Илса Бик
Сенки (72)

71

— Брат ли? — повтори смаяно Крис. — Братът на дядо ми? Мислех, че е мъртъв.

— Такъв е — отвърна Нейтън.

— Но нали каза…

— Почакай, разбрах. Мъртъв, но не буквално, Крис. Мъртъв в смисъла на отлъчен — обясни Лена. Тя се надигна и седна. Кожата й беше млечнобяла, а кръговете около огромните й очи — тъмнолилави. — За амишите е едно и също.

— Но неговата фамилия е Хънтър, а не Йегър — възрази Крис.

— Ти също си Йегър — каза Лена.

— Само наполовина — отвърна Крис. — Баща ми дори не беше от Рул.

— Напуснеш ли амишите, вече си в американския свят — обясни Нейтън. — На немски Йегър означава „ловец“^[1].

Крис замълча, за да осмисли тази нова информация. Ако братът на дядо му бе предложил убежище на анатемосаните или отлъчени амишки деца, значи, Рул беше общество на откачени отцепници. Това обясняваше някои техни обичаи и защо селото беше толкова религиозно. Но кой разкол бе настъпил първо: между Рул и Орен или между групата на Хънтър и Орен? А защо не и между Хънтър и Рул?

— При амишите има ли нещо като Съвет? Шепа хора, управляващи града?

— Знам само за епископа — отвърна Лена, след което ахна сепнато: — О, чакай малко, не е точно така. Амишите си имат комисия. — Тя изпъна палец. — Един епископ — каза тя и започна да отброява, вдигайки по един пръст за всеки, — трима пастори… и един църковен настоятел.

— Петима души — заключи Крис. — Също като в Рул.

— Не, не съвсем — поклати глава Нейтън. — Доколкото знам, епископът не приема законите. Всеки важен въпрос се поставя на гласуване в общността. Рул никога не е бил управляван по този начин. Затова пък на масата имаше шести стол като символ на всички жители на селото. Някой път обърни внимание на залата на Съвета. Сам ще се убедиш. Изглежда така, сякаш нещо липсва.

Сега, като се замисли, Крис си спомни, че преди време Алекс бе направила същото наблюдение — шести стол, отделен от останалите и поставен зад тях: „Шест стола, но само петима мъже… Сякаш някой липсва“. Значи, липсващият член на Съвета беше самият Рул?

От паметта му изплува още нещо, което Алекс бе казала. Дядо му проявяваше особен интерес към библейските притчи, разказващи за братя: Каин и Авел, Яков и Исав. Но любимата му беше за Исак и Исмаил и какво бе казал един път за света извън границите на Рул? „Последователите на сатаната са приели облика на зверове; те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил.“ Но ако братът на дядо му беше Исак, тогава кой от двамата беше чудовището?

— Каква е връзката между Джес и Хънтър? — попита Крис. — Какво я кара да смята, че той ще ни помогне, че изобщо би му хрумнало да го направи? Едва ли е само защото е дал убежище на шепа деца.

— Наистина не знам, Крис — отвърна Нейтън. — Заедно с Док успяхме да сглобим само тази част от пъзела, а и повечето неща са само догадки. Но стига да го намериш, мисля, че най-сетне ще разберем какво се е объркало с Рул.

— Ами ако е мъртъв?

— Тогава не знам — отвърна Нейтън. — Можем само да се надяваме, че не е така.

— Какво мислиш? — попита Крис малко по-късно. Нейтън тъкмо бе излязъл под претекст, че ще провери конете, но Крис знаеше, че старецът ги е оставил насаме, за да обсъдят възможностите. Не че това щеше да промени нещо, помисли си Крис. Наистина не виждаше друг изход, освен да продължат право към Орен.

— Мисля, че това е лудост. Мили боже… — Лена разкопча спалния чувал, след което неохотно отметна горния му край, изкривявайки лице в гримаса. — Толкова е студено, че зъбите ме болят, като дишам.

Крис я наблюдаваше замислен, докато тя се измъкваше бавно и предпазливо от спалния чувал.

— Как се чувстваш?

— Зле. — След кратка пауза Лена допълни: — Съжалявам, че се бавите заради мен.

— Не се тревожи. Уелър има право. И бездруго трябваше да се отдалечим достатъчно на изток, преди да свием обратно. Във всеки случай резултатът е един и същ.

— Може би. — Тя натъпка чувала в калъфа и затегна връзката, без да вдига поглед. — Не се ли питаш какво става в Рул? Дали не са открили Питър например?

— Напоследък почти не се сещам за Рул, мястото ми вече не е там. Не ми дава мира единствено мисълта какво се върши там, какво е сторено. Колкото до Питър? Разбира се. — Крис щракна рязко закопчалката на раницата си. Звукът отекна силно в студа, като звън на ледена висулка. — Вече няма значение дали идеята да се хранят Променените… е била негова, или на Съвета. Трябвало е да се противопостави, но не го е направил.

— В такъв случай, ако той е жив… — Лена замълча за миг, след което продължи: — Ако е жив и решиш да воюваш с Рул, това значи ли, че ще воюваш и с него?

— Предполагам, че няма да имам избор. — Той се обърна и разкопча платнището на палатката. — Не знам. Надявам се да не се стигне дотам. Честно казано, Лена… надявам се да е мъртъв. Тогава няма да се налага да избирам.

— Ами ако не е?

— Тогава се надявам да мога да поговоря с него.

— Ами ако не иска да те чуе? Нали знаеш какъв е?

Да, познаваше го добре. Студът го блъсна в лицето. Въздухът беше толкова сух, сякаш очните му ябълки се сгърчиха. Би могъл да се накара да повярва, че вече е надмогнал гнева и мъката по приятеля си, ако не беше тази тъпа издайническа болка в гърдите му. „Боже, защо стана така? Не бих могъл да убия Питър; по-скоро бих гръмнал собствения си мозък. Дори не съм сигурен дали ще мога да се бия с Рул.“

— Има ли причина да питаш? — Не погледна към нея. — Като например… нещо, което трябва да знам?

— Може би. Така ми се струва. Аз… — Гласът й звучеше глухо. — Случи се… случи се само два пъти. Сара не знае, но… аз съм сигурна. Или поне… така мисля.

„Това трябва да е. Не ни преследват, защото тя се променя. — Вълната на облекчение го остави толкова слаб, че той се залови за платнището. Спомни си момчето, увило шала около врата си — шала, който Крис бе скрил сред телата, защото това бе единственото логично обяснение. — Могат да ни открият по всяко време, защото тя е бременна, а Питър е…“

— Е, какво ще направиш? — настоя Лена. — Ако Питър е жив и откаже да те изслуша, ще се биеш ли с него?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна Крис.