Илса Бик
Сенки (15)

14

Три жени и двама мъже — всичките в напреднала възраст — се надигнаха от снега. Без огън обикновените снежни пещери^[1] бяха единствената им възможност за оцеляване. Алекс би постъпила по същия начин.

Пет чифта очи, разположени на пет лица, се взираха в нея, докато самата тя се взираше в тях. Не отрониха нито дума. Нито пък тя. Петимата излъчваха, тя подуши въздуха, какво точно? Не беше страх. Никой не може да живее в състояние на постоянна уплаха. Като оставим настрана мириса на гранясала плът и гниещи плодове, от тези възрастни хора се носеше дъх на студена овесена каша — нещо, което трудно можеше да се нарече миризма. Апатия — ето каква беше миризмата им. Напълно ги разбираше. След два-три курса химиотерапия, които, вместо да убият чудовището в теб, само те карат да изповръщаш червата си, да видим какво желание за живот ще ти остане. Накрая просто спира да ти пука.

Освен това прецени, че белезникавият мъж в средата беше сериозно болен. Болестта бе надвиснала над него като задушливото зловоние на някое застояло покрито с нечиста пяна блато. Дали не беше диабетик? Или просто умираше от глад? А може би и двете, като се имаше предвид отпуснатата плът и отчетливите очертания на костите, изпъващи кожата по лицата на останалите. Така че асоциацията, която бе направила с болничното крило на смъртноболните пациенти, не беше случайна. Такава миризма се излъчва от тяло, което само се изяжда отвътре, за да остане живо.

„Тук са поне от час, а може би и повече. Тогава защо не са избягали?“ Вълка я дръпна и тя полетя напред, докато Беретата нагази сред преплетените тела и започна да търси нещо в снега. Старците се дръпнаха назад, като се блъскаха и тълпяха накуп като подплашени зебри, приклещени в обръча на обградилите ги лъвове. „Никой не ги пази. Не може да е само защото са уплашени…“

Мисълта й пресекна в мига, в който нещо ледено опари лявата й китка. Тя погледна надолу и забеляза, че Беретата държеше въже, станало на камък заради студа и дебело колкото палеца й. Тя пое уплашено дъх. „Какво става, по дяволите?“ Алекс плъзна поглед по дължината на въжето и проследи примките, които образуваше около всеки един от старците. Щом се приближи, осъзна, че китките им бяха завързани. Глезените също. Остатъкът от въжето, което се извиваше между краката им, беше завързано за подпорните греди на стария лагерен заслон.

„Като животни с букаи“. Ето защо не бяха избягали. Просто не можеха. Променените ги събираха на едно място и вардеха като добитък, докато не дойде време за клане…

— Не! — Ужасът премина през тялото й като бръснещ вятър. Ако се оставеше да я завържат, нямаше да може да се бори; това щеше да бъде краят, все едно да се предаде на чудовището. Останала без дъх, тя започна да се противи и извива, изтръгвайки се от хватката на Вълка, и тогава взе да маха и да удря със здравата си ръка, като не спираше да крещи: — Не, не, не, няма да го направите!

В мига, в който я лъхна мирисът на неговата изненада, Беретата се раздвижи и тя заби юмрук в челюстта му. С приливната сила на подхранвания от адреналина страх, който бушуваше във вените й, тя не усети нищо и долови въздействието като далечен безплътен пукот — досущ като удар, нанесен в шоу по телевизията: звуков ефект без истинска стойност. По-късно, докато изучаваше охлузените кокалчета на ръката си, помисли, че е истинско чудо, че не я е счупила. От удара Беретата се стовари по задник на земята, докато Алекс залитна, изгубила равновесие, от една страна, заради устрема на собствената си атака, от друга, заради снегоходките, които още бяха пристегнати на краката й. С ъгълчето на окото си тя зърна Белязаната, която се хвърли към нея, и тогава Алекс нададе нов писък, опитвайки се да се изплъзне от хватката й, ала твърдата предна част на лявата й снегоходка се оказа заседнала в снега. Коляното й се изметна и тя изкрещя отново, този път от болка. Сигурно щеше да падне, може би дори да си счупи крака, но тогава усети как някой — вероятно Белязаната — я сграбчва и стиска за врата.

„О, не, пусни ме, кучка такава.“ След нов взрив от болка Алекс успя да освободи заклещената снегоходка и тогава, запънала крак, тя се засили, изправяйки се в цял ръст, и замахна с юмрук към…

В последния миг тя осъзна, че човекът, който я бе хванал, не беше Белязаната.

С бързината на змия Вълка протегна ръка и я сграбчи за китката, спирайки юмрука й насред удара.

„Моля те, господи. — Останала без дъх, Алекс се опита да се извърти докрай, ала Вълка я беше приклещил в желязна хватка. Тялото й се разтресе като навита пружина под твърде голям натиск. — Дай ми сили. Помогни ми само още веднъж.“

— Не бива да се съпротивляваш — изрече с разтреперан глас една от стариците. Алекс нямаше представа коя от трите жени се бе обадила, но и не възнамеряваше да откъсва очи от Вълка, за да провери. — Така само ще ги ядосаш — додаде старицата.

— Мълчи, Руби — измърмори единият от мъжете. — Ако иска да сложи край на всичко това, то си е нейна работа.

Е, да, поне щеше да си отиде в бой, а не унижена и пречупена като тези възрастни хора. Достатъчно беше Вълка да отпусне хватката си само за миг, за да довърши тя започнатото. Вероятно той също си даваше сметка за това, въпреки че тъмните му очи бяха бездънни като дълбоки кладенци и неразгадаеми. Долавяше дъха му, примесен с бакърения привкус на полусмляно месо. Бяха останали следи от нейната кръв в устата му, по езика му…

Тогава тялото му помръдна. Промяната беше едва доловима — само в стойката на краката му и положението на раменете. Хватката, с която я държеше за тила, се затегна и тогава тя осъзна нещо: привличаше я към себе си.

„За да те захапя за гърлото. — После забеляза как оголва зъби, а езикът му леко потръпва. Плътната воня на мъртво животно и зловонни вътрешности я блъсна в лицето. — За да пия хубава топла…“

Мисълта й засече, щом друга една далеч по-позната миризма — миризмата на хладни сенки — се засили, обгръщайки я като мъгла… и накрая се прокрадна слабият, но отличителен аромат на сочни сладки ябълки.

Крис. Това беше уханието на Крис, само че значително по-изострено и плътно, тя усети как я обзема вълнение, как уханието достига чак до сърцето като самия Крис преди време. При други обстоятелства това щеше да бъде онзи шеметен момент на очакване, точно преди той да притисне устни към нейните и да…

Дълбоко в съзнанието й нещо се огъна… и… поддаде.

„Не. О, боже, какво е това?“ Чувството беше почти неописуемо, някакво движение дълбоко в мозъка й, сякаш част от него внезапно бе решила да се разтегли и усуче в търсене на по-добра гледна точка. Усещаше главата си едновременно замаяна и натежала. Тогава си припомни мига, в който съзнанието на Вълка се бе плъзнало, настанявайки се вътре в нея; как тялото й преминава в негова власт, как устните му докосват…

„Не, стига. — Какво ставаше с нея? Май губеше разсъдъка си. Сигурно беше това. Накрая се бе огънала и сега полудяваше, но кой би издържал на нейно място? — Помощ, няма ли кой да ми помогне?“ Но беше излишно да се надява на помощ. Тя беше съвсем сама. Каквото и да се случеше занапред, всичко зависеше от нея.

„Направи нещо. — Усещаше как изпада под въздействието на неговата възбуда. Съзнанието й се замъгляваше. Губеше разсъдъка си; боже, наистина го губеше. — Спри го, направи нещо, каквото и да е, направи го сега.“

Тя го заплю в лицето.

Смаян, Вълка се дръпна назад. През очите му премина бегъл израз на изненада. След време Алекс щеше да си припомни този миг и да се запита за причината.

Ала вътре в черепа й, дълбоко в мозъка, нещо се освободи. Долови рязко изпукване като щракване на ключалка и тогава хватката, приклещила разсъдъка й, се отпусна. Тя изпусна дълга пресеклива въздишка на облекчение. В следващия миг би могла да намери смъртта си, но поне нямаше да се удави в съзнанието на Вълка, каквото и да означаваше това.

За един доста дълъг миг момчето вълк просто се взираше в нея. Тя си наложи да не извърта очи. Прикова поглед върху пенливата влага от слюнката си, която лъщеше на горната му устна като сопол.

И тогава въздухът внезапно изпращя, изпълнил се с онази остра, но очаквана миризма. Миг по-късно усети как Беретата и Белязаната се раздвижват, за да я обградят от двете страни и да хванат ръцете й.

Оказа се права. Вълка току-що бе издал команда и това беше нещо любопитно. Значи, Променените все пак комуникираха помежду си, защото острата миризма преди малко е била сигнал. Дали нямаше и други миризми с допълнителни нюанси, всеки изразяващ нещо различно — нюанси, които обонянието й засега не различаваше? Може би. Ако останеше жива достатъчно дълго, би могла дори да опознае речника им, но каква полза би имала от това? Не беше сигурна дали въобще искаше да ги разбере.

Продължаваше да наблюдава Вълка, който вдигна ръка и изтри плюнката. През цялото това време момчето не откъсваше очи от нейните. Деляха ги само няколко сантиметра, бяха толкова близо един от друг, че когато той преглътна, Алекс забеляза как белегът на адамовата му ябълка се нагърчи и изви. Толкова близо, че Вълка трябваше само да се наведе и да впие зъби в нея.

Но не го направи.

Вместо това чудовището с лика на Крис се усмихна.