Илса Бик
Сенки (89)

88

Божичко, надяваше се да я е послушал. Най-вероятно беше така. Защото вече не го чуваше, чуваше само трополенето на камъните, тътена — сякаш от пневматичен чук, и съсъка на бушуващите отдолу черни води. След онзи гръмовен трясък, който едва не я събори от стълбата, вече не чуваше гласа му. Ароматът му се бе разпокъсал и избледнял. Така че явно си бе отишъл. Само че горе бе имало стрелба. Дали не беше улучен? Дали не беше мъртъв?

„Моля те, господи, не позволявай това да се случи. Запази го жив; накарай го да си отиде.“

Тя не искаше той да си отива. Това беше последното нещо на света, което искаше, защото бе останала напълно сама — с чудовището за компания, което се спотайваше в главата й и чакаше само тя да направи грешка.

„Не, това няма да стане. — Наложи си да продължи: само още една стъпка, а после и още една, и още една. — Поне засега.“

Отново трябваше да разчита на себе си. Може би животът се свеждаше до това. Ала тя не беше Даниел. По дяволите, не беше сигурна дори дали още е Алекс.

Имаше значение единствено мисълта, че Том е жив някъде там горе, и затова си струваше да се бори. Не можеха да се докоснат, но той й беше подал ръка, независимо дали го знаеше, или не — защото надеждата й стигаше. Надеждата беше всичко, което имаше.

Тя щеше да го намери.

„Затова бягай, Том, бягай — повтаряше си наум. — Бягай, Том, издърпай ме горе, издърпай ме горе, бягай, бягай, бягай.“ Тя не спираше да си нашепва тази мантра, докато се изкачваше по стълбата, която по някаква необяснима причина все още отказваше да рухне. Осланяше се на късмета си, на интуицията и на вярата, че следващото стъпало ще бъде там, както и следващото, и така нататък — чак до света отгоре, който навярно нямаше да зърне повече, но поне щеше да се опита, защото той беше част от него. Том беше жив и това бе нещо, в което да вярва и което беше също толкова реално в заобикалящия я мрак като тази дървена стълба, като люшкането на земята и дивото биене на сърцето й.

Залови се здраво за подскачащата вибрираща стълба; усети как дървото се впива в плътта й. По ръцете й имаше кръв; един камък, остър като счупено стъкло, бе одрал челото й, докато падаше надолу, и сега тя обираше кръвта от очите си през няколко секунди. Парещата болка в лявото й рамо бе отстъпила пред чувството за леденостудена скованост и вдървените й пръсти бяха изтръпнали, сякаш покрити с безброй иглички. Наоколо се разнасяше странно съскане, което, знаеше тя, идваше от ронещите се по скалите сипеи. Миризмата на сяра се беше засилила и тя започваше да усеща главата си леко замаяна.

„Не губи съзнание, не се предавай. — Затвореха ли се очите й, никога повече нямаше да ги отвори. Нареди на краката си да не спират да се движат. — Продължавай, давай, давай, бягай, Том, бягай, бя…“

Отекна нов трясък и тя се олюля. Левият й крак се изплъзна и тя нададе писък, след което се хвърли напред и се залови с две ръце, докато стълбата се тресеше и накланяше. Някъде над нея прозвуча остър трясък, последван от пропукване. Нещо огромно профуча покрай нея и умът й успя да изписка една-единствена дума: „грамаданско“.

Разнесе се мощен плясък. Вдигнаха се високи вълни, които облизаха глезените й и се оттеглиха, съскайки.

„Това беше сериозно. Размина се на косъм. За малко да ме отнесе.“ Ами ако водата го стореше накрая? Вероятно би могла да плава отгоре. А ако нивото продължеше да се повишава, можеше да я издигне до повърхността — защото наистина беше изморена. Приливът на адреналин, заредил я с енергия, вече се уталожваше. Главата й се въртеше, а устните й бяха изтръпнали. От този газ ли? Най-вероятно. Може би тъкмо той караше водата да съска. Дали не беше метан? Не, не, това беше…

— Мини за въгледобив. — Изрече го само за да чуе гласа си и да се увери, че мозъкът й още работи. После от устата й се процедиха думите: — Метанът се среща в мините за добив на въглища. А в останалите има… — По дяволите, нямаше никаква представа. „Трябваше да внимавам повече в часовете по природни науки.“ Изморена до смърт, тя обгърна с ръце стълбата. Една треска се заби в бузата й и одра и бездруго разраненото й чело. — Хайде, Алекс — измърмори тя. — Остани будна. Недей да губиш съзнание.

„Бягай, Алекс — прошепна Том в главата й. Не чудовището, не нейният глас, а Том. Може би Крис също. — Бягай. Бягай към мен. Бягай към нас.“

— Добре, добре, ще го направя — изрече уморено тя. Увисвайки на изтръпналата си лява ръка, посегна с дясната към следващото стъпало и погледна нагоре. — Ей сега ще…

Звезди.

За един кратък миг беше така зашеметена от това откритие, че остана зяпнала. Тя премигна, ала гледката пред очите й не се промени.

„Това са звезди. О, боже. Сигурно съм близо, сигурно е така.“ После се изтласка нагоре, докато земята не спираше да трепери. Усещаше главата си празна; лявата й ръка не беше в най-добрата си форма, а и дясната не я биваше особено. Вложи цялата си енергия, движейки странично ръце като шимпанзе…

И пропусна.

Дясната й ръка се стрелна в нищото. Внезапно изгубила равновесие, десният й крак се изплъзна от стъпалото и тя се блъсна в дясната греда на стълбата. Лицето й понесе основния удар. Последва експлозия от болка и зрението й се замъгли; кожата й беше разкъсана и тя проплака приглушено. Борейки се да запази равновесие, със сетни сили направи опит да се оттласне от скалата, която смяташе, че се намира точно пред нея…

Ала там нямаше нищо. Само черно празно пространство. Нямаше нито скала, нито стълба. Тежестта на тялото й се бе изместила до една точка извън дясната греда на стълбата и докато се извиваше, по-слабата й дясна ръка представляваше опорната ос, около която се въртеше тялото й. Цялата дясна половина на тялото й висеше във въздуха — а дървото беше хлъзгаво и старо — и тя продължаваше да се върти между скалата, която се намираше някъде зад гърба й, и стълбата пред нея. Усети как подложеното на прекомерно напрежение дърво започва да поддава. Нещо изпука, след което отекна продължително високо скърцане, което проряза дори неспирния грохот и тътен на водата и скалите.

„Моля те, господи, толкова съм близо, моля те, помогни ми.“

Оставаха й по-малко от трийсет метра, ала със същия успех можеха да бъдат сто и шейсет километра. А звездите над нея взеха да гаснат, внезапно затулени от студени сенки, по-тъмни от нощта. Земята започна да пропада и да се огъва, повърхността се разкъсваше; скалата се рушеше, а сенките се спускаха надолу; стълбата се тресеше все по-силно и се разпадаше; всеки миг щеше да рухне…

Изведнъж стълбата се строши на трески и в ръцете й не остана нищо друго, освен въздух. Галерията под нея зина като разтворена паст. Водата беше само звук, погълнал всичко останало. Устата й беше отворена, даваше си сметка, че крещи, ала не чуваше нищо, и за един миг на лудост й се стори, че грохотът на водата е станал неин глас.

Алекс полетя надолу, без да спира да крещи, и последната й мисъл преди сблъсъка беше: „С краката надолу“.

И водата я погълна.