Илса Бик
Сенки (16)

15

Крис разбра, че нещо не е наред, когато целият Съвет се събра, последван от стражарите. Нейтън стоеше отпуснат като кукла на конци. Уелър изглеждаше отнесен и с празен поглед. Останалите бяха просто сериозни. А когато дядо му, Йегър, нареди да затворят Джед, черната овчарка на Крис, в кухнята при другите кучета, момчето разбра, че случилото се трябва да е наистина лошо. Освен това дядо му пожела Кинкейд да остане заедно с момичетата и новата им възпитателка, страховита жена на име Хамърбах, която щеше да живее с тях, докато — или всъщност ако — Джес излезеше от комата. Крис беше против това. Колкото повече свидетели имаше, толкова по-сигурен щеше да се чувства, пък и това не беше процес. Или поне засега. Освен това искаше Лена да чуе какво ще разкаже той, в случай че разпитат и нея. Нямаше смисъл и двамата да си навличат неприятности.

Колкото до него, той се намираше в голяма беда. Защо обаче? Самият той не знаеше. Алекс я нямаше вече осем дни. Тези осем дни от живота му се бяха изпарили заедно с нея — пуф. Прекарал беше повече от седмица в дома на Джес и не помнеше почти нищо от това време.

Но не му даваше мира също и мисълта, че спомените му от двата дена преди това — когато още беше на път, далеч от Рул — бяха пълна каша. Единственото, което помнеше ясно, беше онзи последен безценен миг, в който конят на Алекс се вдигна на задните си крака, тя се обърна назад и погледите им се срещнаха. Но това беше всичко. Останалото се бе превърнало в огромно бяло петно.

— Не разбирам защо прекратихте търсенето. Не знаете със сигурност дали Питър е мъртъв — заяви Крис. Предпочиташе да стои прав. Да остане седнал, му се струваше прекалено жалко. При все това главата му се въртеше и се чувстваше изкормен като спаружена тиква, от която не е останало нищо, освен кората. — Не намерихте тяло. Той е някъде там.

— За бога, Крис, вече е събота — изграчи уморено Уелър. — Изминаха осем дни от засадата, без да открием нищо, нито следа, нито знак от Питър или от Тайлър, нито каквато и да е диря. Не мога да ти кажа дали ония копелета са поели на изток или на запад, на север или на юг, но знам едно: изключено е онова момче, Тайлър, да е живяло повече от пет минути след това. Колкото до Питър… направих всичко, каквото можах. Той е млад и силен. Не е изключено да е оцелял, но най-вероятно не е. Не че ми харесва, но вече приех факта, че си е отишъл.

— Не и аз — възрази Крис. — В това няма никаква логика. Ако аз бях обирджия, щях просто да съблека телата. Нямаше да ги взимам.

— Може да не са били обирджии — отвърна просто Уелър.

— Какво имаш предвид? — попита Крис, след което ахна: — Променени ли? Не, това е невъзможно. Те не са толкова организирани.

— Само доколкото знаем — отвърна Уелър.

Тази мисъл никога не бе минавала през ума на Крис и той беше разтърсен.

„Но там е имало много тела. Спасителният отряд е пристигнал чак по обяд. Променените са разполагали с предостатъчно бреме, за да се заредят с купища прясно месо. Тогава защо са взели само Питър и…“

— Един момент. — Крис извърна поглед към Уелър. — Питър и Тайлър бяха единствените Пощадени.

— Да, и ние това си помислихме. — Сляп с едното око, Стимке говореше рядко и само слушаше като дремещ на слънце гущер. Сега той наклони глава на една страна и когато левият му клепач потрепна, разкри късче белезникав ирис. — Ти какво мислиш, че означава това?

— Аз ли? — смръщи вежди Крис. — Нямам представа.

— Уелър спомена, че се носели слухове — обади се дядо му Йегър. Очите му, черни като току-що изкопани въглища, се присвиха. — Някакви приказки за ловци на глави.

— Точно така. Чухме, че военните набирали местни хора, които да предават Пощадени и да ловят Променени. Смяташ, че ловците са устроили засадата само за да хванат Питър и Тайлър?

— Теб също, стига да беше там. — Внушителен в черната си тога, Ърнст винаги звучеше и изглеждаше почти като Дарт Вейдър, само че без тежкото дишане. — Въпросът е как са разбрали стрелците къде да устроят засадата? Как са разбрали къде да причакат вестоносеца Ланг?

Конят на Ланг беше открит на шестнайсет километра от Рул, от лявото му ухо излизаше подобна на червей замръзнала кръв, а голяма част от дясната страна на главата беше отнесена от куршум. Но от Ланг нямаше и следа.

— Не знам. Тъкмо по тази причина минаваме по различни пътища. — Крис погледна към Уелър. — Кажи им.

— Вече го направих. — Уелър сведе очи към пода. — Питър спомена, че точно преди да се разделите и ти да поемеш на север, сте обсъждали да се върнем по Пътеката на мъртвеца за четири, може би пет дни.

„Така ли?“

— Наистина не си спомням.

Тогава чу Кинкейд, застанал зад него, да се обажда за първи път:

— Това е нормално при сътресение на главата, Преподобни. Момчето ще има бели петна.

— Въпросът е, че Крис е знаел предварително — отбеляза Йегър.

— Предполагам, че е възможно да съм знаел — отвърна Крис. И тогава най-сетне загря. — Един момент, да не смятате, че имам нещо общо е тази история? Но това е лудост. Никога не бих…

— Тогава защо си оставил хората си?

— Никого не съм оставял. Вече ви казах. Чухме да се носят слухове, че в околностите на Орен имало Пощаден.

— А, да. — От мястото си най-вдясно Борн се изкиска дрезгаво. — Ти и твоите прословути слухове. Как така Уелър не си спомня да е чувал подобна история?

Уелър се размърда неспокойно и хвърли към Крис огорчен извинителен поглед.

— Крис, аз…

— Не се тревожи. — Огънят се беше разгорял и в стаята беше задушно и горещо, ала Крис не смяташе, че това има нещо общо с внезапно избилата пот на горната му устна. Питър не зададе никакви въпроси и затова на Крис не му се наложи да пробутва лъжи. Но сега тези възрастни мъже настояваха за отговори, които той не можеше да си позволи да им даде. — Уелър не знаеше, защото не беше там — отвърна той на Борн. — Двамата с Питър проверявахме селскостопанските постройки в една ферма и тогава научихме от един старец. — Наистина бяха посетили една ферма, ала тя беше отдавна изоставена.

— И ти тръгваш по следите на всеки слух, който чуеш.

— Разбира се. На какво друго можем да разчитаме? Слушай, ние крадем и убиваме, за да можеш ти да си седиш тук и да твърдиш, че ми нямаш доверие?

Кинкейд извиси предупредително глас:

— По-спокойно, Крис.

— Спокоен съм. — Приковал очи в Съвета, той местеше поглед от един съдия на друг. — Слушайте, вие не сте там, навън, за разлика от мен, от мен и от Питър, за разлика от хлапета като Тайлър и от някои мъже, които не са чак толкова древни, че да носят пелени и да се изпускат в леглата си.

— Крис — скастри го Кинкейд. — Недей…

— Благодаря, докторе, но аз ще се справя с това. — Мънистените птичи очи на Йегър не се помръднаха от лицето на Крис. — Мери си приказките, млади човече. Не дръзвай да ни предизвикваш.

— Не ви предизвиквам — отвърна Крис. Как му се искаше обаче. Дали беше заради сътресението, или заради загубата на Алекс и на Питър, но изведнъж му призля до смърт от тези старчоци. — Просто не разбирам накъде биете? За нищо на света не бих наранил Питър.

— Добре. — Дядо му се плъзна от стола си сред шумоленето на черната си тога. После протегна ръце с дланите нагоре и додаде: — Тогава трябва просто да отговориш на въпросите ни.

Крис се поколеба за част от секундата и изрече първата си лъжа:

— Дадено, няма какво да крия — отвърна той и постави ръце върху дланите на дядо си. Плътта на възрастния мъж беше изкуствена на допир като гладка пластмаса и космите по врата на Крис настръхнаха. — Какво искаш?

— За начало искам да седнеш — отвърна Йегър.

— Не. — Видя как лицето на стареца се сбърчи от изненада. Засега добре. Ако продължаваше да сварва дядо си неподготвен и да реагира непредсказуемо, тогава може би не всичко беше изгубено. „Каквото и да кажа сега, трябва да е истина.“ — Предпочитам да остана прав.

— Ясно. — Сякаш да затвърди авторитета си, Йегър вдигна поглед към стражаря, който стърчеше до Кинкейд. — Мисля, че е най-добре докторът и останалите да почакат в кухнята.

— Не — отвърна отново Крис и хвърли бърз поглед през рамо. Пробяга с очи по бледото лице на Лена, ала момичето стоеше сковано като сфинкс. После се обърна отново към Съвета и рече: — Аз нямам от какво да се срамувам. А вие?

— Не става така, млади човече — присви устни като педантичен учител Приг. — Тук решенията взимаме ние, а не ти.

— Това не е процес. И какво ще направите? Ще ги застреляте или може би ще застреляте мен? Толкова ли се страхувате от това, което имам да кажа? — Когато Приг не отговори, Крис плъзна очи към Йегър. — Е, хайде, какво искаш да знаеш?

Изражението на дядо му беше същото като преди, а лицето му, сякаш излято от восък, беше безизразно като на манекен. Само очите му, които блестяха като погледа на лешояд, зърнал убито на пътя животно, издаваха признак на живот.

— Имаш ли нещо общо с онази засада?

— Не.

— Но тъкмо ти си посъветвал Питър да мине по Пътеката на мъртвеца — обади се Ърнст.

— Вече ви казах, че не помня.

— Дори да го е посъветвал, това не е престъпление — намеси се Кинкейд.

— Наясно сме с това — отвърна Приг.

— Тогава спрете да го обвинявате. — Крис разпозна гласа на Лена. — Нямате никакво право.

— Мълчи, момиче. — Йегър почака един миг, след което се обърна към Крис: — Защо пое по обходния път, заобикалящ Орен, и се отправи към селището на амишите?

Сърцето му се сви. Дядо му можеше да е научил за това само ако бе говорил с Грег или с някой от другите. Те биха му казали истината, защото нямаха причина да лъжат. Да можеше само да дава кратки и ясни отговори…

— Чухме да се говори, че там имало Пощаден.

— Но как разбрахте къде да търсите? — попита Ърнст. — Другите казаха, че си обикалял от ферма на ферма, като нито веднъж не си се отбил в стопанските постройки, докато не сте стигнали до една точно определена плевня.

Усети, че не му достига въздух. Тъй като адреналинът вече се оттегляше от вените му, в устата на Крис остана само вкусът на натрошен метал и страх.

— Не мога да ви кажа.

Някой ахна от смайване. Усети как нервите на Кинкейд се изопват и забеляза, че стражарите си размениха погледи, които обаче не можа да разчете. Очите на Нейтън се бяха превърнали в две цепки.

Йегър размърда пръсти, сякаш да провери пулса на Крис.

— Защо не?

„Отговаряй кратко и любезно и се придържай към истината.“

— Дал съм обещание.

— Дал си обещание на мен — избухна Йегър неочаквано. — Както те прибрах, по същия начин мога да те изхвърля. Така че ще отговориш.

Крис не отвърна нищо.

— По-добре му кажи, момче — настоя Борн. — Накрая истината ще излезе наяве.

— Стига. — Отново гласът на Лена. — Оставете го на мира. Той няма никаква вина!

— Мълчи, момиче. — Пръстите на дядо му се стегнаха до краен предел. — Отговори.

Крис потисна импулса да извие ръце и по този начин да се освободи. Да беше го сторил, щеше да започне да налага стареца, без да може да се спре — и това също беше истина. Така че продължи да мълчи.

— Защо си останал цял ден на това място, след като Грег и останалите са заминали? — попита Йегър. — Да не е, защото си искал да провериш дали няма и други? Намери ли още някой? Кой ти каза къде да търсиш?

„Не мога да кажа. Да. Не. Хей, ти ми кажи; тогава и двамата ще знаем.“ Тишината стана още по-плътна. Пулсът му отекваше толкова силно, сякаш всички в стаята можеха да го чуят, но въпреки това Крис продължи да мълчи.

— Е, добре. — Йегър се надигна, изравнявайки се с Крис. — Държиш ли на Алекс?

Този неочакван обрат го разтърси. Усети как кръвта нахлува в главата му и тогава отговорът — истината — сам изскочи от устата му:

— Знаеш, че държа на нея — отвърна той грубо.

— Но тя те излъга, момче — изсмя се противно Борн. — Тя те използва.

— Не. — „Не е вярно, не е вярно. Ние се целунахме, почувствахме едно и също. Това не беше лъжа.“ — Нищо подобно.

— О, напротив. И тя не е първото момиче тук, подмамило едно момче да му играе по свирката.

— Не е честно — обади се Лена. В следващия миг тя се втурна напред, навеждайки се, за да избегне стражаря. — Това изобщо не е същото. Не му внушавайте подобни глупости.

— Ей, момиче. — Хамърбах се спусна тромаво след нея, но тя беше възрастна жена — доста едра навремето и много бавна сега. — Веднага се върни. Нямаш работа там.

— Майната ти — отвърна Лена, заставайки от дясната страна на Крис, а стражарят само на крачка зад нея. — Изобщо не знаете какво се е случило. Може би Алекс е смятала, че няма друг избор.

— Разбира се, че е имала — отвърна сопнато Йегър. — И това, Лена, би трябвало ти най-добре да го знаеш. Няма по-голям експерт от теб, когато става дума за предателство.

— Не я намесвай в това — обади се Крис. — Сега говорим за мен и Алекс.

— Точно така — отвърна Йегър. — Алекс е само едно момиче и въпреки това стражарите твърдят, че разполагала с пушка и провизии. Така че кой й ги е дал? Кой й е помогнал да избяга?

Това беше хубав въпрос.

— Не знам — отвърна Крис. — Питайте стражарите.

— Да не мислиш, че не сме — измърмори Ърнст.

— Ами, да. Разбира се, приемате тяхната дума за чиста монета. Но на мен ми нямате доверие.

— Предвид засадата и твоето толкова удобно отсъствие ли? И предвид това, че момичето е имало нужда от помощ, за да избяга, и в крайна сметка е успяло? — изрече Борн. — Ти какво щеше да си помислиш на наше място? Нямаше ли да се усъмниш?

— Опитах се да я спра — отвърна Крис. — Стражарите не ви ли казаха за това?

— Крис, това няма значение. Не разбираш ли? Всичко е предрешено — обади се Лена. Очите й блестяха от неотронилите се сълзи, когато се нахвърли върху Йегър: — Решил си, че е виновен, и дори Алекс да се върне, ще направиш всичко по силите си кракът й да не стъпи отново в Рул и никога повече да не види Крис.

— Защото тя наруши правилата! — Лицето на Йегър стана мораво като слива. — Тя прояви неподчинение, освен това някой й е помогнал и смятам да разбера кой!

— А аз казах, че не знам! — Крис се дръпна и освободи ръцете си. Китките му пареха, сякаш бяха изгорени. — Нуждаеш се от нас, а се опитваш да ни нареждаш какво да изпитваме, на кого да държим. Нали тъкмо ние изоставяме сигурността на града и се излагаме на всевъзможни опасности! Ние измираме там навън, докато вие си седите тук във вашите тоги и ни съдите, но и това не ви стига. Искате всичко. Искате да контролирате мислите и чув…

— Тишина! — Ръката на дядо му проблесна пред очите му. Плесницата бе толкова силна и рязка, че прозвуча като крехък лед, пропукал се надве. Главата на Крис се отметна на една страна, а въздухът изскочи от дробовете му с отривисто болезнено свистене. — Не си позволявай да ме наставляваш! Положил си клетва за вярност към мен и към Рул и ние няма да търпим един Юда да се разхожда сред нас! — Дядо му отново го зашлеви, този път по-силно. — Ще те смачкам, момче, ще те смачкам!

— Йегър — обади се ужасен Кинкейд и пристъпи напред, ала един стражар го сграбчи за ръцете. — Моля те, Преподобни, чуй се какви ги говориш!

— Нуждаеш се от мен — изграчи Крис. Ушите му звънтяха. Идеше му да повърне от бакърения вкус на кръвта си. — Нуждаеш се от гласа ми, но само за да докажеш, че още си на върха. Вече знаеш достатъчно, иначе нямаше да доведеш всички тия стражари. За мен няма спасение и ти го знаеш. Ако ти кажа всичко, ще ме затвориш. А ако не ти кажа, пак ще ме затвориш. — Изненада сам себе си, като се изсмя пренебрежително с окървавената си уста. — Караш ме да избирам, но според теб има само един верен отговор.

— Искам да го чуя. — Устните на дядо му изглеждаха толкова тънки като цепнатина в скала. — От твоите уста.

— В божиите уши? — засмя се отново Крис. Щом прокара ръка по устните си, по кожата му останаха червени следи. Рул и дядо му бяха едно и също нещо и Крис трябваше да се подчини на волята му — в противен случай старецът щеше да продължи да го тормози, докато не го пречупеше. „Само че това няма да го бъде.“ — Ти не си господ. Господ не съществува и ако все пак го има, тогава той е един побъркан кучи син, щом допуска такива дъртаци като вас да командват хората.

„Сигурно съм откачил — смаяно си помисли той, след което забеляза, че дядо му отдръпна ръката си отново. — Мога да го поваля, но това значи да стана като него и като баща ми. Знам какво изпитвам към Алекс. Това никой не може да ми го отнеме.“

Лена се вмъкна помежду им.

— Спрете! Нямаш нужда от неговия глас. Можеш да разчиташ на моя.

— Не ти искат гласа, момиче — заяви Йегър.

— Жалко — отвърна тя.

— Всичко е наред, Лена. — Крис положи ръце на раменете й. — Не за първи път си имам работа с такива грубияни.

— Аз също — отвърна тя, след което се обърна към Йегър. — Щом искаш да знаеш кой помогна на Алекс, тогава ще ти кажа.

Тя вдигна пръст към Нейтън.

— Той беше.