Илса Бик
Сенки (27)

26

Ако не беше светлината на електрическото фенерче, Джед можеше да забележи, че нещо не е наред, още преди двамата с Том да се изкачат нагоре по хълма, само на тринайсет метра от последните дървета. Но той беше свел очи към проблясващия в краката му сняг и когато вдигна случайно поглед към хижата, веднага разбра какво не беше наред.

С падането на нощта западният прозорец пулсираше с оранжево-сребристо сияние, хвърляно от огъня, на който Грейс готвеше. Да беше някоя друга вечер, Грейс непременно би запалила свещ или колмана, ала днес държеше в хижата да е тъмно заради изненадата. Въпреки това Джед зърна ясно очертания силует на жена си и буквите, залепени на висяща над масата лента: „ОБИЧАМЕ ТЕ, ТОМ“. Все пак в това нямаше нищо необичайно.

Но тогава забеляза, че лъскавите думи затанцуваха и затрептяха, гирляндите премигнаха на светлината — а за това, разсъждаваше той, беше необходимо да има течение, което бе възможно само ако някой затваряше предната врата.

Затова Джед се досети незабавно: нещо не беше наред. Дори да бе имал някакви съмнения, ще се стопиха напълно при вида на онази глупава авиаторска шапка. А това, че изчака орловият му поглед да се приспособи и лицето на собственика й да изплува в полезрението му, беше чиста формалност.

„Абел. — Джед проследи с поглед съседа си, който се отдалечи в дъното на стаята. — Какво, по дяволите…“

Тогава забеляза, че Абел не е сам. Спътникът му беше грубоват мъж с бузесто лице. Малко над седемдесетте, помисли си Джед, само дето тази пушка изглеждаше доста заплашително.

— По дяволите — каза Джед, спирайки толкова рязко, че Том едва не се блъсна в него, — забравих за проклетия Филипс. Грейс се оплакваше, че кракът на стола се клател.

— Добре, ще се заема. — Том нагласи раницата още по-високо на раменете си. — Една тренировка никога не е излишна.

— Нещо против да задържа фенерчето?

— Няма проблем. Кръстосвал съм тези гори толкова пъти, че мога да намеря пътя със затворени очи. Хайде, Райли, отиваме на разходка.

— Ще те чакам тук — излъга Джед и изчака, докато стъпките на момчето не заглъхнаха в гората, преди да изключи фенерчето. А може би беше прекалено късно. Светлината му бе силна като пламък, но не беше изключено дърветата да са скрили издайническия лъч.

Джед свали ремъка на пушката от рамото си и — приклекнал ниско — пое напред по пътеката, като не изпускаше хижата от очи. Не му се вярваше Абел да е довел един-единствен ловец на глави. Едва ли е очаквал съдействие от страна на Джед. В случай че Том избягаше, щеше да се наложи да го преследват. Абел беше безполезна руина, което означаваше един старец, който да пази Джед и Грейс, и още един, който да тръгне след Том. Би било прекалено рисковано. Том беше млад и силен, и доста бърз напоследък, въпреки пострадалия си крак. Значи, сигурно имаше поне още двама възрастни мъже, може би дори трима.

Той се стресна, когато парката му се закачи за един храст с жилави клонки. Звукът отекна гръмовно в студения пущинак и Джед притаи дъх, ослушвайки се напрегнато в мрака. Нищо. Нито проскърцване на сняг, нито пропукване на клонка. Беше сам.

Забеляза, че Грейс се бе преместила в дъното на стаята, по-близо до прозореца. Абел и ловецът я последваха, сякаш дърпани от невидимо въже. Сърцето му заби с гордост. Да, това беше неговото момиче. Досетила се беше как да ги подмами — да докара глупаците на мушка, — защото от всички хора на света само тя знаеше по какъв начин гравитацията отклонява дори най-бързия куршум. Но ако успееше да му осигури ясна мишена…

Неговата „Браво 51“ беше заредена, готова за стрелба, със зъбци, специално нагласени за неговия ръст. С бързи движения той разпъна краката и закрепи статива в снега, след което се изправи в цял ръст. Опря приклада на пушката на дясното си рамо, погледна през мерника и едва не се разсмя. Вече нямаше нужда от мерник. Но старите навици умират трудно. Главата на ловеца изникна пред погледа му увеличена многократно и Джед забеляза, че очите на мъжа бяха кафяви.

„Един-единствен изстрел. Повече не ми трябва. Абел ще замръзне и тогава ще гръмна и него.“

Надяваше се само Грейс да стои неподвижно, докато не свали и двамата мъже. А после да стори точно каквото бяха планирали за извънредни ситуации като тази: да се заключи първо в спалнята, а оттам — в банята. Със сигурност имаше и други ловци, но изстрелите щяха да ги отведат в къщата. А докато се опитваха да влязат вътре, разбивайки вратите, тя щеше да има достатъчно време да се измъкне през прозореца на банята. Междувременно той щеше да се е приближил, за да я вземе. Ако ли пък го нямаше, тя щеше да заобиколи, да се скрие в зимника и да щракне катинара след себе си. Вратите бяха солидни, със здрави железни панти. За да ги пробият, щеше да им струва твърде много патрони, които едва ли биха прахосали по нея.

Том беше единствената несигурна величина, покрай него преследването можеше на бърза ръка да се пренесе на юг. Момчето щеше да чуе първия изстрел. Господи, Джед се надяваше само момчето бързо да осъзнае, че ще бъде фатална грешка да върви слепешката срещу летящите куршуми.

„Използвай мозъка си, момче. Заобиколи в кръг и…“

Металният край на нещо твърдо се опря в тила му.

— Не бих го направил на твое място — каза ловецът.

Джед замръзна на място, но си помисли: „Действай бързо, светкавично“. Просто нямаше време за друг план, а да се предаде, за него не беше вариант. Грейс щеше да разбере. Дори нещо повече, щеше да знае какво да предприеме след това. Боже, надяваше се Том също да се досети.

„Бъди умен, синко. Мисли какво чуваш и гледай да се измъкнеш.“

— Тогава се радвам — отвърна той на мъжа, чието лице не виждаше и никога нямаше да види, — че не си на мое място.