Илса Бик
Сенки (75)

74

— Почакай — изсъска Уелър, който провря ръка през стълбата, откърти още един камък и го пусна в зиналия отдолу мрак.

Том започна да отброява секундите. Този път плясъкът се разнесе, щом стигна до шест.

— Около шейсет метра.

— Ъхъм. — Уелър насочи лъча на фенерчето към циментовата стена отдолу. На шест метра под него пред погледа му изскочиха решетеста метална платформа и стълбище. Платформата извеждаше в широк отвор и в другия й край Том зърна проблясъка на метални релси. В случай че имаше някакво съмнение, над отвора с тъмножълт спрей беше изписано ТН и 540, което означаваше, че транспортното ниво се намира на петстотин и четирийсет стъпки, или сто шейсет и четири метра под повърхността. — Тук трябва да слезем.

— Не каза ли, че прави връзка с мината доста по-надолу.

— Сигурно съм сгрешил. Отдавна не съм слизал тук, а и картата е доста груба.

„Страхотно.“

— Уелър, трябва да се спуснем още шейсет метра надолу, а след това да се придвижим на запад, за да се озовем точно под голямата зала. Можем ли да го направим оттук?

— Така мисля. Обаче имаме друг проблем.

Том се намръщи. Слизайки надолу, състоянието на шахтата се бе влошило: циментът тук беше изронен, а разхлабените болтове дрънчаха заплашително. Стените на шахтата не бяха идеално гладки — на места се виждаше арматура от корозирало желязо, дебели изолирани жици и тръби. Тук-таме стърчаха счупени стоманени греди, част от ръждясалия скелет на първоначалната конструкция, служеща за опора на подемния механизъм. Подпорните греди и металните корнизи, които поддържаха тръбите на равни интервали, бяха осеяни с тъмни купчини от нещо, което бе взел за изпражнения на плъхове, но което, по думите на Уелър, било гуано от прилепи. Въздухът, който също се бе променил, бе станал по-топъл и толкова влажен, сякаш опипваше с пръсти лицето му.

Освен това наоколо миришеше, но не само на застояла вода. Зловонието приличаше на противно накъсано едва доловимо дихание, сякаш мината страдаше от хроничен сутрешен дъх.

Фенерчето на Люк, който се намираше на три стъпала над него, прониза мрака отдолу.

— Какво е това? Има дъх на… развалени яйца.

— Сероводород. Блатен газ. — Уелър замълча за миг, а щом заговори отново, Том долови първите признаци на тревога. — Трябваше да се сетя за това. Всички тези лайна от прилепи са идеалната храна. Засега усещаме леки изпарения само от време на време, обаче газът е по-тежък от въздуха. Колкото по-надолу слизаме, толкова по-концентриран ще става. Но може и да греша. Може тук-таме да има изолирани огнища.

— Може ли да ни навреди? — попита Том.

— При по-голяма концентрация, със сигурност. Убива като цианид.

„Страхотно.“

— Нещо друго?

— Ами, може да експлодира. Като сода под налягане. Само дето гори по-лесно. Ако камерата се разцепи, щом огнището избухне…

„Живи ще ни изпържи.“ Огненото кълбо се движеше бързо, изсмуквайки кислорода и изпичайки всичко по пътя си. Ако се наложеше да стрелят, искрата от дулото също би могла да предизвика експлозия. Том загриза долната си устна.

— Ще разберем ли, ако газът избухне?

Почти долавяше звука от препускащите мисли на Уелър.

— Ще усетите парене в очите и в носа; миризмата ще се засили, след което ще се промени, ставайки почти сладникава. Това е единственото, което знам.

— Връщаме ли се? — попита Люк.

Последва дълга пауза.

— Слушайте, няма никаква гаранция, но… Люк, ако решиш да излезеш, няма нищо унизително в това.

— Не — отвърна Люк малко колебливо и твърде бързо. — Ще се оправя. Освен това ако сме трима, ще свършим по-бързо.

— Помните ли, че споменах за друг проблем? Не говорех обаче за газа. Погледнете надолу към стълбата.

Тримата насочиха погледи надолу и на ярката светлина на електрическите фенерчета Том веднага разбра за какво говореше Уелър.

Продължилата десетилетия наред корозия бе нанесла своите щети. Стълбата просто свършваше, отчупена като коронка на загнил зъб. Между края на стълбата и платформата оставаше разстояние от около шест метра, при това не по права линия. Платформата беше захваната за цимента с помощта на метална скоба и езикът й стърчеше на три метра вляво от липсващата стълба.

— Майчице — ахна Люк.

— Ето какво мисля — каза Уелър и извади навитото на обръчи въже с дебелина пет сантиметра, — един от нас се залюлява на въжето, приземява се на платформата и се развързва, след което идва ред на следващия.

Том вдигна поглед към Люк.

— Кога за последно си играл на катерушките?

— Как ти звучи „толкова отдавна, че не помня“? — попита Люк. — Дано само не подмокря гащите.

— Напомни ми после да ти разкажа какво е да се засилиш над пропаст, широка петнайсет метра и дълбока девет.

— Това ли ви карат да правите в армията?

— И още как. В такъв момент гениите започват да умуват как да направят въжен мост. — Той погледна надолу и видя, че Уелър вече връзваше въжето за няколко от напречните летви на стълбата. — Мога да мина пръв.

— По-добре остави на мен. — Уелър дръпна силно въжето, а после го сви на кравай, за който бе завързал друго по-тънко въже. — Ако не успея, един стар глупак по-малко.

— За какво е другото въже? — попита Люк.

— Гледай и се учи, момко. — Обвивайки ръце около въжето, Уелър се захвана здраво с крака, като усука въжето под десния си ботуш и го прекара над левия, преди да се пусне от стълбата. Въжето изскърца, при което възелът се затегна от допълнителната тежест, а желязото простена. Чу се отскачане и рикоширане на камък в камък, последвано от далечен плясък, когато откъртената мазилка падна във водата. — Не тръгвайте надолу, преди да съм стъпил на платформата.

„Не бери грижа за това.“ Том затаи дъх, докато Уелър напредваше надолу сантиметър по сантиметър, но както изглежда, старецът знаеше добре какво прави. Катеренето и спускането по въже нямаха нищо общо със силата на ръцете; краката вършеха по-голямата част от работата. На метър и половина от края на въжето Уелър се сви така, че краката му се оказаха почти на нивото на гърдите.

— Какво прави? — попита Люк.

— Сега ще хване другото въже. — Том не изпускаше из очи Уелър, който посегна с една ръка към тънкото въже. И тогава, все още увиснал на свободната си ръка и използвайки тялото си като махало, старецът започна да свива и изпъва колене. Въжето простена: скръц-скръц, СКРЪЦ-скръц… Уелър се залюля още по-силно и прелетя над платформата: веднъж, втори път. На третия път се пусна. Дъгата на скока му беше идеална; второто въже се разви подире му и той се приземи на свитите си колене с едно глухо туп, след което се изправи несигурно на крака.

— Фасулска работа — каза той, въпреки че беше задъхан. — Почакайте малко. — Уелър разви второто въже, върна се малко назад и завърза края му за една от подпорите на платформата.

— Еха. — Люк беше впечатлен. — Та това е мост.

— Използвайте краката и ръцете си — каза Уелър. Гласът му ехтеше в шахтата. — Достатъчно здраво е, за да издържи. Само не поглеждайте надолу.

Лесно бе да се каже. На половината път Том вече се потеше, притиснал въжето към гърдите си, с превито тяло и сключил здраво крака около въжето. И тогава направи огромна грешка, представяйки си водата отдолу и падането — студена пот изби на лицето му. Ръцете му затрепериха и той си помисли: „Ще се изпусна, а после ще падна…“

— Том — изрече остро Уелър. — Не спирай да се движиш! Продължавай!

Това го накара да се опомни.

— Добре — отвърна той, преглъщайки страха, събрал се на топка в гърлото му. После се фокусира върху въжето, като се опитваше да не мисли колко още му остава. Долови стъпките на Уелър по металната платформа, след което старецът зае позиция под него и го подхвана в мига, в който Том скочи на платформата. — Благодаря — каза той, преглъщайки въздуха, който имаше лек привкус на бъркани яйца. — Просто се вцепених.

Уелър го потупа по рамото.

— На всекиго се случва понякога.

— Защо се изкачваме нагоре? — прошепна Люк, докато се движеха в индианска нишка нагоре по галерията. — Не трябваше ли да вървим надолу?

— Отворът всъщност се намира по-ниско от нивото, на което ще работите — измърмори Уелър. — Тежките метални кофи се влачат по-лесно надолу, отколкото нагоре.

— Но все пак ще излезем под Чъкитата, нали така? — попита Том. Тунелът се оказа доста по-нисък и тесен, отколкото бе очаквал. Представял си бе просторни високи тавани, а всъщност само на деветдесет сантиметра над главите им минаваше плетеница от кабели и маркучи. Усещаше как тежестта на тоновете скала и земя отгоре го притискат.

Тогава нещо друго привлече вниманието му. Не стъпваха по суха земя, а шляпаха през локви вода, събрала се тук-таме на обточения с релси под. Въздухът беше много влажен и освен това усещаше и чуваше глухото барабанене на капките вода, които се отцеждаха от тавана по главите и раменете им. „Намираме се под воден пласт, но явно налягането на въздуха е достатъчно високо, за да попречи на нивото на водата да се повиши.“ Или просто мястото, където се намираха, представляваше изолиран джоб, а водата беше навсякъде около тях. В което нямаше никаква утеха. Ако пробиеха грешната стена, можеха да се окажат повлечени от буен воден поток.

В края на тунела свиха надясно. Том веднага усети разликата — тази галерия беше по-висока и по-широка. Тук-таме се виждаха пръснати части от машини: четвъртит метален контейнер, стърчащи от камъка парчета метал, оръфани мрежи, обточени по стените. Нещо проблясна на лъча на фенерчето му и Том чу Люк да казва:

— Еха, това злато ли е?

— Не, това е златото на глупците: пирит. Истинското злато е малко по-матово и около него винаги има много кварц. — Уелър опипа стената с лъча на фенерчето си и посочи към една дебела млечнобяла жилка. — Ето тук има малко. Това мръснооранжево вещество.

— Това ли било? — попита Люк разочаровано.

— Някои хора са губили живота си за доста по-малко — отвърна Уелър.

Том отвори уста да каже нещо, но тогава се чу едно стържещо бучене. Не бяха стъпки. Звучеше като кошер пчели. В този миг отнякъде далече долетя силен крясък.

Люк ахна сепнато:

— Какво беше това?

— Гласове — промърмори Том, усещайки как косъмчетата на тила му настръхват.

— Чъкитата не говорят.

— Не мисля, че това са Чъкита. — Том се завъртя, напрягайки слуха си, за да долови нещо повече от думкането на сърцето си и скърцането на влажната скала под краката си…

— Искаш да кажеш, нормални хора?

— Да. — От скалата се подаваше краят на една жълта метална тръба. Заприлича му на част от вентилационна система, само че отворът бе прекалено широк. От нея се чуваше слабо пресекливо жужене: далечен прилив и отлив като ромолящия шепот на ситни камъчета, търкаляни от вълните. „Човешки говор.“ — Това какво е?

— Тръба за пренос на руда. Идва от много високо над нас. — Уелър замълча, след което додаде мрачно: — Изглежда, малките негодници държат доста затворници.

— Трябва да направим нещо. — Очите на Люк бяха влажни. — Не можем ли да им помогнем?

— Точно това ще направим. — Уелър кимна с глава. — Да вървим.

Откриха каквото търсеха след двайсет минути, което, помисли си Том, беше на косъм. Още малко и можеха преспокойно да се сбогуват с шансовете си да напуснат мината навреме. Уелър ги преведе по едно преградено с решетка стълбище — първо едно, а после и още едно ниво надолу, — след което продължиха напред с бързо темпо, като минаваха от коридор в коридор, а Люк спираше на всеки завой, за да надраска по едно хиксче.

Първото помещение се оказа по-малко, отколкото бе предполагал — колоните, които дори не бяха равни, а с формата на гъба, се спускаха тънки като свещ от тавана, а надолу се разширяваха и образуваха широка каменна основа. Планът на помещението накара Том да си представи едно много просторно мазе с доста нисък таван, подкрепян от нищо и никакви тънки като клечки за зъби колони.

— Това ли е?

— Не. Забоят е на същото ниво, само че още по на запад. Просто трябва да го открием — каза Уелър.

— Мислех, че знаеш къде се намира — подхвърли Том.

— Оттогава мина доста време.

— Все това повтаряш.

— Ще го намерим.

— Е, да се хващаме на работа. — Люк свали раницата от гърба си. — Откъде да започнем?

Том посочи мястото.

— Постави два експлозива ей там, до голямата колона встрани от центъра. Остави ги тук зад главния вход, където няма да се виждат. По този начин, ако някой надуши миризмата или се приближи…

— Няма да може да го види — довърши Люк. — Хващам се на работа.

— Отивам да разузная — обади се Уелър.

— По-добре изчакай. — Том, отпуснал се на едно коляно и отворил раницата си, вдигна поглед. — Един от нас трябва да те придружи.

Уелър поклати глава, след което хвърли поглед през рамо и каза шепнешком:

— Ще се забавим твърде много. Погледни очите на момчето? Виждаш ли колко са зачервени? Мисля, че е от газа. А и ти също изглеждаш така, сякаш си препил.

— Какво? — Едва когато Уелър го спомена, Том усети парене и смъдене в очите си. — Но миризмата не се е променила.

— Възможно е да не се промени или просто след известно време преставаш да я усещаш — измърмори Уелър. — Дишането ти как е?

— Добре, преди да отвориш дума за това.

— Да, аз също започвам да се задъхвам. — Уелър погледна часовника си. — Колко време още ти трябва?

— Най-много пет минути.

— Значи, ще се видим след малко — отвърна Уелър.

Вече бе подготвил капсул-детонаторите, като постави внимателно всеки заряд върху фитила с помощта на тънки като пинсети клещи SOG, а после, използвайки шило С4, проби дупка за детонаторите. Настроил бе скоростта на изгаряне — тринайсет метра в секунда — и при нормални обстоятелства това нямаше непременно да е проблем: просто дърпаш възпламенителя и си плюеш на петите. В една мина обаче трудно ще намериш открито пространство. За случаи като този имаше дистанционна детонация. Ала единствената възможност на Том беше да инсталира часовников механизъм.

— Готово. — Люк клекна до него.

— Добре, дай ми още няколко секунди. — Погледна часовника си. Петте минути бяха почти изтекли. — Подръж това за момент. Подът е много неравен. — Почака Люк да хване заряда, след което залепи крачетата му за каменната настилка с няколко парчета тиксо. След това разви фитила и с помощта на малко тиксо се погрижи непромокаемата жица да не се навие от само себе си. — Да вървим.

— Къде е Уелър? — попита Люк на изхода. След това приклекна и надраска два големи хикса с бял тебешир.

— Отиде да търси онова помещение, което си умира да взриви. — Том погледна часовника си. Бяха изминали седем минути. — Колко заряда ти останаха?

— Осем.

Самият той имаше единайсет, както и два калъпа С-4 и още фитил, защото човек никога не знае.

— Хайде. Ако е оставил знаци по пътя, ще можем да го настигнем. При всички случаи ще е по-добре, отколкото да чакаме тук.

— Добре — съгласи се Люк и се изкашля. Носът му беше червен като на елена Рудолф и изобщо изглеждаше така, сякаш току-що е участвал в сериозна кръчмарска свада. — Нещо ме стягат гърдите.

— Справяш се чудесно. Скоро ще бъдем готови. — Том се затътри надолу по галерията заедно с Люк по петите си. Тъй като дробовете му пламнаха от това усилие, той се изкашля и си помисли: „Още десет, най-много петнайсет минути, след което трябва да се измъкнем от тук на всяка цена“. Вдясно забеляза стълбище, а ниско на стената до него — хикс и сочеща надолу стрелка. Докато слизаха, стъпките им отекваха гръмко с отразяващ се в каменните стени екот. В подножието на стъпалата Уелър бе начертал обърната наляво стрелка. „Движим се или на запад, или на юг. — Том си представи плана на местността отгоре. Така щяха да се озоват по-близо до наклонената рампа и по-далече от първата серия заряди. Щяха да разполагат най-много с десет минути, преди първите експлозиви да избухнат. А дотогава вече трябваше да са на път за шахтата. — Дано само да имаме вре…“

— Чакай, чакай — изсъска Люк и забави темпо. — Чу ли това?

Том беше толкова погълнат от мислите си, че нищо не бе забелязал, сега обаче го долови съвсем ясно: ръмжене, последвано от остро дишане и дращещи по скалата крака.

„Уелър.“

Той се спусна с все сили по коридора и грабна ръката на Люк, преди момчето да хукне напред. Двамата се долепиха плътно до каменната стена, на която се четеше знак „X“…

Тъкмо навреме, за да чуят рева, изтръгнал се от гърдите на Уелър.