Илса Бик
Сенки (87)

86

Щом далечното пропукване достигна до нея за първи път, тя не му обърна внимание. Катереше се по стълбата с постоянно темпо вече около десет минути. От време на време покрай нея профучаваше някой прилеп, но те не я притесняваха вече. Поведението им показваше, че е на прав път. По лицето й се стичаше пот, а дрехите й бяха залепнали за тялото. Дробовете й се издуваха като мяхове, а бедрата й горяха. Три от стъпалата бяха поддали и щом паднаха долу, до слуха й достигна плясък от вода. Галерията се пълнеше, както и залата под нея. Водата се вливаше в камерата с непресекващо громолене и скалното помещение също се тресеше. Долавяше стърженето, отскачането и плъзгането на камъните, преди да цопнат във водата.

Предишният пукот се разнесе отново като звук от шумящ целофан и този път Алекс осъзна какво беше това.

„Стрелба от пушка.“

Тя вдигна глава, опипвайки с очи мрака. Не беше ли просветляло? Не можеше да прецени, пък и в това отношение усетът към миризмите нямаше как да й бъде от полза. От време на време покрай нея профучаваше по някой заблуден прилеп, но, изглежда, останалите вече бяха навън. Беше сама тук, опитвайки се да се изкатери до повърхността по тази несигурна стенеща стълба.

„Щом се чуват гърмежи, значи, навън има битка.“

Вероятно там горе имаше хора, които избиваха Променените. Или пък Променените бяха заловили онези, които са заложили бомбите. Като се имаше предвид какво бе видяла, нямаше да се учуди, ако Променените се избиваха помежду си.

Тя замръзна на място, обмисляйки какво да предприеме. Би могла да изстреля един куршум с глока или два-три с узито… ала така нямаше да постигне нищо друго, освен да покаже на хората горе, че е въоръжена. Всеки знаеше, че Променените също разполагат с пушки. А ако горе наистина имаше хора, щеше да бъде достатъчно да я обстрелят с куршуми през отвора на камерата или да чакат тя да се изпусне.

Това не беше възможност.

— Ехо? — Заизкачва се отново по стълбата. — Ехо, аз съм тук долу! Помощ, по…

Прас. И… ПРАС!

Този път двете стъпала поддадоха едновременно. Тя нададе писък, усети как тялото й увисва, а краката й заритаха във въздуха, опитвайки се да намерят опора. Бицепсите й простенаха от умората, но тогава единият й ботуш се удари в стената и тя запъна върха му в скалата като катерач, какъвто определено не беше. Остана да виси така с треперещ от напрежение десен крак и изнемогващи ръце. Все още незарасналото й дясно рамо пламна от болка. Водата отдолу вреше. Стените се тресяха и от тях се откъртваха отделни камъни. Разнебитената стълба вибрираше в ръцете й. Накрая повдигна левия си крак възможно най-високо, усети с ботуша си ръба на стъпалото и най-сетне застана отново на стълбата.

„Божичко. — Тя преглътна и опря потното си чело на загнилото набъбнало дърво. — С това темпо ще се убиеш без чужда помощ.“

— Помощ! — извика тя. — Моля ви, помощ! — Излишна загуба на въздух и енергия. Нямаше никаква надежда. Намираше се далече от отбора, пък и гласът й не можеше да се мери с непрекъснатия грохот на водата. Никой нямаше да я чуе.

„Един момент.“

Все още беше у нея, нали така?

Посегна с трепереща ръка към врата си и въздъхна от облекчение.

Баща й бе казал: „Надуеш ли свирката, скъпа, след миг ще бъда при теб“.

Тя нагласи свирката между устните си.

„Моля те, татко, спази обещанието си.“

После пое дълбоко дъх и задуха с все сили.