Илса Бик
Сенки (76)

75

Том щракна превключвателя на узито, след което се завъртя, стиснал здраво оръжието на нивото на кръста си. Люк зае позиция до него.

Бяха четирима. По едно момче от двете му страни и трето, увито на кръста му. Момичето бе възседнало гърдите на Уелър, като Том и Люк бяха пристигнали тъкмо навреме, за да видят как тя откъсва със зъби парче от рамото му. Чу се рязък порещ звук и старецът изви гръб, опитвайки се да сподави писъка си. На слабата светлина кръвта му изглеждаше черна, а плътта му — сякаш разпорена от акула.

Щом долови стъпките от ботушите им по скалната настилка, момичето се обърна и по лицето й премина израз на изненада. Продължаваше да дъвче, докато от устата й висеше дрипаво парче от кожата на Уелър, като дете, натъпкало бузите си със спагети. Лицето на момичето бе изцапано във формата на кървава клоунска маска. Очите й се разшириха, а устата й зяпна, при което парчето кожа пльокна на скалата.

— По дяволите — изрече Люк и двамата с Том започнаха да гърмят с бързи приглушени изстрели: пуф, пуф, пуф, пуф! Том долови потракването на рикоширащите в камъка куршуми; забеляза алените петна, разцъфнали внезапно на гърдите на момичето. Тя се строполи назад, без да издаде и звук. Когато Люк и Том започнаха да стрелят отново, момчетата бяха стигнали до средата на галерията. Разтърсени от внезапни конвулсии, те се свлякоха на земята с изкълчени под неестествен ъгъл крайници.

— Уелър! — Том коленичи до стареца. Момичето бе отхапало достатъчно месо, разкривайки лъскавата повърхност на костта отдолу.

— От-ткрих го. — Уелър трепереше. Лицето му лъщеше от пот и кръв. Въпреки че бе притиснал с ръка рамото си, Том чуваше тихото кап-кап-кап. — В края на галерията. Тъкмо се в-връщах, когато тези малки к-копеленца ме нападнаха. Из-зобщо не ги в-видях.

— Защо не извика за помощ? — попита Люк.

Том знаеше защо; прочете го в сълзите, които се стичаха по лицето на стареца. Уелър не бе искал да ги издаде. „Не стига, че е такъв инат, ами дори е готов да плати с живота си, за да е сигурен, че планът ще успее.“ Той съблече термоблузата, която бе взел от мъртвото момче, и с ножа я наряза на ивици.

— Да знаеш, че ще боли — каза той.

— П-просто го направи — отвърна Уелър и издаде гъргорещ едва доловим писък, когато Том запуши раната с парче плат. Старецът дишаше тежко, докато Том превърза надве-натри мястото. — Отбелязах с тебешир залите. Безопасните помещения са малко по-нататък и надолу по едно стълбище. Само че трябва да побързате.

Том знаеше, че старецът има право. Там, откъдето бяха дошли тези деца, сигурно имаше още. След като двамата с Люк завлякоха телата в един ъгъл, той помогна на Уелър да заеме позиция, облегнат на стената, и постави в скута му едно узи.

— Не използвай фенерчето. Ако някой се появи и не чуеш името си, не издавай нито звук.

— Не се тревожи за мен — каза Уелър.

— Десет минути — отвърна Том и двамата с Люк се втурнаха напред.

 

 

Първият забой беше още по-подходящ за целта от онзи, който вече бяха заредили с експлозиви. Камерата, прокопана в скалата, беше по-просторна, а подпорните колони — по-нестабилни. По пода се виждаха пръснати камъни и чакъл. Осеяните с дупки колони изглеждаха като проядени от молци.

— Божичко — промърмори Люк. — Имам чувството, че само да го бутнеш, ще падне.

— Заеми се с тази зала. Използвай всичкия фитил. Съсредоточи се върху колоните в средата. После ме чакай. Не мърдай оттук, докато не се върна. — Като стигна до изхода, се обърна. — Ако не чуеш името си, вдигаш пушката и стреляш по всеки, който влезе.

— Можеш да разчиташ на това — отвърна Люк. — Късмет.

„Няма ли да спрат да го повтарят?“ В края на тунела, който взе на бегом, зърна следващия знак „X“ и сочеща надолу стрелка. Спусна се бързо по стълбите, свърна остро наляво и пробяга през изникналия пред него коридор — и тогава забеляза вдясно зейналата паст на залата.

Тази камера беше доста по-различна: гора от тънки и високи каменни колони, разположени в огромен купол с разкъртени стени и пукнатини, полазили под формата на паяжина. Стените бяха набраздени с лабиринт от цепнатини и почти хоризонтални пластове сив камък. Започна да изучава цепнатините, посоката, в която пресичаха и прорязваха скалата. Приличаше на гниещия гредоред на занемарено мазе, сгушено в основите на къща от солиден камък. Само да махнеш гредите и да издълбаеш стените, и стаята отгоре — не дай си боже и цялата къща — ще рухне.

Той се хвана за работа, поставяйки по един снаряд в основата на две колони. После започна да се катери по стените, запъвайки ботуши в процепите и пролуките и използвайки върховете на пръстите си, за да се повдигне и да достигне издълбаните ниши, където миньорите бяха къртили скалата с длета и чукове. Поставяше експлозивите възможно най-навътре, като, застанал на пръсти, се изтласкваше силно напред. Назъбените камъни дращеха и жулеха гърба и гърдите му, забиваха се в краката му. Работеше трескаво: промушваше се в изровената ниша, измъкваше се заднешком, после се придвижваше нататък, опрял гръб в стената, и прикрепяше експлозива към скалата само на няколко сантиметра от носа си.

Когато стигна до шестата ниша, му хрумна нова идея. Настройването на часовниковия механизъм на всеки заряд щеше да отнеме прекалено много време.

„Но ако мога да настроя само един…“

Измъкна се от нишата и клекна на земята; извади от раницата си четири, пет, шест фитила. Замисли се отново. После се залови за работа с ножа и тиксото, свързвайки отделните фитили под формата на голяма паяжина. Девет метра, четирийсет и пет секунди за трийсет сантиметра: почти двайсет и пет минути. Нямаше нужда от часовников механизъм. При всичкия този фитил това помещение щеше да избухне последно, но тук щеше да е най-мощната и концентрирана експлозия. Ако Уелър беше прав, от Чъкитата го деляха не повече от осемнайсет метра корозирала скала. Подът просто щеше да поддаде.

„Може да пропаднат дори до наводнените нива и ако там има джобове със сероводород, в крайна сметка ще експлодират. — Откъсна със зъби още едно парче тиксо и вдигна камъка, с който бе затиснал фитила. — Ако се запалят…“

До слуха му достигна силно стържене, когато някой изрита изпречил се на пътя му камък. Шумът накара Том да се обърне леко подразнен. Нали беше казал на Люк да остане на онова място, изобщо да не мърда оттам? Боже, само ако беше реагирал малко по-нервно, щеше да застреля хлапето.

В този миг обаче Том осъзна едновременно две неща.

Първо, не би могъл да гръмне Люк, защото бе проявил глупостта да остави узито подпряно на раницата си.

И второ, имаше посетители.

 

 

Момичето очевидно бе имало сериозни неприятности, преди да се промени. Може би с наркотици или с някоя банда. Или пък е била жертва на насилие. Белегът, който пресичаше лицето й, вероятно беше от нож.

С екипировката си невротичното наглед момче му заприлича на нинджа. На хърбавите му рамене висеше патрондаш с гранати М430. Но те не могат да бъдат изстреляни без гранатомет, така че не бяха проблем.

Пушката на Обезобразената обаче…