Илса Бик
Сенки (46)

45

Няколко секунди по-късно Белязаната излезе от стаята, връщайки се най-вероятно на долния етаж, за да удари още няколко чашки, да се изчука с някого и изобщо да навакса за изгубеното време. След като остана сама, Алекс трябваше да се почувства по-спокойна — „Тук няма нищо интересно, хора, разотивайте се…“, — но вместо това усещаше как напрежението пълзи по кожата й като електрически заряд.

„Само се успокой. — Тя навлажни устни, благодарна за вкуса на собствената си сол. Всичко друго беше за предпочитане пред възкиселото усещане върху езика й. — Може да е фалшива тревога. В къщата е пълно с тях, така че вонята е плъзнала навсякъде.“

Стаята, в която се намираше, явно бе принадлежала на момче с доста еклектичен вкус. Плакат на Леброн Джеймс^[1] делеше обща стена с Дерек Джетър^[2]. Бейзболна ръкавица бе натъпкана с топки за тенис. В единия ъгъл се виждаше червено-бяла електрическа китара. На вратата на дрешника имаше залепен плакат на неизвестен за Алекс барабанист, свирещ в група, за която никога не бе чувала.

Подпрян на таблата, Даниел лежеше под омачканите чаршафи на сини и кафяви райета, станали тъмнопурпурни от кръвта му. На нощното шкафче бръмчеше един газов фенер с марка „Колман“. На ярката ослепителнобяла светлина сенките под очите му изглеждаха черни. Погледът му й се стори далечен и отнесен и изобщо не се помръдна към нея, въпреки че Алекс спомена името на момчето два пъти и го докосна по лицето. Кожата му беше восъчнобледа и лепкава от потта.

Раната на Даниел се намираше ниско на левия хълбок, а куршумът бе излязъл от другата страна, което вероятно обясняваше защо е още жив. Тя почисти с внимателни движения кръвта от стомаха му, голяма част от която бе засъхнала под формата на коричка и сега се белеше на едри ръждиви люспи. После проми с кислородна вода моравите краища на входната рана. Препаратът засъска, образувайки отгоре розова пяна. Този път Даниел реагира. Клепачите му потрепнаха и по лицето му пробяга неуловимо изражение. Погледът му най-сетне се откъсна от някакъв невидим за нея ужас, след което се плъзна по лицето й и веднага отскочи назад.

— Здрасти — каза той.

Това я накара да се стегне. Даниел, който беше тук и сега, се нуждаеше от помощта й. Освен това думите, изречени от него навън на снега, не й даваха мира: „Обещахте да пуснете Джак“. Ако Даниел можеше да разговаря с Променените, дори само това си струваше риска.

— Здрасти — отвърна тя. — Можеш ли да се обърнеш на една страна? Трябва да почистя гърба ти. Предполагам, че куршумът е излязъл от другата страна, но искам да съм сигурна.

— Разбира се. — Той присви очи и се завъртя. От потрепването на кожата му ставаше ясно, че кислородната вода му причинява болка, но въпреки това той не отрони нито дума. На светлината на колмана кожата му изглеждаше мъртвешки бяла. Изходната рана с размерите на монета от двайсет и пет цента се облещи срещу нея като влажното черно око на риба. Тя подсуши раната, намаза я с антибиотичен мехлем и залепи отгоре й марлята с помощта на хирургическо тиксо. После му даде „Еритромицин“ и го накара да изпие половин шише вода на малки глътки. С останалата намокри една хавлиена кърпа и избърса лицето му.

— Аз съм виновен — изрече той с дрезгав глас.

Ръката й спря, притиснала кърпата на бузата му.

— Защото си организирал засадата?

— Да. — Погледът му се спря на лицето й. — Мели ме предупреди да не предприемам нищо глупаво, но аз не я послушах.

— Коя е Мели?

— Жената, която ни събра всички заедно. Нещо като майката от филмите за Терминатора, нали се сещаш? Само че Мели приличаше повече на баба.

— Научила ви е да се биете? — Даниел кимна и тя попита: — А откъде взехте всички тези оръжия?

— О, пълно е с такива. — Гласът на Даниел бе едва доловим като вкуса на стара дъвка. — Можеш да намериш почти всичко, каквото ти хрумне. Добрахме се дори до няколко гранатомета.

Алекс си спомни за узитата и за онова дете от шайката на Леопарда, което носеше патрондаш. Сякаш отиваше на война.

— Къде е сега Мели? Мъртва ли е?

— Не. — Даниел завъртя глава на възглавницата. — Изчезна.

— Но защо би заминала?

— Каза, че е изгубила няколко деца, преди да се присъединим към нея, недалеч от Хърли.

— Къде е това?

— Уисконсин. На границата. Тревожеше се заради ловците на глави.

— Ловци ли? — Да отвличаш деца и да ги използваш на бартер, звучеше ужасяващо логично. Харлан гледаше на Пощадените като на купон за храна и това беше преди няколко месеца. За Рул Пощадените, особено момичетата, бяха от огромно значение. — За кого работят?

— Не е ясно. Носят се най-различни слухове, но не знам на какво да вярвам. Някои казват, че са военните… тоест… армията. А едно момиче, Сандра, смята, че се опитвали да разберат защо ние не се променяме. С други думи, става дума за експерименти.

Стомахът й се сви. Изведнъж й хрумна, че въпреки всичките си проблеми Рул не е било чак толкова лошо място. В селото със сигурност беше по-безопасно, отколкото навън, а и Променените се оказваха само един от многото врагове.

„Но какво ми става? Лена имаше право. Съветът искаше от нас само да правим бебета. За тях също бяхме разменна монета — нещо, което да използват.“

— Значи, получават награда срещу децата, които предават? — попита тя.

— Ъхъм. Аз бях най-големият и затова Мели ми възложи да отговарям за останалите. Каза ми да ги заведа в един лагер, където сме щели да бъдем в безопасност.

А Мели откъде ще знае всичко това, запита се Алекс. Идеята за старица, която приютява децата и ги води на сигурно място, я накара да се замисли. Какво я правеше по-достойна за доверие от всеки друг възрастен човек? Може би щеше да е най-добре да остави тези въпроси за по-късно. Даниел нямаше полза от нейните догадки, а на нея й трябваше информация.

— Лагер ли? Къде? Какъв лагер?

— С други деца, в Мичиган, само че доста по на юг от мястото, където си… където сме сега. — Даниел повдигна замислено вежди. — На около една седмица път. Пеша.

Други деца. Шарън бе споменала за групи деца, сражаващи се с Променените. Значи, всички се събираха заедно? А щом лагерът се намира на юг, значи, са се придвижили на север, само че колко на север?

— А къде точно се намираме сега? Тоест, има ли някакви градове наблизо? Защото накрая съвсем изгубих ориентация. Не сме спирали от… — Замисли се за резката, която бе направила тази сутрин. — Осем дни. Девет с днешния. Сега трябва да е неделя, малко след полунощ. Мисля, че сме минавали около десет, може би единайсет километра на нощ, зависи.

— Не знам много за Мичиган. Роден съм на запад оттук, в Уисконсин, близо до Мелен, ако си чувала името. — Когато Алекс поклати глава, Даниел додаде: — На около половината път между Клам Лейк и Хърли.

Тези имена нищо не й говореха. Освен Шебойган, родния град на леля Хана, останалата част от Уисконсин за нея беше просто един транзитен щат, дълъг отрязък от магистралата между Чикаго и Мичиган, по който профучаваше с пълна газ.

— Но защо ще идвате тук? Защо не останахте в Уисконсин?

— Чухме, че на Горния полуостров било по-добре, по-безопасно.

„Е, не чак толкова.“

— И къде сме сега, значи?

— Съвсем близо до границата. На около… — Даниел въздъхна с досада, сякаш математиката му идваше в повече. — Два дни път. Пеша.

Алекс се чувстваше неудобно, задето го обсипваше с въпроси, но просто трябваше да научи отговорите.

— В каква посока? Помниш ли наблизо да има някакви градове? Границата на запад ли е? — Уисконсин се намираше право на запад от Рул. — Или на север? — Това предположение й се стори по-близо до истината. Ами Хърли на запад от Уакамау ли беше? Боже, как й се щеше да бе разгледала доста по-добре картите, които намериха заедно с Том.

— В момента сме на изток от границата. А Уисконсин е точно на запад — отвърна Даниел. — А лагерът, към който се бяхме отправили… — Напуканите му устни се размърдаха, докато пресмяташе наум. — Е на около седмица път оттук и на юг от старата мина, където според Мели се навъртали Чъкитата…

— Какво каза? — Дядото на Крис не беше ли ръководил някаква мина? Да, точно така; някои от по-възрастните миньори живееха в едното крило на хосписа. Когато беше в селото, Крис идваше да им почете. — Знаеш ли как се нарича мината?

— Не. Някаква стара желязна мина, предполагам. Имах карта, само че я изгубих някъде. Знам само, че сме на около пет дни северозападно от мината и че там трябва да е пълно с Чъкита.

— Нещо като голямо племе?

— По-скоро малки групи, които постоянно пристигат и заминават. Нещо като базов лагер, струва ми се. Според Мели са предпочели мината, защото са знаели за нея още отпреди, а и колкото по-навътре влизаш в една мина, толкова по-топло става.

Алекс се замисли за това. Дали Черната вдовица и Леопарда щяха също да поемат на юг? Да се помотаят с приятели, може би да изпият по халба бира и да си отрежат няколко хубави сочни пържоли, които да изпекат на скарата. Нямаше как да получи отговор на тези въпроси, а в известен смисъл може би дори не й трябваше. След изчезването на Вълка Алекс смяташе, че не разполага с много време. По редица причини Черната вдовица се нуждаеше от нея заради Даниел — в това нямаше никакво съмнение. Ала момичето едва ли щеше да отмени смъртната й присъда за неопределено бреме, освен ако Променените не възнамеряваха да я превърнат в своя медицинска сестра. Но ако Даниел наистина говореше за мината в околностите на Рул, значи, все още бяха близо до селото.

„Трябва да разбера къде се намирам. — Мозъкът й вече препускаше напред, набелязвайки всяка отделна стъпка. — Това може да се окаже моят най-добър и последен шанс. Дори една приблизителна карта ще свърши работа.“ Погледът й се спря на писалището в отсрещния край на стаята.

— Ако ти дам лист и молив, ще можеш ли да я нарисуваш по памет?

Той поклати отпаднало глава.

— Не ме бива особено в това.

— Можеш ли поне да опиташ? — настоя Алекс, потискайки раздразнението си.

— Точно сега ли трябва да го правим? — Устните на Даниел трепереха. Изглеждаше изтерзан, тъй като напрежението и скръбта бяха оставили дълбоки бръчки по челото и от двете страни на носа му. — Не може ли по-късно?

Алекс овладя импулса си да го сграбчи за раменете и да го разтърси с все сили, викайки: „Не, не може. Нима не разбираш?“. Но тя положи усилие да се успокои.

— Знам, че ти е трудно, Даниел, само че е важно. Знам колко зле се чувстваш. Аз също изгубих близки хора. Първо едно малко момиченце, а после… — Усети, че очите й се наливат със сълзи. — После предадох един човек, на когото наистина държах, и въпреки че дадох най-доброто от себе си, се оказа, че не е било достатъчно, и сега той е мъртъв заради мен. Така че знам какво е да искаш да се предадеш, наистина знам. Но те моля да не го правиш. — Тя постави на гърдите му треперещата си ръка. — Моля те, Даниел. Помисли. Опитай се да си спомниш къде се намира лагерът.

Очите на Даниел се навлажниха.

— Алекс, аз… не знам, наистина не знам. Помня само, че Мели ми каза да вървим все на юг, щом прекосим границата.

— А каза ли защо?

— Само, че щяло да стане опасно, ако се отклоним твърде много на изток, към вътрешността на Мичиган. Друго не я попитах. Смятах, че имаме достатъчно време, а и освен това бях изморен и изплашен. Двамата с Джак оцелявахме сами прекалено дълго. Така че изпитах облекчение, след като вече имаше кой да ми казва какво да правя. Ще ми се само да бях я послушал.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — започна той, но гласът му пресекна. Една едра сълза затрептя в ъгълчето на окото му.

— Даниел? — Тъй като той не й отговори, тя го докосна по бузата. Кожата му беше хладна и влажна като студен мрамор. — Даниел? — повтори тихо. — Какво искаше да кажеш? Защо не си послушал Мели? Защо не си постъпил, както ти е казала?

Като наблюдаваше как сълзата набъбва и се отронва на бузата му, Алекс усети мириса на неговата загуба и отчаяние, примесен с изгарящия дъх на самопрезрението му, които се събраха на топка в гърлото й.

— Защото… защото не можах — отвърна сподавено той. — Не и след като те видях.