Илса Бик
Сенки (43)

42

— Хайде! — изрева Шарън, приведена над изпадналата в безсъзнание Руби, която лежеше просната на едно тъкано килимче пред камината в къщата за гости. Въпреки че беше силна и едра жена, дори Шарън не бе в състояние да спре тънките колебливи гейзери кръв, които пръскаха от разкъсаните артерии на Руби. Докато кръвта изтичаше от вените й, килимът бавно придобиваше наситеноръждив цвят. — Хайде, хайде, хайде!

— Идвам след секунда! — С нервни движения Алекс изниза връзката от обувката си и приклекна до Шарън. После пристегна предмишницата на Руби на няколко сантиметра под окървавения лакът на възрастната жена и направи първо един, а след това и втори възел. За миг се изплаши, че найлоновата материя ще разкъса кожата на Руби, деликатна и тънка като хартия. „Да става каквото ще.“ Тя затегна силно последния възел и каза: — Добре, можеш да пуснеш.

Едрата жена разтвори предпазливо пръсти. Постоянните пурпурни гейзери изтъняха до едва забележимо сълзене.

— Господи. — Шарън дишаше тежко. По лицето й, подгизнало от потта, бяха полепнали тънки кичури оловносива коса. Гърдите и шията й бяха покрити с широка яка от засъхваща кръв. — Какво ще правим, по дяволите?

— Не знам. Почакай. — Когато се върнаха в къщата за гости, олюлявайки се с Руби на ръце, Пъпчивия и Белязаната ги последваха и внесоха вътре шест от камуфлажните раници. Алекс грабна едната и прерови съдържанието й: храна и дрехи. Постара се да не обръща внимание на миризмата от пакетите с микс от ядки и готови порции за из път и аромата на ментови дъвки. Както и на уханието на дрехите — на тоалетен сапун и талк, — затоплени от детската кожа. Амуниции нямаше, а Променените бяха извадили отвътре всички напомнящи на оръжие вещи. Така че нямаше и ножове, нито пък ножици.

„Хайде, хайде, тези деца са били подготвени; тук трябва да има нещо.“ Придърпа към себе си друга раница и прегледа набързо съдържанието й, при което мерна дори момчешка пижама със Спайдърмен. Грабна трета раница.

— Какво търсиш? — попита Шарън, чийто глас звучеше вяло като спаднал балон. Ръцете й бяха опръскани до лактите с кръвта на Руби.

— Медицински провизии. — Алекс разтвори раницата, пълна с лилави и розови вещи с аромат на ванилия и малко момиченце. — Тези деца са били подготвени да изкарат известно време на път.

Четвърти опит: вътре имаше тубички с антибиотичен мехлем, бинтове, антисептични кърпички, спирт, марля, лейкопласт, превръзки. И таблетки, всевъзможни видове таблетки: хапчета срещу простудни заболявания за широка употреба — тиленол, ибупрофен, таблетки за смучене против кашлица. Но освен всичко това намери и някои далеч по-полезни медикаменти: болкоуспокояващи с рецепта като „Перкоцет“ и „Викодин“, цяла шепа ситни зелени хапченца „Валиум“ и — джакпота — антибиотици: гигантски розови таблетки „Еритромицин“ с удължено действие и тебеширенобял „Амоксицилин“.

Добре, това щеше да помогне, но въпреки това оставаше един огромен проблем. В момента, в който отстранеше турникета, кървенето щеше да започне отново. По време на малкото ампутации, които бе правила заедно с Кинкейд, той бе споменал за изолиране на нервите от мускулите, което водело до намаляване на фантомната болка; за това по какъв начин се пристягат кръвоносните съдове; какви шевове се използват в случаите на електрическо изгаряне…

„Изгаряне — ахна тя. — Точно така.“

— Какво има? — попита Шарън, щом Алекс скочи на крака.

„Том. — Тя се втурна към кухнята и започна да отваря шкафове и чекмеджета. Том й бе казал какво да направи; беше я напътствал. Веднъж вече го бе правила. — Хайде, хайде, сигурна съм, че усетих миризмата, знам, че е тук.“

— Какво правиш? — попита Шарън.

— Металът задържа топлината. — Тя разтвори следващия шкаф. Топчета прах и трохи. Променените са проявили достатъчно съобразителност да приберат кухненските прибори: ножове, вилици и въобще всичко, което би могло да се превърне в потенциално оръжие. Но не чак всичко. Бяха пропуснали нещо. Просто трябваше да последва обонянието си…

— Е?

— Ако намеря нещо метално и го нагорещя, ще мога да спра кървенето. — Щом отвори вратата на фурната, до носа й достигна миризмата на сяра и прастара мазнина. „Еврика.“ Тиганчето лежеше на скарата с дъното нагоре: чугунено, съвсем малко, покрито с ръжда и лепкаво от наслоената вътре мазнина. Щеше да свърши работа. Алекс грабна една готварска ръкавица и тиганчето и се втурна обратно. Първия ден, когато пристигнаха, тя стъкна огъня така, че купчината цепеници да изгори бързо и силно, с основната цел коминът да се затопли и да се създаде необходимият въздушен поток за разгаряне на огъня. А сега бе стихнал до нажежена до червено жарава. Алекс пъхна ръка в готварската ръкавица и разръчка въглените с помощта на една дъбова пръчка. — Донеси ми още дърва — каза тя, след което изтика настрана изгасналите въглени. — Ето там, в кутията за дърва.

След като нареди цепениците под формата на решетка, Алекс коленичи пред камината и раздуха въглените, веднага бе възнаградена с появата на закачливо пламъче. Накрая нагласи тиганчето в гнездо от червеникавооранжеви въглени.

— Сигурна ли си, че това ще свърши работа? — попита я Шарън.

— Не, но е по-добре от нищо. — Тя изчака, докато миризмата на овъглено желязо изпълни къщата за гости, и тогава свали тиганчето от огъня. Топлината потече по желязото и проникна през материята на ръкавицата, където сивото термоустойчиво покритие се бе олющило.

— Дръж я здраво — каза на Шарън. Руби още беше в безсъзнание, ала Алекс подозираше, че това положение ще се промени след не повече от миг. — Каквото и да става, в никакъв случай не я пускай, преди да ти кажа.

— Дадено. — Шарън възседна гърдите на Руби и затисна раменете й с колене. След това стисна здраво лявата й ръка и рече: — Давай.

„Трябва да се получи.“ Алекс стисна зъби, след което притисна горещия тиган към окървавеното чуканче на Руби.

Нещо изпука, след което зацвъртя. Руби подскочи. Краката й заритаха. Главата й се разтресе, очите й се изцъклиха, а устата й зейна отворена и жената започна да се извива и мята, като през цялото време не спираше да крещи…

— Дръж я, дръж я! — кресна Алекс. Миризмата се стелеше наоколо плътна и тежка: ароматът на печено месо и разтопена мазнина, които с нищо не можеше да се сбърка. Алекс долови бълбукането на врящата кръв. Изведнъж устата й се напълни със слюнка и потече по езика й, тъй като мозъкът й отчиташе, че това е месо, истинско месо, и че това е мирисът на храна. Хамбургери на скара. Сочни пържоли.

„Хайде, овладей се; това още нищо не значи.“

Но тялото й не я слушаше. Стомахът й виеше от глад. За неин ужас, коремът и издаде високо продължително ръмжене.

И тогава поне веднъж се случи онова, от което имаха нужда: Руби припадна.

— Благодаря ти, боже — въздъхна Шарън.

За един-единствен безценен миг Алекс си помисли, че всичко ще се оправи; че апетитът й за месото на Руби беше предизвикан от някакъв призрак от древното минало, когато пещерните хора са утолявали глада си с печен на огън саблезъб тигър.

И тогава съзнанието й се огъна. Отново. Усещането беше почти като звук: сухо шумолене, докато чудовището разкършваше мускулите си. Сякаш от нищото я заля онова странно вибриращо чувство, от което косъмчетата по врата й настръхнаха. Нещо забръмча в главата й — нещо тревожно — и тогава устата й се изпълни с влажния клисав дъх на топло желязо и нещо слузесто с вкус на варен сопол.

— Не! — възкликна тя.

В гърлото й се надигна пареща горчилка и тя се извърна настрани. Тиганът издрънча приглушено на дървения под, при което Шарън закрещя:

— Какво, какво, какво?

Алекс не отговори. Вместо това се втурна като обезумяла към вратата и изхвърча навън в бурята, където снегът се носеше на вихрушки, а вятърът впиваше нокти в косите й. Никой не пазеше на вратата. Заради бурята не се налагаше да ги охраняват.

Оттатък снежната завеса, в другия край на сечището, Променените пируваха. Партито тъкмо започваше. Нямаше представа къде бяха отвели Даниел, но видя точно какво бяха сторили с Джак.

Закрепен над подскачащите оранжеви пламъчета, въртящият се шиш приличаше на декор от нискобюджетен филм: трупът, набучен на чепат клон, беше привързан не с какво да е друго, а с електрически кабел. Вонята на разтопена гума се смесваше с аромата на печено месо и хрупкава сланина.

Черната вдовица се намираше в центъра на всичко това, издула бузи и поруменяла от светлината на огъня и от въодушевление. В този миг тъпчеше нещо в устата на Леопарда…

И Алекс усети как зъбите му бръсват нейните собствени пръсти.

„Боже. — Леденостуден ужас прониза гърдите й. — Не.“ Наблюдаваше как Леопарда притегля Черната вдовица към себе си и…

Нейната собствена кожа потръпна, щом Леопарда прокара език по врата на Черната вдовица.

„Боже мой.“ Случваше се отново — съзнанието й се плъзваше встрани и се вмъкваше в главата на Черната вдовица.

„Не! — В гърлото й се надигна жлъчка и Алекс се изплю на снега. — Тя не е в мен; аз не съм в нея. Това не е възможно, просто не е!“

— Ей! — извика Шарън. — Веднага си довлечи задника тук!

„Боже, какво става с мен? — Мускулите на Алекс трепереха от немощ. Тя се облегна на вратата и притисна потното си лице към студеното дърво. — Аз не съм Черната вдовица. Аз съм Алекс и съм тук, ето тук, точно тук.“

Тогава обаче й се стори, че чува едва доловим шепот, надигнал се от най-дълбокото и тъмно кътче на съзнанието й. А може би нищо не бе чула и това беше само халюцинация, предизвикана от нейния размътен и болен мозък. Но все едно. Знаеше какво е чула — нисък язвителен шепот.

Може би самото чудовище бе изрекло думите: „Но аз също. Аз също“.