Илса Бик
Сенки (86)

85

Още не бяха мъртви: погребани живи, обгазени или удавени. Том беше допуснал грешка в изчисленията с около минута и когато голямата зала се срути, вече бяха прекосили въжения мост — Уелър използваше здравата си ръка — и се катереха нагоре по стълбата. Бяха твърде далече, за да чуят експлозията, но затова пък усетиха труса. Стълбата заподскача и завибрира под краката им и Том притаи дъх, щом металът заскърца. Въздухът се раздвижи, когато нещо голямо — може би част от самата шахта — се стрелна от мрака вляво от него. Миг по-късно се разнесе силен плясък — отломките бяха цопнали във врящата вода отдолу.

— Започва да се тресе! — кресна Люк, който беше замръзнал на място на пет стъпала над него. — Тресе се, цялата стълба се тресе!

Том също го усети: една постоянна дълбока вибрация, която преминаваше през всяка негова костица. Тялото му, подчинявайки се на инстинкта и на рефлекса, се опита да се пусне, ала той се залови още по-здраво за стълбата. Ако се вслушаше в страха, щеше да изгуби тази битка и да умре.

— Хайде! — изрева Уелър, който беше начело, и гласът му прогърмя, сякаш говореше сам господ. — Хайде, Люк, ще се справиш, момчето ми!

„Моля те, господи, измъкни ни оттук.“ Той се озърна нагоре, за да се увери, че краката на Люк продължават да се движат, след което прикова очи в стълбата, като не спираше да движи ръце и крака все нагоре, обвиваше ръце около желязото и се изтласкваше с крака от всяко следващо стъпало… „Давай, давай, давай…“ Носеше се силен и постоянен грохот, а те се намираха на изток от основното срутване. Един бог знаеше какво става там долу.

Сред скалите громолеше и изригваше вода, ала Том не можеше да прецени дали звукът идваше отгоре, отстрани, или някъде над тях. Нещо отскочи и рикошира в бетона и той се замисли за всички онези разхлабени камъни над главите им. Уелър бе споменал, че след последното срутване земята е потънала с около трийсет метра. Ала това рухване беше много по-голямо, по-мащабно и по-мощно, а до дъното ги чакаше дълго падане.

„Дори да стигнем до изхода, още няма да бъдем в безопасност.“ На практика тичаше нагоре по стълбата. Дробовете му работеха на предела на възможностите си, а мускулите му бяха изтощени докрай, но въпреки това той продължаваше да се изкачва, докато стълбата под него се тресеше и подскачаше, а водата отдолу бушуваше.

— Хей! — извика Люк. — Виждам небето, виждам небето!

Извивайки глава назад, Том си позволи да хвърли един поглед и ахна от изненада. Малко по-нагоре от Люк зърна главата на Уелър в ореол от звезди. Стъписа го фактът колко близо изглеждаше избавлението им. Като онзи филм, в който героят си пробиваше път навън през окото на някакъв тип — с тази разлика, че те не се придвижваха по слъзния канал.

„Давай, давай, давай… — В този миг усети студения въздух с главата и раменете си и отново дочу виковете на Люк. Погледна нагоре и видя, че Уелър вече го няма. Тогава момчето изви тяло и докато се прехвърляше през ръба на шахтата, Том зърна само краката му. — Продължавай, продължавай…“ До изхода му оставаха дванайсет метра, девет, три…

Усети как нечия ръка се сключва около лявата му китка, а в следващия миг Уелър го сграбчи за дясната. Двамата с Люк напънаха силно, Том изхвърча от шахтата и се просна по корем в снега. В продължение на няколко секунди беше в състояние само да диша тежко и тогава Люк го тупна толкова силно по гърба, че изкара дъха му.

— У-успяхме — каза момчето, като едновременно се усмихваше широко и трепереше. — У-успяхме, у-успяхме!

— Ъ — беше единственият отговор, който се изтръгна от устата на Том. Усещаше как земята под него се тресе и някъде дълбоко от шахтата долетя ехото, тътенът и грохотът на рухваща скала и бушуваща вода.

— Хей — обади се отново Люк, вперил поглед надясно. — В-в-виждам прилепи, ч-човече.

Луната, която залязваше на хоризонта, изглеждаше огромна като окото на великан. Прилепите приличаха на черни пърхащи пощурели силуети, които се стрелваха във всички посоки.

— Сигурно има и друг изход — подхвърли Уелър. Той вдиша въздуха, изплю се на земята и се изправи, олюлявайки се, на крака. — Трябва да вървим. Тук ще замръзнем, а трусовете отдолу изобщо не ми харес… — Пауза. — Мътните ме взели.

„Опа.“ Умората и облекчението на Том мигом се изпариха. Уелър стоеше прегърбен, опрял ръце на коленете си, и се взираше към възвишението на запад. Щом проследи погледа му, Том вече не беше сигурен дали треперенето на краката му се дължеше единствено на земните трусове.

Не бяха далече. Може би, той присви очи на оскъдната светлина, около триста и шейсет метра.

— Колко мислиш, че са? — попита Люк.

— Не мога да преценя. — Уелър погледна към Том. — Ще стреляме или ще бягаме.

— Трябва да се б-бием — каза Люк, след което додаде: — Не ме е с-страх, с-само ми е с-студено. Можем да ги д-довършим.

— Не — отсече Том, след което вдигна узито и погледна през мерника. Седмина, помисли си той. Вървяха разпръснати по несигурния сняг и напредваха бавно. По превитата стойка на телата им личеше, че вибриращите пластове сняг затрудняват придвижването им, да не говорим, че само двама бяха на ски. Само единият от тях представляваше заплаха. Той присви очи, впил поглед в най-високия Чъки. Момче, помисли си Том. От начина, по който се изтласкваше и плъзгаше, личеше, че хлапакът знае какво прави.

В този миг трима от стоящите на заден план вдигнаха пушки.

— Залегни! — кресна Том и тримата се хвърлиха на земята в мига, в който мракът проблесна и изтрещя. Според него куршумите дори не попаднаха близо до целта.

Той долови лекото щракване, щом Люк натисна превключвателя на обхвата.

— Можем да ги избием — каза момчето. Гласът му вече не трепереше. — Трябва да се бием. Заради всички онези нещастни хора, които останаха долу… Том, те заслужават да умрат.

— Почакай. Нека първо да помислим. Намираме се на възвишение. Гравитацията работи срещу тях и куршумите им. — Том вдигна показалец. — Освен това само онова момче знае какво прави. Той е най-близо до нас, а още не е стрелял нито веднъж. Но останем ли тук, ще го направи.

— Значи, да ги оставим да се измъкнат? — отвърна Люк. — Моля те. Нека го направим заради всички, които платиха с живота си.

— Люк, не е задължително да се бием. Все още имаме избор.

— Е, аз гласувам да останем — каза Люк.

Последваха още искри и гърмежи от пушките на Чъкитата. Тримата залегнаха отново, въпреки че Том знаеше, че няма опасност. Децата стреляха на вятъра.

„Колкото да ни изплашат.“

Което му се струваше доста странно.

— Хайде, нали виждате, че искат да се бием. Та те стрелят по нас — каза Люк.

— Не, само се опитват да ни прогонят — отвърна Том.

— Защо им е да го правят? — попита Люк.

— Това няма значение. Въпросът е, че все още не стрелят по нас, но след около три минути ще… — Усети внезапно повдигане, сякаш земята си поемаше въздух, след което снегът под краката им взе да пропада. От устата му се изтръгна вик на изненада и той се просна на земята, балансирайки на четири крака. Очакваше пропадането да продължи, ала нищо повече не се случи, въпреки че снегът все още вибрираше.

— Какво беше това? — извика Люк, опитвайки се да се придвижи на колене. Какво стана?

— Започва слягане на повърхностните пластове — обясни Уелър. — Мината поддава и ще става все по-зле. Преди нямаше признаци за това, но този път…

„Има.“

— Трябва да тръгваме.

— Няма две мнения по въпроса — каза Уелър и се обърна. — Не е изключено да ги бием и да изпреварим пропадането със ските, но ще трябва да… — Последва нов трус. Уелър залитна и със сигурност щеше да падне, ако Том не беше го задържал. — Господи — изграчи старецът. — След всичко това ще бъдем истински късметлии, ако успеем да…

Изведнъж някъде отдясно се разнесе силен пронизителен звук.

От изненада Том се завъртя на пети, както беше клекнал с узито в ръце. Разбра, че останалите също приготвят оръжието си.

— Чухте ли това? — прошепна Люк. — Възможно ли е този звук да се дължи на пропадането на земята? Или пък това беше… прилеп?

— Не — отвърна Уелър. — По-скоро прозвуча като…

Звукът се разнесе отново и този път Том веднага разбра какво е това.

Свирка.