Илса Бик
Сенки (47)

46

Думите, които чу, я стъписаха.

— Мен ли? За какво говориш?

— Аз… ние забелязахме вашата групичка с хората вълци. Това беше преди около три дни и тогава… — Сълзящите му очи се извиха блуждаещи встрани, след което отново се спряха на нея. — Тогава ви проследихме.

— Вие… — започна тя. Преди три дни Брайън беше още жив. — Ти будалкаш ли се с мен? Следили сте ни? Цели три дни? — Идеше й да го зашлеви през лицето. „Били сте въоръжени! Имали сте гранатомети! Какво сте чакали, по дяволите, официална покана?“ — Защо?

— Нали ти казах. — Даниел повдигна трепереща ръка към устните си. — Проследих те, защото те видях. Не можех да позволя Чъкитата да погубят някой нормален. Ти си една от нас. Аз… не можех да им позволя да те погубят. Така че ви проследихме и зачакахме удобен момент да ги очистим.

„Божичко.“ Даниел бе придумал останалите деца да се впуснат в спасителна мисия. Естествено беше децата да се притекат на помощ на свой връстник. А най-малките от тях, които са прекалено наивни, за да проумеят в какво се забъркват, могат лесно да бъдат надъхани. За тях спасителната мисия беше като видеоигра, в която да сритат задниците на лошите.

— Не разбирам само как са научили за нас хората вълци — каза Даниел. — Винаги гледахме да стоим срещу вятъра и други подобни трикове, на които ни научи Мели. Другото племе…

— Племе. — Разбира се, шайката на Леопарда би могла да се нарече племе, както и глутницата на Вълка. — Децата в бяло ли?

— Да. Появиха се изневиделица. Успяхме да гръмнем само няколко пъти и тогава Джак… — Той закри очите си с ръка и извърна глава към стената.

Гневът й се изпари. Как бе могла да си помисли всички тези неща? Нямаше никакво право. Даниел не беше по-голям от самата нея и единствената му грешка беше, че се бе опитал да я спаси, а ето какво получаваше в замяна. Отново се почувства слаба и безсилна. Всъщност вината не беше нейна. В никакъв случай. Не би могла да контролира всичко. Гадости се случваха.

„Господи, първо Том, после и Крис пострада заради мен. А сега приятелите на Даниел изгубиха живота си и накрая Джак…“

Даниел пое пресекливо дъх и каза:

— Успяха да изненадат също и онзи тип с вълчата маска.

Горчивата мъгла на вината й попречи веднага да проумее казаното.

— Какъв тип? Искаш да кажеш Вълка? — Внезапното свиване в гърдите, което изпита, я свари неподготвена. Все още не можеше да проумее защо трябва да й пука за едно чудовище. — Значи, си го видял?

— Да. Онова момиче с маската — каза той и се потупа по бузата. — Тя го застреля.

— Застрелян… — Думата замря на езика й. — Черната вдовица го е застреляла? — Щом Даниел я погледна въпросително, тя додаде: — Така я наричам. Заради марковата грейка… Защо го застреля? Каква беше причината?

Забеляза, че Даниел се замисли.

— Беше… ядосана. Сякаш изобщо не искаше да е там. Не ме питай откъде знам, но беше точно така.

— Къде не е искала да бъде?

— На едно сечище на около осемстотин метра оттук. Видяхме ги да извършват един много странен ритуал. Нали знаеш вълчите кожи, които носят? Там имаше истински жив вълк, огромно сиво животно, което вероятно бяха заловили с капан или примка. Не успях да видя всичко, защото се стъмваше, а и снегът вече бе завалял. Вълкът обаче беше страшно силен, бореше се да се освободи от въжетата. Момичето, Черната вдовица, беше въоръжена с един такъв грамадански нож, момчето също. Със сигурност се канеха да убият вълка и да го одерат.

Това беше нещо ново. Досега нямаше представа за тази страна на Променените. Припомни си онова място недалеч от Рул, осеяно с одрани вълчи трупове.

— После какво стана? — попита тя. — С онзи вълк.

— Не съм сигурен. Накрая може би е успял да се измъкне в настъпилата суматоха. Но начинът, по който хората вълци се бяха скупчили около него, сякаш участваха в нещо… — Взе да търси подходящата дума. — Религиозно. Но не и онова момиче, Черната вдовица. Изглеждаше ядосана, като че ли това не е било нейна идея.

„Хм.“ Това беше вторият… не, третият път, в който Даниел очевидно знаеше или усещаше по интуиция как се чувстват Променените.

— Така че си помислих: „Страхотно, ще ударим сега, когато не очакват“ — продължи той. — Но в този момент ни нападнаха другите и тогава я видях с един от новите, наистина висок тип…

— Леопарда.

— Така да бъде — съгласи се Даниел с новия прякор. — Леопарда отиде право при нея и тогава тя измъкна пистолета му. Обърна се бързо и изстреля два куршума в момчето вълк. Преди да успее да презареди, той побягна и се скри в гората, но е сигурно, че беше уцелен. Тя се спусна след него, но тогава онзи дребният се опита да я спре и тя го гръмна в гърба.

Изглежда, дребният беше Беретата. Тогава Алекс потъна в размисъл. Досега вярваше, че в известен смисъл Променените са в състояние да четат мислите си, сякаш са телепати. Но очевидно това не беше съвсем вярно. Вълка не е забелязал нападението на Черната вдовица или го е забелязал твърде късно и не е имал време да се предпази. Значи, Променените не „излъчваха емисии“ през цялото време, в случай че изобщо го правеха.

„Ето защо съм тук с Даниел. — Това беше поредното й подозрение, но Алекс знаеше, че е права. — Черната вдовица е убила Вълка. А Белязаната ме доведе при Даниел, което значи, че Черната вдовица ще бъде доволна, ако Беретата бъде оставен да умре.“ Но защо? Защото Беретата е бил лоялен към Вълка? Звучеше правдоподобно. От всички останали в глутницата Беретата и Пъпчивия изглеждаха най-близки с Вълка. Мъжете предпочитат компанията на мъже. Белязаната и Черната вдовица бяха единствените момичета. Може би Белязаната е била само една лепка, едно от ония хлапета в училище, които се радват да плуват в сянката на голямата акула.

Но въпросът беше как бе успяла Черната вдовица да предупреди Леопарда? Как така го е познавала! Може би отпреди? Освен ако…

— Даниел — започна тя, — нали спомена, че в мината имало и други Про… ъ-ъ, Чъкита? Имаш ли представа колко са? И дали са племена, които действат заедно, или…

— Не знам. — Устните му потрепериха. Той извърна лице отново. — Наистина трябва да спра. Не ми се говори повече за това.

— Добре — рече Алекс. И наистина го мислеше. Защото не беше сигурна дали ще може да понесе още неочаквани разкрития. Тя извади един пакет полуготова храна от пълната с медицински провизии камуфлажна раница. — Това са макарони с пилешко. Донесох и кубче бульон. Докторът, при когото работех, казваше, че пилешката супа с макарони е много полезна при загуба на кръв.

Той хвърли равнодушен поглед към храната.

— Не съм гладен.

— Трябва да хапнеш. — Когато Даниел поклати глава отново, Алекс настоя: — Жаден ли си?

— Малко. — От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи и мокреха възглавницата. — Единственото, което искам, е да заспя и повече да не се събудя.

Тя не отвърна нищо.

— Алекс, защо още не са ме убили? — прошепна той. — Защо ме държат жив?

Но тя не можеше да му даде отговорите, които той искаше да чуе. Когато раменете му започнаха да се тресат, тя изпита импулса да го прегърне, но не беше сигурна дали той иска това, нито дали ще е правилно да постъпи така. Досега не бе виждала момче да плаче по този начин. Е, не и след онзи ден в първи клас, когато — не съвсем без да иска — бе изтикала с лакът Скот Ритънхаус от катерушката. Мъчително беше да слуша как Даниел скърби, сякаш прокарваха трион през сърцето й — а той плака дълго време.

— С-съжалявам. — Гласът му беше изтънял и не по-плътен от използвана хартиена салфетка. „Мъката е изплакана“ — помисли си тя. — Ще постоиш ли малко с мен? — попита той със същия крехък глас. — Не искам да оставам сам с тях.

Алекс се замисли за Шарън и Руби в къщата за гости.

Ако имаха късмет, Руби щеше да спи непробудно през остатъка от нощта. След това обаче просто не знаеше какво друго би могла да стори за нея, освен да я натъпче с антибиотици и болкоуспокояващи и да се надява, че ще се оправи.

— Ще остана колкото ми позволят — отвърна тя. — Опитай се да поспиш.

— Не искам да спя. Всеки път, щом затворя очи, виждам Джак. В-виждам…

— Шшт, всичко е наред — каза тя, осъзнавайки колко нелепо звучи. Защото нищо не беше наред. Тя постави ръка върху неговата. Даниел трепереше, а очите му бяха трескави и пълни с отчаяние. Алекс твърде късно се сети за болкоуспокояващите, които бе оставила на Шарън и Руби. Може би щеше да бъде по-добре и по-състрадателно, ако той заспеше и никога повече не се събудеше.

„Какво ме прихваща? Това решение не зависи от мен.“

— Алекс. — Даниел се тресеше, сякаш обхванат от внезапна треска. — Страх ме е да заспя. Ако заспя, какво ще заваря, щом се събудя?

— Просто си изморен — отвърна тя. — Освен това си ранен.

— Искам да умра — заяви той яростно. — Ако имах пистолет, щях да се г-гръмна в м-мозъка. Щях да се самоубия, само че аз съм един с-страхливец и сега Д-Джак е…

Този път тя го държа в обятията си, докато той плачеше. Имаше още много неизплакани сълзи.

Накрая той се отпусна в ръцете й, а напрежението постепенно се отцеди от тялото му. А когато усети, че момчето се унася, Алекс си помисли, че за него сънят е истинска милост. Дълбоко в сърцето си тя се досещаше защо Променените го бяха оставили жив. Но не беше изключено и да грешеше. Може би, ако му дадеше цялата си подкрепа, това щеше да му помогне.

„Защото нищо не е написано на камък. И аз съм пример за това.“ Доловила го беше в очите на леля си и зад всички глупости, които докторите бяха наприказвали на тема „бъди оптимист“ — накрая всички бяха смаяни колко дълго бе оцеляла. По всички закони с това чудовище, което живееше в главата й, трябваше отдавна да е мъртва. Който и да бе измислил думите: „Докато има живот, има надежда“, е бил напълно прав.

И все пак имаше едно нещо, което трябваше да узнае. Защото би могло да се окаже важно. Решаваща улика. Начин да разбере какво се случваше със самата нея. Може би.

— Даниел? — прошепна тя. Забеляза, че клепачите му потрепват. — Даниел, буден ли си още?

Той промърмори дрезгаво. Очите под клепачите му се размърдаха.

— Ммм…

Тя се наведе, докато накрая устните й не докоснаха ухото му.

— Даниел, чух те да казваш, че са обещали да пуснат Джак. Как научи това, Даниел? Те говориха ли с теб?

Колкото и да чакаше, той не отговори, и затова тя реши, че сигурно е станало късно и вече е заспал. Тогава пружината на леглото проскърца и той се размърда.

— Не — измърмори тихо. Очите му бяха затворени, но той преглътна мъчително, при което адамовата му ябълка се повдигна, и навлажни устни с език, преди да продължи: — Не знам. — Пауза. — Не съвсем.

Това не беше отговор.

— Ами миризмата? Това ли е? Успяваш да ги надушиш ли? Даниел? — Тя го погали по бузата, изпитвайки вина, че го връща към ужаса, който сънят можеше да заличи, макар и само временно, но все пак трябваше да узнае. — Даниел, какви миризми усещаш?

Последва дълга, безкрайно дълга пауза.

— Твоята — отвърна той.