарен — ще може дълго да тегли каруцата в дълбокия сняг. Освен това във фермата нямаше достатъчно животни, които да оправдаят наличието на толкова много храна. Въпреки всички онези приказки за увеличаването на свинете във фермата Уейд не беше от най-енергичните хора, които Том познаваше. Старецът и бездруго не можеше да се грижи за животните, които вече притежаваше.

Освен това се питаше защо фуражът не бе складиран в силажната яма. Тя беше в идеално състояние и все пак Уейд държеше всичката храна затворена във варели в хамбара оттатък обора. Абсолютно всичката.

После Том се замисли за целия този тор, който бе изринал, за посипаните наоколо купища изпражнения. Толкова много лайна — и нито един варел за изгаряне на отпадъци. Вместо това семейство Кинг разполагаха с химически тоалетни: но не една или две, а цели три.

„Сигурно ги е довлякъл отнякъде?“ Това определено беше възможност, а също и пример за далновидно мислене. Да разнасяш напред-назад нощното гърне, си беше направо старомодно, пък и преди Енергийния срив нямаше много ферми с външни клозети. Двамата с Джед бяха сковали един такъв с подвижен варел, като онези, които бе използвал в Афганистан, където задължението да палиш варела се заплащаше доста добре. Но ако химическите тоалетни наистина бяха довлечени от Уейд, тогава как бе успял да го направи?

„Може би в стария хамбар има друга каруца?“ Том затвори клетката и се върна при количката. Сигурно беше това. Той подпря количката на гърба на хамбара, в който бяха затворени свинете, и хвърли поглед към стария порутен сайвант. Не виждаше нищо извън очертанията на светлината на фенерчето, но му се струваше някак зловещо притихнал в снега.

Въпреки всичката работа, която Уейд бе изброил, старецът нито веднъж не бе предложил да поправят този хамбар. Защо обаче? Разбира се, имаше други далеч по-належащи проблеми. Но всеки фермер се стараеше да се грижи добре за инструментите и машините си.

Том хвърли бърз поглед към къщата. Прозорците отпред бяха тъмни, въпреки че кухненският прозорец грееше с приглушена жълта светлина. Вероятно Ники беше там, Уейд също.

Том извади електрическото фенерче от задния джоб на панталоните си.

Само щеше да надзърне.