Илса Бик
Сенки (8)

7

Повърна преди лягане, а после и още веднъж през нощта, като плюеше и храчеше в едно нощно гърне, докато накрая не остана нищо друго, освен воднистата слуз, която дразнеше носа й. Сънят най-сетне обви съзнанието й в сива безпаметна мрежа, толкова плътна, че когато вратата се затръшна и някакво куче се разлая, Лена се сепна объркана, без да е напълно сигурна дали изобщо е чула нещо. Какво? Чувстваше мозъка си размътен, ала лаенето не спираше. Все още замаяна от съня, тя примигна по посока на звука. Сигурно беше Призрак. Но защо лаеше кучето на Алекс?

— Млъкни — простена, след което се претърколи и затисна уши с възглавницата. — Моля те, остави ме да сп…

— Сара? — Някой хукна нагоре по стълбите. — Лена? Хайде, събудете се!

— Тори? — Лена се надигна замаяна до седнало положение и тогава вратата се отвори широко. Косата на Тори беше рошава като употребявана домакинска тел, а в очите на момичето се четеше паника. — Какво…

— Ей, момиче? — изрева мъжки глас на долния етаж, докато Призрак не спираше да джафка. — Слизай долу, момиче! Трябва ни помощ!

— Какво става, по дяволите? — Лена усещаше в устата си киселия вкус от повръщано. Противната воня увисна като облак над леглото. — Тори, кой е този? Какво става?

— Крис! — изписка Тори, притиснала юмрук към зъбите си. — Крис е ранен. Казват, че е сериозно ранен.

— Какво? — Вече напълно разбудена, Лена преметна крака през ръба на леглото и лицето й се изкриви в гримаса в мига, в който стъпалата й докоснаха дървения под. Дори през чорапите й се струваше леден, по-студен, отколкото трябваше да бъде. Изправи се прекалено бързо и усети нов пристъп на гадене. „Божичко, не сега.“ Преглъщайки надигналата се горчива жлъчка, тя стисна здраво матрака за опора и грабна джинсите си от таблата на леглото. — Как така са го ранили? Къде е Джес?

— Няма я! — проплака Тори и в този момент в стаята влетя Сара, третата им съквартирантка. — Алекс също!

— Успокой се. Сигурно Алекс още не се е върнала от хосписа — отвърна Лена, събличайки нощницата си. Кожата й настръхна и тя потрепера. Защо беше толкова студено?

— Не, не — поклати отривисто глава Тори в знак на отрицание. — Вратата на стаята й е отворена, а леглото й е още оправено и…

— Хайде, стига — обади се Сара, докато Лена нахлузваше горнището на анцуг. — Хайде, да разберем какво става.

В кухнята завариха двама стражари — единия с, а другия без брада — в бяла зимна екипировка. През прозореца Лена зърна и трети на име Джон, ако не се лъжеше, който се изкачваше с клатушкане по страничните стъпала.

Носеше тяло.

— Божичко. — Сърцето на Лена се изстреля в гърлото й, когато Джон се мушна под касата на вратата, обвит в облак тежък въздух.

Тялото на Крис беше преметнато на раменете на стражаря и докато Джон прекосяваше кухнята със залитане, кръвта на момчето се отцеждаше от косата му и оставяше по пода аленочервени отпечатъци.

— Къде да го сложа? — Джон се потеше толкова силно, че от главата му се вдигаше пара.

— Насам. — Сара разтвори широко двойните врати, свързващи кухнята с всекидневната на Джес.

Олюлявайки се подире й, Джон се наведе, за да свали тялото на Крис от раменете си и да го сложи да легне на дивана.

— Задръж го, задръж го — взе да нарежда Джон, щом тялото на момчето натежа на една страна и се плъзна надолу. — Не го оставяй да…

— Държа го — обади се Лена, поела в ръце главата на Крис. Косата му беше лепкава и при натиск кръвта джвакаше между пръстите й. Около очите му личаха тъмни кръгове с кафявия цвят на кафето, а устните изглеждаха стъклени, почти прозрачни. Червеният език на кръвта облизваше дясната страна на лицето му, процеждайки се надолу по шията — гледка, която накара непокорния й стомах отново да се разбунтува. — Какво се е случило?

— Получи ритник в главата. — Джон пуфтеше. На раменете му личеше голямо пурпурно петно, оставено от кръвта на Крис. Нощ се подплаши и го хвърли на земята, след което побягна. Джес също е ранена.

— Какво? — възкликнаха в един глас Сара и Лена.

— Но как така? — попита Лена.

— Джон, трябва да тръгваме — прекъсна ги брадатият стражар. — Трябва да доведем Док, и то веднага, преди…

— Обади му се по радиостанцията — предложи Лена. Захранваните с батерии радиостанции бяха реликви от времето преди шейсетте и затова прибягваха до тях много рядко, в наистина спешни случаи, но този определено отговаряше на условията. Тя кимна към обемистата маслиненозелена слушалка, закачена на колана на Джон. — Кинкейд ще бъде тук след…

— Не можеш да го направиш — възрази другият стражар. — Всички ще…

— Мислиш ли, че не знам? — сопна се Джон.

— За какво говорите? — попита Лена в мига, в който Тори подхвърли:

— Нещо не разбирам. Защо не може да използваш радиостанцията?

Джон не обърна внимание на думите им.

— Нейтън идва — рече той на стражарите. — Някой трябва да доведе коня на Джес.

— Аз ще се заема — каза брадатият.

— Джес е яздила по това време? — учуди се Лена. — Но навън е страшен студ.

— Добре, да вървим — заключи Джон, след което забърза към вратата, последван веднага от стражарите.

— Ей, чакайте малко — обади се Лена. Единственото, което знаеше за травмите на главата, беше, че с тях шега не бива, а и Крис още кървеше. — Крис има нужда от лекар!

— И ние ще доведем. Само търпение. Ще се вър…

Остатъкът от изречението беше заглушен от затръшването на кухненската врата.

— Търпение ли? — смая се Тори.

— Нищо друго не остава — подхвърли през рамо Сара и се оттегли обратно в кухнята. — Лена, не се отпускай. Ей сега се връщам. Тори, ти запали огън.

— В това има нещо гнило — обади се Лена, наблюдавайки през предния прозорец как мъжете възсядат конете си.

Пушката на Джон, прибрана в яркочервена кания, висеше отстрани на петнистосивия кон, а арбалетите на стражарите бяха поставени в кании, точно зад лъка на седлото. Мъжете изтрополиха към гората, оставяйки Нощ, кървавочервения жребец на Крис, да скача, опитвайки се да се отскубне от въжето.

— Чакайте малко — обади се Тори, която не бе направила дори крачка към камината. — Онези там не са ли стрелци?

— Ъхъм — отвърна Лена. И това беше доста странно. Стрелците държаха под око горите, бележещи границата със Зоната, която се простираше на югозапад от селото. В такъв случай това, че стрелците бяха тук, не означаваше ли, че Крис е бил там, навън?

— Но какво ще търси Крис в Зоната? Никой няма право да ходи там — питаше се Тори, изричайки на глас мислите на Лена. — Снабдителният отряд беше поел към Уисконсин, а това е право на запад. Последното, което чух, е, че трябва да се върнат чак след два-три дена.

— Не знам. — Лена усети как кръвта на Крис се процежда бавно, но настойчиво между пръстите й. Защо Сара се бавеше още с кърпите? — Предполагам, че Крис се е върнал по-рано.

— Но защо му е било да минава през Зоната? — настоя Тори. — Не може да не е знаел, че стражарите няма да го пуснат в селото, ако дойде от тази страна.

— Може да не е дошъл от тази страна — отвърна Лена.

— Откъде тогава? — продължи да настоява Тори.

— Не знам — отвърна отново Лена и вдигна глава, щом Сара се завтече с няколко кухненски кърпи. — А ти разбираш ли какво става изобщо?

— Не. Но стига с това — каза Сара, постави една свита на топка кърпа на главата на Крис и кимна на Лена. — Подръж тук, докато я завържа.

— Една от нас трябва да доведе Кинкейд — подхвърли Лена, докато наблюдаваше как Сара прегъва още една кърпа и я увива около главата на Крис в импровизирана превръзка.

— Не, работата ни сега е да се грижим за Крис — отсече Сара.

— Но тук не ти трябваме и двете. — Потръпвайки, Лена изтри лепкавата си длан в бедрото и на джинсите й се отбеляза пурпурен удивителен знак. — Отивам да доведа Кинкейд. С Нощ ще стигна там за петнайсет, най-много двайсет минути.

— Трябваш ми тук.

— Повече, отколкото ни трябва лекар ли?

— Да. — Сара се изправи рязко от дивана. — Налага се да го съблечем, за да проверим дали няма и други наранявания. Ще донеса гореща вода. Снощи напълних резервоара, така че…

— Откажи се — обади се Тори. — Няма никаква гореща вода. Котелът е спрял. Нали затова е такъв студ в къщата.

— Какво? — смая се Сара. — Джес никога не оставя котела да изгасне.

— Да, но снощи го е оставила, което е странно, като се има предвид, че беше на крак до късно. Малко след полунощ, когато слязох долу да си налея чай, видях Нейтън заедно с Джес. Двамата бяха в кухнята и аз случайно дочух какво… — запъна се Тори. — Чух ги, докато слизах по стълбите.

— Искаш да кажеш, че си подслушвала — заяви Сара.

Тори се изчерви до корените на косата си.

— Ами, аз… — запъна се отново тя.

— О, стига глупости, Сара — обади се Лена. — Хайде, Тори, за какво си говореха?

— Нейтън каза, че Грег довел някакво момче, Пощаден, което било доста зле ранено.

— Момче ли? — Това привлече вниманието на Лена. — Кога? Откъде? Снощи ли, казваш?

— Не. Вчера следобед. Мисля, че е дошъл от околностите на Орен, но н-не съм сигурна. Повече не можах да науча, защото Джес сигурно ме е чула и каза на Нейтън да говори по-тихо, така че аз… — Тори преглътна неспокойно. — Просто се върнах в стаята си.

— За да не те хванат, че подслушваш — отбеляза Сара.

— Божичко, няма ли да престанеш най-сетне? — сопна се Лена, след което се обърна към Тори: — Успя ли да чуеш нещо друго?

— Не, но нещо друго ми направи впечатление. — Тори смръщи чело в мигновена гримаса. — Мога да се закълна, че снощи вратата на стаята на Алекс беше затворена. Тогава защо е отворена сега?

— Защото Алекс сигурно е останала да помага на Кинкейд, а Джес е влязла да вземе дрехи, които да й занесе, ето защо — отвърна рязко Сара. — Тук няма никаква загадка и освен това имаме работа за вършене. Тори, ти ще запалиш камината. Аз ще погледна печката на дърва. — Сара хвърли поглед към Лена. — Ще имаме нужда от чисти дрехи. Също и от превръзки, както и от всичко, каквото успееш да намериш. Комплектът за първа помощ е в банята на Джес, в шкафа с хавлиите, на втория рафт.

Лена вече не желаеше да напуска стаята. Ами ако Крис дойдеше в съзнание и наистина се окажеше, че са намерили Пощаден…

„Успокой се. Все още не се знае какво означава всичко това. Само че Крис удържа на думата си. Върнал се е по-рано. Отишъл е в Орен и може би момчето, което е открил…“

— Лена. — Щом вдигна поглед, установи, че Сара я изучава с присвити очи. — Какво има?

— Нищо. — Тя се обърна, преди Сара да е продължила е въпросите, и се втурна в кухнята. Като подскачаше и махаше оживено с опашка, Призрак спря на метър и половина от нея. — Какво има, момче? — Тялото на ваймаранера беше сковано и щом Лена посегна към него да го потупа окуражаващо, кучето се сви уплашено. Тя се дръпна объркана. — Призрак? Какво…

— Лена! — Беше Сара. — Медицинският комплект ми трябва!

— Идвам! — Лена профуча покрай кучето и се спусна към вътрешната врата, която извеждаше в малък коридор, а от там в стаята на Джес.

В помещението се долавяше странната студена старческа миризма на твърде сладникава пудра и мухлясали вещи. Погледът на Лена пробягна по леглото, нощната масичка и старинната тоалетка. На люлеещия се стол от орехово дърво бяха преметнати дълга вълнена пола и пуловер. Очите й се спряха на грижливо оправеното легло.

„Джес изобщо не си е лягала, но се е преоблякла, защото това са дрехите, които носеше вчера.“ Не означаваше ли това, че е излязла да язди по нощница? Ето ти още една загадка за капак на цялата и бездруго странна сутрин. После се обърна и се отправи към банята, но тъкмо когато минаваше покрай разтворения дрешник на Джес, вниманието й бе привлечено от проблясъка на късче месинг. Отначало й хрумна, че това може да е обица, която Джес е изпуснала. Но тогава най-сетне проумя какво вижда.

„Какво?“ — помисли си тя смаяно.