Илса Бик
Сенки (84)

83

Капанът се стовари върху него като машина за убиване. Крис изрева. Той изви гръб, изтласквайки се на свитите си крака, обути в снегоходки. Успя да се изстреля нагоре, но като жаба, чиито задни крайници са приковани към кутия за експонати. Беше здраво приклещен.

Капанът бе затънал дълбоко в снега. Пое силния удар с гърба си и усети, че потъва, а тежестта на дървената талпа, завършваща с остри шипове, го притискаше и караше да пропада през пухкавия горен слой на снега чак до сбитите пластове отдолу като бутало, което отцежда утайката в преса за кафе. Снегът запуши устата, носа и очите му и той взе да кашля и да го чисти с две ръце, за да може да диша.

И тогава всичко спря. Капанът или се бе закачил за нещо — навярно въжетата, които го придържаха, се бяха изопнали, — или просто снегът бе достатъчно отъпкан, за да спаси живота му. Ако не беше снегът, единственото, което би могло да сложи край на падането на капана, беше твърдата земя отдолу.

Пулсът бучеше в ушите му. Той въздъхна и си помисли: „Още съм жив“. Пронизваше го силна болка. Но по-лошото беше, че бе здраво заклещен. Дали гърбът му не беше счупен? След като мозъкът му изпрати команда към стъпалата, преживя миг на истински ужас, тъй като отначало нищо не се случи, но после усети, че пръстите на краката му се свиват. Дотук добре. Беше оцелял. Шиповете бяха пропуснали. Лежеше под огромна тежест, затънал в дълбокия сняг, но все пак беше жив. Лена беше тук. Тя можеше да му помогне. Непременно щеше да се измъкне оттук.

„Да можех само да се промуша…“ Той се придвижи напред, само на сантиметър. Да провери.

В гърлото му се надигна бушуваща вълна на болка, която изригна през устата му. Писъкът просто нямаше край и заглъхна едва когато Крис остана без дъх. Краката му горяха. Цялото му тяло бе обзето от пламъци.

„О, боже, о, боже. — Нещо влажно и топло потече между бедрата му и той изпадна в паника. — Това е кръв, аз умирам, ще умра за няколко минути, кръвта ми ще изтече и тогава…“

— Крис! — Гласът беше на Лена, ала не можеше да прецени дали момичето се намира наблизо, тъй като беше затънал надълбоко и снегът заглушаваше всички звуци като памук.

Той сви ръце в юмруци, пое си дъх и извика:

— Лена, стой настрана! — Това съвсем леко движение му струваше много. Болката го прониза отново чак до костта. Господи, изобщо не искаше тя да стои настрана. Искаше помощ; имаше нужда някой да му помогне! Ала щом се бяха натъкнали на два капана, значи, не беше изключено да изникне и трети — а ако Лена бъде ранена или убита, тогава щеше да остане съвсем сам. Краката му бяха заклещени и го очакваше сигурна смърт: или от премръзване, или от загуба на кръв. — Стой настрана!

— Но… но… какво да направя? Как да ти помогна?

Първо си помисли, че момичето е зад него, но после осъзна, че е по-наблизо.

— На коня ли си?

— Не. Аз…

Щом гласът на Лена замря, той се опита да помръдне съвсем мъничко и веднага съжали за това, защото болката стегна рязко примката си около него, оставяйки го без дъх. В този миг гърлото му се сви и той не беше в състояние да издаде никакъв звук, нито дори писък. Той зачака, опитвайки се да овладее болката, както сърфист следваше най-високата част на вълната, и тогава тя намаля до най-обикновена агония.

— Къ-къде? — Думата излезе от гърлото му като дрезгав грак. — Завърза ли го?

Тя направи толкова дълга пауза, че Крис се досети за отговора, още преди да го е чул. Пъстрият жребец и преди се бе съпротивлявал, а Лена не беше особено силна.

— Хвърли ме на земята. Предполагам, заради шума. — След миг мълчание тя додаде с нисък глас: — А когато се приближих, хукна по обратния път, по който дойдохме.

„О, не.“ Всичката му екипировка, пушката му. Имаше и нож, затъкнат в калъф на кръста му, само че изобщо не знаеше дали ще може да го достигне. Не че щеше да му бъде от особена полза, освен ако не искаше да пререже гърлото си, преди някой Променен да е откъснал главата му. Не бе в състояние да се претърколи. Дори да не беше заклещен, пак нямаше да може да пропълзи навън, защото не беше по силите на Лена да повдигне достатъчно високо капана.

„А това може да се окаже и най-голямата ми грешка.“ Гледал беше един филм за извънземни, приземили се в царевична нива, и си спомняше, че полицията не бе посмяла да премести огромния камион, приковал жената на проповедника към едно дърво, защото подозираха, че това е единственото нещо, което я държи жива. Може би и с него беше така.

— Слушай. — Крис започваше да трепери. — „Кръвозагуба, шок… и студ…“ — Орен не е далеч оттук. Ще… ще с-се с-справиш. Но ще ти трябва о-оръжие…

— Единственото оръжие е у Нейтън — отвърна тя.

Крис се опита да кимне. Беше наясно е това.

— Не мога, Крис. Той е мъртъв, конят му също, просто не бих могла да го докосна. Аз… — Лена плачеше. — Аз не съм като Алекс. И… и ме е страх.

„Мен също.“ Крис направи грешката да се опита да помръдне, след което се наложи да изчака придошлата болка да премине. Изглежда, този път го държа по-дълго, а когато най-сетне отшумя, дишането му беше учестено. По страните му се стичаше пот.

— Трябва да запазиш… — Ала нишката на мисълта му се изплъзна. Думите се разтвориха в устата му. Той отпусна глава на снега. „Само една секунда. Просто… трябва да си отдъхна.“

Тя изрече нещо, ала думите й не бяха нищо повече от чист звук. Неразбираеми безсмислици като текста на непозната песен, процеждаща се от чужди слушалки, или като баща му, чиито крясъци и ругатни се сливаха в един общ наелектризиран и нажежен шум, който съскаше и прогаряше мозъка му. Не помнеше нищо за песента. Ала виковете на баща му бяха предизвикани от ярост.

„Губя съзнание. — Сякаш лепкава паяжина обвиваше ума му също като онази, която разкъсваше с голи ръце, за да се скрие зад пещта в избата, докато баща му буйстваше и беснееше из къщата. — Трябва… трябва да й помогна…“

— Страх ме е — повтори Лена. — Ще остана сама.

— Боли. — Той се пое въздух. — Ужасно. — Докато се опитваше да подреди думите в главата си, силите го напуснаха. Изведнъж се почувства толкова изморен и премръзнал. „Скоро ще почиваш. Сега й помогни.“ — Орен… е близо. Намери… помощ. Аз не мога…

— Крис.

— Аз… не мога. — „Аз не мога да ти помогна повече“, искаше да й каже, ала думите заседнаха зад зъбите му и просто отказаха да излязат навън. Тя отново изрече името му и той се опита да й отвърне, да й обясни какво да направи; имаше толкова много неща.

„Пръчка. Снегът. Претърсвай за… — Нишката на мисълта му се изплъзваше; съзнанието му избледняваше. — Бъди нащрек за… други капани. И внимавай, Лена, бъди…“

Гласът й долетя сякаш от много далече:

— Крис, моля те, не ме оставяй.

„Намери… оръжие…“

— Крис…

„Върви, Лена…“

— Крис…

„Бягай…“