Илса Бик
Сенки (14)

13

Когато я изправиха насила на крака, Алекс не можеше да повярва, че е още жива. Плътна мъгла на нереалност обгръщаше съзнанието й, притъпявайки дори настойчивото пулсиране на болката в нараненото й рамо.

Брат. Крис имаше брат. Никога не беше споменавал за това, а още по-малко за съществуването на свой близнак, но този факт беше извън всякакво съмнение. Същото лице и тази сенчеста миризма, носеща се над вонята на прегазено животно, която до болка й напомняше за Крис. Единствената разлика беше зарасналият белег, който се спускаше по шията на Вълка. Не бе изключено да има и други белези. Навярно бе претърпял доста тежка злополука. Може би грешеше за опита за самоубийство, но нещо й подсказваше, че е права. Ала едно беше сигурно — тези момчета, Крис и Вълка, бяха братя. Дори нещо повече: двамата бяха еднояйчни близнаци.

А това означаваше, че ако предположението й беше правилно и Крис наистина беше внук на Джес — и на Йегър, — същото важеше и за Вълка. Ами Джес и Йегър били ли са женени? Хрумна й, че не знаеше нищо за миналото на Джес, не знаеше дори фамилното й име. От самата нея знаеше само, че е била свидетел на смъртта на дъщерите си. А Крис бе споменал, че майка му ги напуснала, когато бил още бебе. Така че той изобщо не я познаваше.

Ами ако майката на Крис — една от дъщерите на Джес — се е върнала в Рул заедно с Вълка? Разбира се, тогава момчето не е било Вълк; имал е друго име и приятели също, имал е живот.

„Но защо?“ Скована от ужас и объркване, тя гледаше втренчено Вълка, който се приближаваше към нея със снегоходките й в една ръка и с приготвената от Джес раница в другата. Отметнал вълчата кожа, той носеше свирепата животинска маска като качулка на гърба си. „Защо само теб, но не и Крис?“ Нищо не успяваше да разбере от миризмата му, която оставаше все така неразгадаема като изражението му. В това отношение Крис много приличаше на него: потаен и прикрит, майстор в поставянето на бариери и в издигането на стени. Но щом я допусна до себе си и стана по-открит, Алекс установи, че у него има някаква топлота. Единственото желание на Крис беше да се грижи за нея и да я пази и ето къде ги бе довело то.

Напълно скована, тя можеше само да наблюдава как Вълка се отпуска на едно коляно, хваща левия й крак, обут в ботуш, и го поставя в една от снегоходките, след което внимателно закопчава катарамата с чувство, наподобяващо грижовност, сякаш обува дете. После повтори същото с десния й крак. Щом приключи, той се изправи и я хвана за непострадалата ръка. Вълка я подръпна и тя го последва с блъскащо в гърдите сърце и натежали като дървени трупчета крака. Нима имаше друг избор? Каквото и да бяха намислили Вълка и останалите, то нямаше да се случи тук. Ако намерението му беше да остави главата й на пирамидата, момчето щеше да пререже гърлото й, а не да отсече тънка лентичка от бицепса й като парче леберкез.

Така че тя го последва: извън кръга, покрай одраните вълци — празните очни ябълки на всички онези черепи се взираха подире й чак във вечността — и далече от Рул. Далече от Джес и Нейтън, от другите момичета, от Кинкейд. Далече от Крис и на път за неясното бъдеще, което я очакваше.

И което, помисли си тя, можеше да бъде съвсем кратко.

* * *

След около половин час мозъкът й отново зацепи, отърсвайки се от първоначалния шок. В главата й туптеше болка като монотонните и ритмични удари на басов барабан. Рамото й пулсираше в унисон с ритъма на сърцето и ужасно я болеше. Усещаше болката в откритата рана, изложена на вятъра и студа — след като Вълка така грижливо бе изрязал парче от покриващата я парка и риза — като забиващи се нокти в оголената плът. Задушливата миризма на мокра ръжда от съсирващата се кръв, която все още се процеждаше на тънка струйка по ръката й и се стичаше в съсипания ръкав на парката, не й даваше мира. Китката й също беше мокра, а ръкавицата вече лепнеше. Никакви стероиди, както би казал Кинкейд, костта също не прозираше, което, общо взето, беше добре, но мисълта, че нямаше да умре от загуба на кръв, в този момент представляваше слаба утеха.

И все пак, ако оцелееше през следващите няколко часа, щеше да се наложи да измисли начин да се погрижи за ръката си. Тя хвърли бърз кос поглед към раницата си, която висеше на дясното рамо на Вълка. Дали Джес беше добавила и комплект за първа помощ? Не си спомняше. Но това, че Вълка изобщо бе взел раницата, не беше ли добър знак? Тази мисъл не й даваше мира и тя я прехвърляше и анализираше отново и отново. Може би Променените планираха да я държат жива още известно време. Все пак едва ли разполагаха с енергийни блокчета и сушени ядки, а един пленник щеше да има нужда от храна.

Най-важното сега беше да следи откъде минават и накъде може да я водят и евентуално да измисли план за бягство. Да, но къде щеше да отиде? Не и обратно в Рул. Спомни си свирката, която имаше от баща си и която бе намерила скрита в подплатата на якето на онова момче. Крис се бе натъкнал на него далеч на север, в околностите на Орен. Ето къде трябваше да отиде. Подозираше, че Крис би могъл да се върне там.

„Това ли искам обаче?“ Споменът за Крис — как лежи в безсъзнание по очи в снега — прониза като стрела гърдите й. Вината беше нейна. Крис се бе опитал да я спаси. Искаше само тя да е в безопасност. А Алекс съжаляваше, че не може да го предупреди за Джес и Нейтън и за техния налудничав заговор. Ами това момче, което е негов брат — какво, по дяволите, ставаше тук?

„О, Крис, бъди внимателен. В Рул има много повече сенки и тайни, отколкото пред…“

Лявата й снегоходка се подхлъзна на парче лед. Внезапно изгубила равновесие, тя нададе тих стон на изненада. Левият й крак отскочи във въздуха, но тогава Вълка стисна ръката й още по-здраво и й попречи да падне.

— Бла… — думата се изтръгна от гърдите й някак автоматично, като естествена реакция. Но тя остави вятърът да я отнесе със себе си. „Той не ти е приятел.“ Изпитваше смущение, когато гледаше Вълка.

Но после се замисли за факта, че се бе подхлъзнала, и присвила вежди, сведе поглед към пътеката. Личеше, че се използва редовно, защото снегът беше отъпкан и гладък. В това нямаше нищо странно, помисли си тя; все пак Променените бяха дошли отнякъде. Това беше ритуално място, където убиваха жертвите си. Но кога беше последната силна буря? Да, преди малко повече от седмица беше паднал сняг, спомни си тя. И все пак пътеката беше толкова отъпкана, че тя усещаше как снегоходките й се пързалят и хлъзгат.

„Нещо като ловна пътека. Което означава, че или те, или други Променени често минават оттук.“

Най-отпред виждаше Пъпчивия, който се превиваше под тежестта на Черната вдовица, която висеше преметната през раменете му и все още издаваше хъхрещи звуци. Кръвта от разбития нос на момичето оставяше алена диря в снега.

Тогава Алекс се запита дали Променените не се движеха в кръг. Като се замислеше, в това имаше логика, но въпреки това оставаше проблемът с търсенето и предлагането, нали така? С напредването на зимата напливът от бегълци бе намалял — благословия в известен смисъл, защото Рул също изпитваше затруднения с осигуряването на храна и провизии. От малцината бежанци, които успяваха да се домогнат до селото, само шепа хора получаваха разрешение да останат. Повечето биваха отпратени.

Внезапно носът й се изпълни с издигаща се на облак смесица от миризми. Право напред, помисли си тя. Хвърляйки таен кос поглед към Вълка, Алекс установи, че момчето изглежда равнодушно. Нещо студено, с дъх на въглени като пушек от стари дърва, а също и — тя вдиша отново — един такъв шуплив и леко сладникав… Загнили плодове? По непонятна за нея причина мисълта й направи скок, пренасяйки я обратно в хосписа на Рул и плътната миазма, която изпълваше помещенията, където смъртноболните пациенти чакаха да умрат. Миризмата тук беше подобна. Но това означаваше, че…

„О, боже. — Сърцето й слезе чак в петите. Обземаше я наистина лошо предчувствие. — Но не е изключено да греша. Миризмата може да е отпреди.“

След още деветдесет метра навлязоха в малко сечище. От лявата й страна се виждаше неправилен кръг от сиви камъни, характерни за по-примитивните места за къмпингуване. Така че, като съдеше по снежната покривка, от известно време в това огнище не бе пален огън въпреки миризмата на въглени. Малко по-нататък, от дясната й страна и недалеч от линията на дърветата, имаше дървен заслон с три стени, затънали сред неравните преспи сняг. Там нямаше никого. Е, положението не беше нито лошо, нито непременно добро, тъй като миризмата на гниещи плодове се бе засилила, а във въздуха се усещаше някакъв дъх на застояло и гранясало — като месо, започнало да се разваля. Тя напрегна поглед, изучавайки заслона, ала, като се оставеше настрана купчината празни маслиновозелени найлонови чували, там нямаше нищо. Освен това, като се замислеше, мястото беше прекалено малко, за да предостави удобен подслон на Променените.

Което повдигаше един интересен въпрос. Къде живееха Вълка и останалите? Като се изключеше собствената й раница, която висеше на дясното рамо на Вълка, тези Променени не носеха нищо, освен оръжия и може би известно количество резервни патрони, натъпкани в парките им. В заслона не се виждаха никакви вещи. Огнището не бе използвано от месеци. А дрехите на Вълка и на другите Променени бяха силно износени, но не и мръсни. Така че те или изхвърляха мръсните дрехи, или просто ги почистваха. Едно обаче бе ясно: от Енергийния срив насам тези Променени не са живели под открито небе, в снега, понасяйки всички несгоди на лошото време.

„Значи, това не е последната спирка. Изглежда, Рул се намира на пътя между точка А и точка Б.“ Ако се съдеше по спускането и хлътването на терена, сред дърветата се извиваше малка падина, която се простираше леко на северозапад. Двайсетина метра по-нататък погледът й се спря на неясен сивкаво син символ, начертан в средната част на ствола на един як дъб. Маркировка. Явно оттук минаваше или бе минавала пътека. Заслонът и огнището потвърждаваха това предположение.

„Използват старите пътеки, за да обикалят наоколо, като може би обхождат в кръг местността. Освен това не може да не разполагат с място за подслон. Ето как бих постъпила аз, ако смятах да поостана. Щях да използвам две-три изоставени къщи като базови лагери. — Отново плъзна поглед към заслона. — Щях да складирам вътре муниции и провизии и после да се местя от една къща в друга, за да дам възможност на дивеча да се завърне, преди да…“

Една от преспите край заслона се раздвижи. Алекс премигна. За един кратък миг на лудост тя се сети за романа на Джек Лондон, който в седми клас бяха изучавали по английски език^[1], и си помисли: „Впрегатни кучета“. Бък и останалите кучета изкопаваха дупки в снега и по този начин прекарваха нощта. Смесицата от затоплени миризми изригна във въздуха, плътна и натрапчива — и някак нередна. Освен това кучетата мразеха Променените.

Пред очите й преспите сняг започнаха да се разпукват. Две свити в юмруци ръце пробиха снега, след което изникнаха нови юмруци и ръце, а после крака и глави…

Хора.