Илса Бик
Сенки (20)

19

— Орен ли? — каза Крис.

Бурята обещаваше да се разрази със страховита мощ. Струйки разтопен сняг се стичаха във врата на Крис, който бе започнал да замръзва, докато внезапните пориви на вятъра, носещи ледени снежинки, жилеха страните му. Продължаваха да седят свити в талигата, въпреки че сега Уелър заемаше мястото на коларя на капрата. Той бе избутал тялото на Сет, което лежеше в неестествена поза на пода на талигата. Вече го покриваше плътно покривало от сняг. Освен пъстрия си кон и червеникавокафявия скопец на Нейтън, и двата натоварени с издути до пръсване дисаги, Уелър бе довел и един изпосталял сив кон. Животните стъпваха тежко и пръхтяха, като от време на време изтърсваха снега от себе си сред силно дрънчене на сбруи.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Искаш да избягаме с това нещо.

— Аха — провлачи Уелър. Тъй като долната устна на Нейтън се бе издула като мазен братвурст^[1], Уелър говореше от името на двамата. Като човек, израснал в Мичиган, той, изглежда, се забавляваше, като си играеше с каубойското си ножче. — Затова донесох някои провизии. Разбира се, не очаквах и момичето да е с нас, но като се има предвид, че е живяла сред тях…

— Но аз не съм родена при амишите — обади се Лена, която се бе свила от лявата страна на Крис, притисната към него, за да се предпази от студа. Уелър бе свалил вълнената си шапка — с няколко размера по-голяма от нейния, — която Лена бе нахлузила на главата си, подвивайки долния й край на ушите си. Намачканият връх на шапката стоеше провиснал. Така тя приличаше на унил елф. — Майка ми, която беше пълна откачалка, се омъжи за един от тях. Но не бих казала, че пастрокът ми беше всеобщ любимец. Не познавам добре общността и със сигурност не съм чувала за старец на име Исак Хънтър.

— Дори да има такъв човек, никога не си го виждал — обърна се Крис към Уелър.

— Джес каза, че е още жив.

— А тя откъде знае? И кой е този Хънтър? Да кажем, че го намеря. Защо сте толкова сигурни, че децата, които се крият в околностите на Орен, са при него?

— Той има право — обади се Лена. — В групата, с която живях, имаше десет деца. Едно от тях, Джейдън, ми каза, че имало много такива групи, но те били разпръснати, за да не могат да бъдат намерени. През повечето време дори не знаят къде се намират останалите. Джейдън твърдеше, че така било по-безопасно, но никога не е споменавал за възрастен човек, който да отговаря за всички. Поне ние бяхме сами.

— Повярвай ми, където и да се намират тези деца, те не искат да бъдат намерени. Знам това от опит. Нали ги търся от месеци — каза Крис. — А тази твоя идея, че трябвало да ги убедя да се върнат заедно с мен в Рул като армия от непрофесионалисти, защото смяташ, че никой няма да открие огън срещу Пощадени — всичко това е, за да мога аз да взема властта? Това са пълни глупости. Дори да се съглася — макар че няма такъв шанс, — защо да не се отправя на север? Така е много по-бързо, отколкото да заобикаляме от изток.

— Защото, оставиш ли следи на изток, всички ще търсят в тази посока, а не в околностите на Орен — отвърна Уелър. — Ще послужи за заблуда. Съветът може да реши веднага да прати хора подире ти, а колкото до нас, не бива да се показваме, докато най-лошото не премине. Така че ще разполагаш с добра преднина. Достатъчно е да вървиш на изток в продължение на осемдесет-деветдесет километра…

— Осемдесет ки… — опули се Крис. — Дори да нямаше буря и да бяхме на коне, снегът е дълбок. Имаш ли представа колко време ще ни отнеме?

— Разбира се, че имам. После обаче ще направите завой и ще се отправите на северозапад.

— Но и бездруго до Орен има три-четири дни път в хубаво време — възрази Лена.

— Като добавим отклонението, ще ни трябват десет-дванайсет дни. Може би дори две седмици. А това е прекалено дълго време навън в снега — каза Крис.

— Ще трябва да го изтърпите. — Уелър сви рамене, сякаш това беше нищо работа. — Ще е неприятно и ще бъдете поизмръзнали…

— И гладни.

— Ще ходите на лов, все едно си на поход за провизии. Знаеш как се прави. Освен това разполагаш с добра екипировка. Разбира се, не очаквах, че ще се наложи да измъквам трима души от селото, така че разполагате само с два спални чувала. Това ще направи положението — той кимна към Лена — интересно.

— Боже, ти си отвратителен — отвърна Лена.

Уелър подмина забележката й и додаде:

— Но докато стане време да ви последваме, следата ще е изстинала.

— О, ха-ха. Изстинала, значи. Разбрах. — В гласа на Лена звучеше присмех. — Ирония.

— Лена — рече Крис. Получаваше главоболие от постоянните й забележки. После се обърна към Уелър: — И смяташ, че си обмислил всичко? Вие сте луди.

— Добре, луди сме. — Уелър приемаше всичко буквално. — Тогава сигурно няма да имате нищо против да ви оставим в къщата за мъчения.

— Не ставай глупав. — Питър му бе забранил да припарва до къщата за мъчения и Крис никога не подложи на съмнение тази заповед. Но не беше безмозъчен идиот. Лично той бе придружил дотам достатъчно затворници. Повечето бяха мъже, но имаше и немалко жени. Не че имаше особена разлика, защото след известно време, прекарано зад онези стени… ами, всички писъци звучаха еднакво. Веднъж бе зърнал оттам да излиза каруца и от неравностите на пътя по задната й дъска се свлече прогизнала с кръв ивица брезент, така че не хранеше илюзии за съдбата на повечето затворници. — Кога изборът не е никакъв избор?

— Когато не ти е по вкуса — отвърна Уелър.

— Нещо сте намислили, нали? — Кинкейд дълго седя мълчаливо, но сега гласът му трепереше от гняв. — Давате ли си сметка заедно с Нейтън и останалите какво точно се опитвате да направите и какво искате от това момче? Кажи, що за проклета игра е тази?

— Това не е игра. — В снега и тъмнината изражението на Уелър изглеждаше неясно, ала в тона му се долавяха гневни нотки. — Съжалявам, че не те държахме в течение, Док…

— В течение ли? Остави това, по дяволите — кресна Кинкейд. — Тук става дума за живота на едно момиче!

— Я почакайте малко, как така в течение? — попита невярващо Крис. — Док, ти също ли си замесен в това?

— Нали ти казах — измърмори Лена и бръсна снега от лицето си. — Всички имат пръст в това.

— Не, не във всичко и не през цялото време — отвърна Кинкейд мрачно. — Ако знаех какво кроят за Алекс, щях да го спра.

„Да — помисли си Крис, — но само онази част от плана, свързана с Алекс.“ Това не беше кой знае каква утеха, защото Кинкейд очевидно подкрепяше този налудничав заговор — или поне отчасти. Дори нещо по-лошо, старият доктор бе знаел, че накрая тези мъже ще поискат от него да… какво точно? Да ги спаси? Да спаси Рул?

— Не е изключено Алекс да е добре — каза Нейтън, само че думите прозвучаха някак мокри и шупливи заради подутата му устна: „изключено“ и „Алекш“. — Всички знаем, че си я бива. — „Вшичкишнаемчешиябива“.

— О, смяташ, че тя има доста добри шансове, така ли? — подхвърли Кинкейд.

— Док — подхвана настойчиво Нейтън, — трябва да ми повярваш. Мен също ме е яд заради случилото се с Алекс. Не трябваше да свършва така.

— И как иначе би могло да…

— Док. — Крис стисна помирително ръката на доктора, но се поколеба за част от секундата. Би могъл да ги остави да се изпокарат, ала независимо дали му харесваше, или не, те бяха неговият пропуск за напускане на Рул. — Нейтън, разкажи ми какво трябваше да се случи. Засега нищо не обещавам…

Но Уелър го прекъсна:

— Нали си даваш сметка, че не си в позиция да…

— Да, но доколкото разбирам, вие имате нужда от мен. Така че, Уелър, затвори си устата. — Без да обръща внимание на гневното пелтечене на Уелър, Крис отправи твърд поглед към Нейтън. — Кажи ми точно какво се случи.

— Ами… — Нейтън отклони поглед встрани. — Нещата, които каза Лена… за коня ти… са истина. — „Истина“.

— Ъхъм — изсумтя Лена. — Не думай, Шерлок!

— Значи, не е бил Нощ? — Крис плъзна ръка към раната на главата си и напипа грубите шевове. — Ти ли ме удари?

— Не — поклати глава Нейтън. Забил поглед в ръцете си, додаде: — Джес те удари.

— Дже…

— Просто нямаше друг избор, Крис.

— Нямала е друг избор ли? Що за причина е това?

— Ами, с част от мъжете те задържахме, но ти просто отказваше да мълчиш.

— Защото Алекс беше там, навън! — кресна Крис. — Ти какво очакваше да направя? Да я зарежа просто така?

— Крис, трябва да разбереш, че Джес стори единственото, което можеше да те спре да тръгнеш след Алекс — изрече Нейтън завалено. — Ти се върна по-рано от предвиденото. Не ни остави друг избор.

— Не ми пробутвай тези глупости — кипна ядосано Крис. — Разбира се, че сте имали избор. Можехте да ме оставите да я настигна. Можеше да ме оставите да я спася! Дори да беше прекосила Зоната, можеше просто да си държите езика зад зъбите и да ме оставите да я върна обратно!

— Не това искаше Джес — отвърна Нейтън, пръскайки слюнка. Сякаш това обясняваше нещо. — Тя каза, че трябвало да проумееш с какво си имаш работа. Крис, ти си единственият човек, който може да оправи нещата. И това винаги е било така. Ако беше заминал, без да помислиш за последствията, това щеше да е гласът на сърцето ти.

— И как трябваше да се чувствам? — опита да се овладее Крис. Гневът се събра на топка в гърлото му. — Единственото ми желание беше Алекс да е в безопасност.

— Джес каза, че трябвало да имаш по-високи цели. И беше готова да умре в името на това. Знаеш ли, че тя искаше да я убия?

„Боже, ще ми се да го беше направил. По-добре тя, отколкото Алекс.“

— Не се съмнявам. Поредното обвинение, което да стовари върху Алекс. — Когато Нейтън се поколеба, Крис разбра, че се е досетил правилно. — И защо не го направи?

— Просто… просто не можах.

— Ами Алекс, позволил си тя да замине. Позволил си да навлезе в…

— Не се гордея със случилото се. Искам само да разбереш какво ме накара да постъпя така, това е всичко. — Нейтън най-сетне вдигна очи, за да потърси Кинкейд. — Док, съжалявам, че те държахме в неведение. Но трябва да ми повярваш: колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Само че аз не ти вярвам, Нейтън, и това е нещо, което не можеш да промениш — отвърна Кинкейд. Гласът му звучеше ниско и кухо, изпълнен с ярост, сякаш отражение на гнева на Крис. — Момичето вече го няма. Не стига това, ами накара и Джес да млъкне и сега тя също може да умре. Оправдавай се колкото искаш, но съвестта ти никога няма да е чиста.

— Нима ти си по добър от него? — обади се Лена. — Знаел си, че замислят нещо, и въпреки това не си предупредил нито Крис, нито Алекс, нито…

— Остави, Лена — прекъсна я Крис. — Всичко е свършен факт, но да видим какво ще правим сега — после се обърна към Нейтън: — Този Хънтър, защо е толкова важен?

— Джес спомена, че имал интересно минало — отвърна Нейтън. — Исак щял да окаже влияние върху Съвета.

— Да, но как? — Когато Нейтън не отговори, Крис изви поглед към Уелър. — Боже, та вие нямате представа. Никой от вас няма представа.

Лицето на Уелър представляваше безизразна маска.

— Доверихме се на думата на Джес — отвърна той. — Живяла е в Рул по-дълго от всеки от нас, и то доста преди Йегър да поеме управлението в свои ръце. Тя знае точно как работи Съветът, къде са погребани всички тайни, откъде може да изскочи някой скелет.

— Но вие не знаете какви са тези тайни — каза Лена.

— А дори да знаехте… нима това е достатъчно? — извика Крис. — Не разбирате ли колко налудничаво звучи всичко това?

— Джес знае какво говори — настоя Нейтън.

Крис понечи да възрази отново, но реши, че не си струва усилието. Всички бяха откачили. Джес беше скалъпила някакъв откачен план, който не беше никакъв план, и тези старчоци се бяха вързали на акъла й.

— Обзалагам се, че още ни мислиш за побъркани — каза Уелър.

— Изглежда, че ставаме двама — обади се Лена.

Уелър не й обърна внимание.

— Но нека те попитам нещо, Крис — каза той. — Някога имал ли си проблеми със заповедите на Питър?

В съзнанието му проблесна предупредителна светлинка.

— Какво имаш предвид? — попита Крис.

— Мисля, че се изразих съвсем ясно. Случвало ли се е да не си съгласен с него?

— Понякога.

— А мълчеше ли си?

— Уелър — изрече предупредително Кинкейд. — Той не е виновен.

— Няма нищо, Док. — Крис изучава дълго Уелър с поглед. — Стараех се никога да не оспорвам заповедите на Питър пред другите мъже, ако това е, което питаш.

— И защо не?

„Защото му вярвах. Питър беше по-големият брат, който никога не съм имал.“

— Невинаги бях съгласен с него — каза Крис. — Понякога го обсъждахме. Но имаше случаи, в които думата му беше закон.

— И тогава ти изпълняваше заповедите. — Уелър изрече думите така, сякаш оставяха лош вкус в устата му.

— Нямах друг избор. Съветът реши, че Питър ще издава заповедите. Правех онова, което трябваше, това е всичко. — Давайки си сметка колко неубедително звучи, той додаде: — Доколкото виждам, вие правите същото.

— Така ли? — възкликна Уелър, след което разпери ръце. — Тогава как ще наречеш това, по дяволите?

— Лудост — отвърна просто Лена. — Щом не сте съгласни с това, което върши Съветът, вземете нещата в свои ръце.

— Изключено — отвърна Нейтън. — Нещата в Рул не работят по този начин. Никога няма да можем да убедим достатъчно хора. Положението тук е: „Мирувай, за да ти е мирно на главата“. Каквото и да е възражение срещу Съвета…

— Може да дойде единствено и само от Съвета — довърши Крис нетърпеливо. — Или от човек, който има кръвна връзка с някой от членовете на Съвета. Да, да, знам това; схванах накъде биеш. Но какво те кара да мислиш, че някой ще иска да ме чуе?

— Ще разкриеш пред хората какво става — отвърна Нейтън. — Ще им покажеш причините за това и тогава те ще трябва да си отворят очите за истината, че Съветът — както и Питър — са сключили договор с дявола.

— Питър ли? — По тялото му премина студена тръпка, която нямаше нищо общо с бурята. — Какъв договор? За какво говориш?

— Какво има отвъд Зоната, Крис?

— Не знам.

— Защо не знаеш?

— Защото… никога не съм ходил там. Това… това е забранено. Когато сме отивали за провизии, Питър винаги…

— Питър винаги е избирал маршрута — довърши Уелър. — Всеки път Питър взима решенията. И Съветът го слуша. Ами отлъчените? Никога ли не си се замислял за тази особена форма на наказание? Изгонят ли те от селото, то е завинаги. Но защо? Това е една мирна християнска общност, нали така? Тогава защо не се дава втори шанс? Къде е останало доброто старо християнско опрощение? И това е окончателно. Преминеш ли определена граница, прекрачиш ли извън Зоната, връщане назад няма. Може би Съветът се страхува, че отлъчените ще разкажат истории, които ние не бива да научаваме?

„Млъкни. — Крис преглътна и звукът отекна в ушите му като гръмотевица. — Не искам да слушам; не искам да знам.“

— Крис — подхвана отново Нейтън, — не се ли питаш защо Променените вече не нападат Рул?

— Не — с усилие на волята успя да отрони от гърдите си.

— И защо?

— Не знам, просто не съм — отвърна Крис. — Какво ме интересува, след като не се налага да се бия с тях?

— Но не мислиш ли, че няма логика? Биеш се с тях, когато си на път. Знаеш, че още са живи. Не припарват в града, но и не си отиват. Не е ли така?

— Е, и?

— Помисли, Крис. Дори в разгара на зимата нападенията над селото не спират. Бегълците продължават да прииждат. И въпреки това цели два месеца не сме виждали нито един Променен на територията на Рул. Защо?

— Защото сме много. Знаят, че ще ги избием.

— Но ние им даваме подслон — обади се Уелър. — Не мислиш ли?

— Моля? Не, разбира се. Убиваме всеки от тях, когото намерим.

— Така ли? — попита Уелър. — Водим тук малки деца. Не смяташ ли, че е напълно възможно да се променят, щом пораснат достатъчно?

— Ако възрастта е единственият фактор за това — намеси се Кинкейд. — Все още знаем прекалено малко.

— Моля? — смая се Крис. — Но ние… Промяната не става по този начин.

— Засега не знаем нито как става, нито дали е приключила — отвърна Кинкейд. — Що се отнася до това, изобщо не сме сигурни дали Пощадените са в безопасност до края на живота си.

— Как така не сте сигурни? — изписка внезапно Лена. — Как може да не е приключила?

— Защото е възможно.

— Но ние сме Пощадени. — В гласа на Лена звънна нотка на отчаяние. — Изминаха месеци. Как е възможно да не сме в безопасност!

— Понеже не знаем защо сте Пощадени, нито пък защо сте толкова малко на брой. Какво общо имаш например ти, Лена, с Алекс, Сара или Крис? Или с Питър?

Това вече беше прекалено много за асимилиране. Крис усещаше как мислите му препускат в безпорядък.

— Какво общо има това с отлъчените? Или със Зоната?

— Много просто, Крис — каза Уелър. — Защо югоизточният участък, където изпращаме отлъчените, е най-слабо охраняван?

— Не знам — отвърна Крис. — Какво се опитваш да кажеш? За какво говориш?

— Говоря за това какво има оттатък Зоната. Говоря за това защо Питър изпраща отлъчените точно там и никъде другаде. Защо Питър решава, че по определени маршрути може да се пътува само в строго определено време. — Уелър се приведе напред. — Говоря за това защо Питър ни кара да крадем деца. Защо отнемаме насила децата от техните семейства?

— По дяволите, по дяволите — отвърна Лена, преди Крис да успее да се обади. — Били сте вие. Вие сте устроили засадата, за да отстраните Питър от пътя си!

— Не говори глупости, момиче — скастри я Уелър. — Питър е отговорен за много неща, които е вършил. Но въпреки това се опитах да го спася.

— Отговорен ли? — повтори Крис. — Какви са тези неща?

— Крис, отговори ми на един въпрос — започна Уелър. — Къде са децата на Рул? Къде са внуците?

— Ами, те… те са се променили, нали така? Така че… сигурно сте ги убили.

— Но къде са гробовете им? Всички тукашни са погребани в Рул, дори Променените, които се наложи да застреляме. Но колко деца е имало според теб в едно село с население от две хиляди души? Ще ти кажа само, че със сигурност няма достатъчно гробове. Така че въпросът ми е… къде са останалите деца?

— Аз… — Гласът на Крис прозвуча дрезгаво и пресекливо. — Не знам. Заминали са. Избягали са. Просто… просто ги няма.

— Така ли мислиш? — Уелър се наведе напред. — И защо си толкова сигурен?