Илса Бик
Сенки (21)

20

Нищо. Нито сънища, нито звук. Нито мисъл. Просто… нищо.

И тогава болка: раздиращ писък, който ехтеше ли, ехтеше. Гласове също, но те преливаха един в друг: „Дръжте го… по-внимателно… влошава се… бързам колкото…“. Викове и други звуци, но те бяха объркани и неуловими като ефирна мъгла. Едва към края — точно преди всичко да потъне в мрак — в съзнанието му премина една-единствена отчетлива мисъл: тези ужасни смразяващи писъци бяха негови.

Отново нищо. Отново мрак. Само от време на време в съзнанието му проблясваше искрица живот като стар двигател, който отказва да запали, колкото и нежно да натискаш педала. Понякога долавяше собствените си стонове, както и някакви писъци, които му се струваха далечни… сякаш идеха от другаде — като гласове, уловени в онези въздушни балони от рисуваните истории.

Пак нищо, този път по-дълго.

И тогава внезапно се върна в съзнание с един мощен всепоглъщащ писък на болка. Преходът го разтърси. Тялото му бе погълнато от нажежена до бяло агония, но самият той все още тънеше в мрак. Очите му не се отваряха. А може би бяха широко отворени, без да си дава сметка за това.

„О, боже, аз съм сляп, аз съм сляп, аз…“ От гърлото му се изтръгна нов вик и той напрегна сили да раздвижи тялото си… но напразно.

— Спокойно — каза му някой. — Успокой се, аз съм тук.

Не можеше да определи дали гласът принадлежеше на мъж, или на жена.

— Аз… аз… — изхъхри той, след което се опита да завърти глава, но тогава нова стрела от яркочервена болка прониза цялото му същество и той изкрещя.

— Спри. — Една ръка докосна рамото му. — Опитай се да не изпадаш в паника.

Ако не го болеше толкова много, би могъл да се засмее. „Господи, какво не ми е наред?“ Долавяше собствената си миризма: вкиснала плът, засъхнала кръв и страх.

— Не… в-виждам… не мога да м-мръдна.

— Това е защото си завързан, друже. — Този глас определено принадлежеше на мъж. В него се усещаше суровата нотка на издадена заповед, но също и тегнещата умора на старостта. — Ти си борец, ще се оправиш.

„Завързан ли?“ Сърцето му се качи в гърлото.

— К-Кинкейд… к-къде…

— Спокойно. — Отново първият глас: нежен контраалт. Жена. — Дълго време си прекарал навън и се наложи да превържем очите ти, за да предпазим роговиците от разраняване. Така че се успокой. — Тя плъзна пръсти по бузите му и дръпна рязко. Кожата му се изопна, докато накрая лепенките не се отделиха. Въздухът погали затворените му клепачи. — Опитай сега.

Самото усилие да отвори очи изискваше огромна концентрация. Мускулите му оказваха съпротивление като отдавна неизползван механизъм, покрит със спечено масло и нечистотия. Появи се лъч сребриста светлина и тогава клепачите му се затвориха отново. Нов пристъп на паника стегна гърдите му.

— Рашм… — Идеше му да зареве. Езикът му беше удебелен, парче мускул, което отказваше да проработи. — Рашмашано.

— Размазано? — На челото му избиха капчици пот. — Затвори очи… добре. Постой така няколко минути, става ли? Наложи се да използвам болкоуспокояващи за животни. Съжалявам за това, но с друго не разполагахме. Слава богу, че си як като бик и имаш здраво сърце. В противен случай нямаше да водим този разговор.

Кърпата беше приятна на допир, студена и влажна. Той престана да се съпротивлява и я остави да си върши работата. Чу се клокочене на вода и плискане, след което тя започна да обтрива челото, лицето и шията му. После пръстите й се заеха с копчетата на дрехата му и тя взе да мие гърдите му. Той простена, този път от облекчение.

— Да, обзалагам се, че е приятно. — Кърпата изчезна и тогава тя придърпа ризата на гърдите му и го зави с едно грубо одеяло, което миришеше на стара вълна и смърт. — Опитай сега да отвориш очи.

Той се подчини. Зрението му още беше замъглено, но той успя да различи някакво зелено платнище над главата си. Палатка. Погледът му се плъзна по металната стойка от лявата му страна и бутилката с прозрачна течност, която се вливаше на капки в голямата вена, пресичаща свивката на лакътя му, по една пластмасова тръбичка. Китките му бяха пристегнати с кожени ремъци с големи метални скоби. От напрежението около глезените беше ясно, че краката му също са завързани.

„Може би някакъв лазарет.“ Лежеше под няколко одеяла на метално походно легло, което му се струваше паянтово и твърде леко, подобно на онези сгъваеми носилки, които използваха от Бърза помощ. Въздухът беше студен и влажен. „Военните?“

— Така по-добре ли е? — Приведено над него, леко вляво, лицето на жената започна да придобива очертания и плътност. Имаше пълно, но здраво и яко телосложение. Косата й беше изтегната назад и свита на кок на тила. Тъмните й очи бяха заобиколени от силно обветрена кожа. Оказа се по-възрастна, отколкото очакваше: може би в средата на седемдесетте или началото на осемдесетте. Медицинското й облекло беше избеляло, сякаш взето от магазин за дрехи втора ръка. Но нашивката на лявото й рамо изглеждаше нова: колониален флаг с римската цифра ІІІ в самия център, заобиколена от тринайсет звезди.

„По дяволите.“ Преди светът да се срине, той беше заместник-шериф. Така че знаеше точно какво означава тази нашивка.

— Кои сте вие? — прошепна той.

Боботещият глас прозвуча отново отдясно.

— Успокой се, друже, заобиколен си от приятели. Но трябва да ти призная, че доста ни поизплаши. — Мъжът беше набит и здрав, с огромна глава, която наподобяваше гранитен блок, обрасъл с гъста бяла четина, остригана равно и четвъртито като метла. Гръдният му кош с формата на бъчва беше толкова широк, че ръцете му изглеждаха като страничен придатък: солидни и яки, сякаш добавени впоследствие. Не беше висок, а с едро и масивно телосложение, здрав като вол. Униформата му също беше различна: смолисточерна от главата до петите, но със същата нашивка на едното рамо и по една жълта звезда, закачена на всеки ревер на подплатеното с вълна авиаторско яке от черна естествена кожа. На лявото му бедро беше прикрепено обемисто уоки-токи от същия период като бракуваното военно оборудване, което използваха в Рул. На дясното се виждаше кобур и слабият перлен проблясък от дръжката на револвер.

— Изкара осем дни в несвяст, друже. Радвам се отново да те видя сред нас. — Устните на здравеняка се разтеглиха в усмивка. — Хванахме се на бас дали ще прескочиш трапа. Добре че бях на печелившата страна. Викат ми Фин. Тази чудесна жена е доктор Матър. А ти си…?

Осем дена. Прекарал бе тук повече от седмица? Ако от Рул бяха изпратили хора да го търсят, вероятно вече се бяха отказали. Това не важеше за Крис, разбира се. Но дори Крис не би могъл да намери оправдание за едно толкова продължително издирване.

— Къде съм? — попита той.

— На сигурно място, при това жив.

— Но к-къде… ами х-хората ми? — Гласът му хриптеше като стара панта. — С мен имаше едно момче.

— Почакай — каза Фин, след което се обърна, наля вода от една пластмасова кана и пъхна сламка в чашата. — Сигурно си пресъхнал като пустиня.

Сламката беше омайващо близо. От мириса на водата главата му се замая. Въпреки това се поколеба. Усещаше, че ще прекрачи някаква граница, ако приемеше вода от ръката на този човек.

— Хайде, вземи я, друже. Аз не хапя — не и като онези Чъкита — кимна към далечния край на палатката мъжът.

Питър се озърна нататък и забеляза нещо, което преди бе убягнало от погледа му. Още носилки с тела: две момчета и едно момиче. Тримата бяха завързани и лежаха в несвяст, навярно упоени от течността, която се вливаше във вените им през пластмасовите тръбички.

Тогава Фин каза:

— Скоро, щом вземем решение да позволим на тези съкровища да се събудят, ще ги затворим в ограничителния сектор заедно с другите шест. Безопасно е да държим и да храним най-много десет. Противни малки копеленца. Ти си първият нормален на тази възраст, когото ловците ни водят. Ще бъде интересно да се види какво става след време.

Какво трябваше да значи това? Ами тези ловци? Ловците на глави? „О, боже.“ От самото начало целта е била да ги заловят — него и Тайлър. Припомни си как снегът оживяваше от ледените гейзери. Стига да искаха, можеха да ги убият.

„Опитаха се да ме приклещят на място, но тогава изтичах при Тайлър и точно в този момент ме уцелиха. Простреляха ме като последна мярка, за да не мога да се измъкна.“

Той вдигна очи към фин.

— Къде е момчето?

— Боя се, че си отиде. Но можеш да бъдеш сигурен, че извлякохме голяма полза от него.

„Какво?“

— Аз… аз не…

— Достатъчно, край на въпросите. Пий, друже. Изгубил си много кръв. Знаеше ли, че си нулева отрицателна? Среща се много рядко и ако това е хубаво за мен, в случай че се нуждая от кръв, на теб Матър би могла да прелее само от същата кръвна група. Слава богу, че не е заразна.

Какво трябваше да значи това? Да не говорим, че Фин вече знаеше името му — както и името на Тайлър. Ама, разбира се. Ловците на глави са знаели кои са и накъде са се запътили.

„Някой им е подшушнал, но как? Чак тази сутрин реших да минем по Пътеката на мъртвеца.“ И тогава бе изпратил Ланг напред. Може би ловците на Фин бяха устроили засада на вестоносеца му? Сигурно беше това.

— Къде съм? — изхриптя той.

— Питър, намираш се на моя територия, в ръката си държа водата, която искаш и от която се нуждаеш. Хайде, вземи — отново му предложи чашата Фин. — Край на въпросите.

Въпреки страха си отчаяно искаше да отпие. Позволи на Фин да нагласи сламката между устните му. Водата — студена и блажено мокра — се разля по езика му. Имаше чувството, че ще припадне. Успя да пресуши чашата на три жадни глътки.

— Отлично. Стига да не я върнеш обратно, по-късно ще получиш още. — Фин се обърна към Матър: — Ще доведеш ли Дейви? Двамата с Питър трябва да се запознаят.

— Да, сър — отдаде чест Матър и профуча покрай Променените на техните сгъваеми носилки.

Докато я наблюдаваше, Питър осъзна още нещо.

— Ти… — Погледът му се спря на една стара лампа с метална решетка. Светлината й не беше мека и приятна, а изключително остра, фонтан от яркожълто лъчение, което нараняваше и изгаряше ретините на Питър, оставяйки върху тях сенчести образи. Но въпреки това той не можеше да откъсне очи от нея. — Имаш електричество.

— Да — отвърна Фин. — Разполагаме с гориво, колкото да отопляваме няколко палатки: този лазарет, както и мястото, където Матър прави операции… и някои други неща. Имаме доста добре зареден автопарк — автомобилите са практически безполезни, макар че ни се намират и няколко по-стари камиона, — но използваме запасите си много пестеливо.

Генератори. И автопарк. Вече беше сигурен. Всичко се връзваше, дори нашивките на раменете. Римската цифра ІІІ означаваше „три процента“. Частните милиции обичаха да цитират под път и над път тези статистически данни, защото само този малък процент американски заселници са участвали в сражения с британците по време на Войната за независимост. Значи, това не беше просто един лагер на оцелели. Беше отряд на частна милиция, вероятно съществувала още преди светът да се срине.

— Знаеш ли, раняването ти действително беше нещастна случайност, но така получихме възможност да опровергаем една теория — каза Фин.

Въпреки водата устните му отново бяха напукани и сухи.

— К-какво искаш да к-кажеш?

— Ами, ти изгуби много кръв. И въпреки силата и младостта си щеше да загинеш, ако Матър не бе намерила донор.

Какво беше казал старецът? „Слава богу, че не е заразна.“

„О, боже.“

— Ти… — Думите преседнаха на гърлото му, отказвайки да излязат оттам. — Дал си ми кръв от…

— Точно така и ето че се събуди старият Питър. — Фин прокара ръка по челото си. — Фиу, беше на кантар.

— К-колко? — запъна се Питър.

— До последната капка. Изцедихме малкия Чъки докрай. Дори онова зверче проумя, че песента му е изпята. Изписано беше в очите му. Стоях на сантиметри от него. Дребното изчадие се опита да отхапе носа ми, ала старите навици умират трудно. Отрязах му клепачите, за да може да види всичко. Беше крайно удовлетворяващо.

През целия си живот не бе изпитвал такава нужда да закрещи.

— Това е някаква милиция, нали? Но кои сте вие? И какво, по дяволите, искате?

Изражението на Фин стана мрачно.

— Ние сме останалите оцелели, а ти ще проявиш малко уважение, или, бог да ми е на помощ, ще те накълцам на парченца и ще нахраня с теб Чъкитата. Ще оставя очите за накрая. Най-много обичат очите. Може би заради лекото пук, с което се пръскат.

Платнището на палатката се разтвори. През процепа Питър зърна снега навън. Матър се промуши вътре, последвана от един мъж.

„О, боже.“

— Къде да го оставя, сър? — Ланг, неговият подчинен, неговият вестоносец, отдаде отривисто чест. Посипаната със сняг униформа на Ланг, който носеше автоматична пушка, беше идентична с тази на Матър. Той не удостои Питър дори с поглед.

— Ето тук — потупа свободната носилка до себе си Фин и смигна на Питър. — Не го взимай прекалено навътре, друже. Ланг служеше под мое командване във Виетнам — от устата му прозвуча така, сякаш страната беше сладък картоф. — Представи си с какво задоволство научих колко много си уважавал бойните му умения.

Ланг беше човек на Фин. Усети вцепеняващ ужас, щом се сети за нещо друго. Ланг и Уелър бяха служили заедно във Виетнам.

„Но това не доказва нищо. Уелър се опита да спаси живота ми.“ Изведнъж нещо, казано от Уелър, премина през съзнанието му подобно на електронните телеграфни ленти на „Таймс Скуеър“: „Когато часът ти удари, спомни си, че аз сторих това“.

„О, боже.“ Едно дълбоко и мрачно предчувствие запълзя по вените му като зараза, носена от вятъра. Уелър не бе спасил живота му по своя воля. А под чужда заповед. Но защо?

— Опитваш се да събереш две и две ли? — попита Фин, повдигнал вежда. — Пък те казаха, че си умно момче.

„Те.“ Но дали бяха само Ланг и Уелър? Или имаше и други? Колко от хората, които бе смятал за лоялни, през цялото време са действали против Рул? „При Уелър обаче има нещо лично. Някаква ненавист, нещо, свързано с мен, но какво?“

— Какво искате? — изхъхри той.

— Неведоми са пътищата божии, Питър, които господ следва, за да върши чудеса. Той с бурите лети и броди из подземните безкрайни мини. — Очите на Фин заблестяха. — А ти знаеш всичко за мините, не съм ли прав?

„Мините.“ Изведнъж дъхът му секна и той остана като попарен. Откъде бе научил Фин за това? Никой, освен Съвета не знаеше, дори Крис. Особено Крис.

Фин се обърна, когато Ланг повдигна платнището и в палатката нахълтаха още двама мъже, покрити с ледена пелерина от пресен сняг. Единият, който беше от хората на Фин — плешив и с криви зъби — стискаше здраво дълъг метален прът, който Питър незабавно разпозна като едно от онези пособия за ловене на животни с клуп на края. Този факт не беше за пренебрегване, защото, колкото и да се съпротивляваше, никое подивяло куче не би могло да се удуши на тази найлонова примка. Което беше добре, защото това конкретно животно оказваше яростна съпротива.

Само дето… не беше куче.