Илса Бик
Сенки (66)

65

— Добри новини? — изграчи Питър. Тези две думи го изтощиха. Дишането беше агония. При всяко преглъщане гърлото му се свиваше. Питър вдигна охлузената си ръка, за да провери какви са щетите, проследявайки с пръсти очертанията на парче влажна плът и разкъсан мускул под лявото си ухо с размерите на листче за бележки. Много лошо. Мъничко по-надълбоко и Дейви щеше да прегризе сънната му артерия, ала нетърпението на момчето бе спасило живота му. Питър още усещаше болката от впитите палци на детето, които притискаха гърлото му, забиваха се навътре в опит да прекършат врата му, след което Дейви се отказа и се нахвърли върху него с оголени зъби. В мига, в който усети, че хватката около врата му се отпуска и Дейви захапва плътта му, Питър заби основата на дланта си право в брадичката на момчето. Не успя да го довърши само защото пазачът се бе намесил.

Но едно беше сигурно: Дейви ставаше все по-силен и находчив. Или пък той отслабваше с всеки изминал ден. А може би и двете.

— О, да. — Фин закопча уоки-токито на хълбока си, след което пъхна ръка в един дълбок джоб и извади отвътре манерка. — Казвам ти, друже, естественият подбор е нещо удивително.

— Нима? — Видът на манерката го хипнотизираше, както пламъкът привлича нощната пеперуда. Питър наблюдаваше захласнато как старецът развърта капачката.

— Ммм-ммм. — Фин пиеше на големи жадни глътки. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Капчица вода се търкулна по брадичката на стареца и Питър плъзна език към ъгълчето на устата си в опит да я улови. Но усети единствено вкуса на полепналата там мръсотия и засъхнала сол. Устата му лъхаше на стара тоалетна, а дъхът му вонеше на гнили плодове. Това беше лошо. Познаваше добре миризмата на глада.

Днес беше вторник: приблизително две седмици и половина след засадата, седем от които бе изкарал в тази клетка. От два дни не бе вкусвал дори капчица вода. Оттогава не разполагаше с нищо за пиене, освен собствената си пикня. Пълната наполовина чаша, която бе успял да изцеди от себе си тази сутрин, беше тъмна като карамел, но въпреки това бе погълнал съдържанието й. Но този номер нямаше да мине повече. Урината му ставаше прекалено концентрирана. Ако продължаваше в същия дух, бъбреците му щяха да откажат много по-бързо — което, сега като се замислеше, вероятно би било облекчение. Да потъне в приятна спокойна предсмъртна кома.

Фин въздъхна доволно като човек, отпил първата си глътка бира за деня. Той остави отворената манерка на мръсния цимент, след което бръкна отново в джоба си. Този път извади отвътре найлонов плик.

— Вземи за пример нашия малък експеримент — каза Фин и разтвори плика, от който се разнесе аромат на фъстъци, сол, шоколад и сладкият мирис на сушени плодове. — Например изследването ни върху стреса.

Не можеше да определи кое усещане бе по-мъчително: ужасната сухота в устата му или пронизващата болка в стомаха.

— Стрес ли?

— А защо не? — Фин изсипа в гърлото си шепа ядки и замляска. — Еволюцията изучава стреса на околната среда. А отделният индивид или се адаптира, или пък не. Адаптацията е представата на майката природа за — Фин се усмихна — изтезания.

— Да, а теб много те бива по тази част. — Вода, реши накрая Питър; нуждата от вода беше много по-непоносима. Наблюдаваше как Фин прокарва с вода ядките. Ако сълзите му не бяха пресъхнали, щеше да заплаче.

В клетката срещу неговата Дейви клечеше на обичайното си място и го наблюдаваше с все същия жаден поглед. Детето беше търпеливо като паяк в мрежата си: с хищен поглед чакаше само някоя муха да прелети наблизо. Останалите Променени също го държаха под око. Докато се съпротивляваше, изглеждаха наистина захласнати. Но Дейви беше единственият, който действително го изучаваше.

Тази сутрин Дейви за първи път бе навлякъл чифт маслиненозелени панталони. Все още беше гол до кръста и без обувки, но панталоните бяха крачка нагоре. Имаше само още едно хлапе с афинитет към дрехите и пъпчасало лице, нахлузило на главата си сутиен, така че чашките покриваха ушите му.

— Не се опитвам да те измъчвам. — Фин кимна с глава към Дейви. — Нито пък него, нито останалите Чъкита. Съгласен съм, че метафорите са все едни и същи. Но когато изтезаваш един човек, получаваш само лъжи, защото всеки иска болката да спре. Тук обаче боравим с истината. Изучаваме по какъв начин Чъкитата и нормалните хора се адаптират при определени условия на стрес. Някои Чъкита, като Дейви например, се адаптират по-успешно. Когато се опитваше да те души, това беше ново умение. Те се учат. — Фин се усмихна. — Също като теб.

Това беше вярно. Методът на Дейви се различаваше съвсем малко от начина, по който Питър бе убил Уенди. След два рунда с момичето накрая бе осъзнал, че тя беше левичарка и винаги нападаше с лявата ръка. Така че бе изчакал най-подходящия момент, навеждайки се, за да избегне удара на момичето, след което бе строшил врата й с юмрук.

А можеше вече да е мъртъв. Едно кратко изпукване на врата и всичко щеше да свърши. По същия начин, по който бе натрошил костите на едно хилаво дете в деня преди схватката с Уенди. Ала Фин не харесваше такива неща. Не беше му казал защо, но когато Питър не получи вода през този ден, проумя, че от него се искаше или да нанесе смъртоносен удар още от първия път, или да отстъпи и да позволи природата да си каже думата.

Затова бе оставил Уенди да се задуши бавно — в продължение на три ужасно дълги минути. Дори не посмя да отклони поглед, страхувайки се да не бъде наказан. Тогава за последен път получи вода и малко храна. А в схватката с Дейви замалко не плати с живота си.

— Защо ме държиш жив? — попита той Фин.

— Това не зависи от мен.

— Глупости. — Питър се опита да се засмее, ала единственият звук, който излезе от устата му, беше сухо свистене. — Пазачите издърпаха Дейви точно преди да ме довърши. Няма да ме убиеш направо, а ще ме накараш да се боря за водата и храната си. Но ако не мога да се бия, тогава ще умра от жажда или просто някой от тях ще ме довърши. Така че очевидно ме държиш жив. Защо?

— Ето какво ще ти кажа, Питър. — Фин опря ръце на коленете си и се изправи. — Следващия път недей да се биеш.

— Какво? — зяпна смаяно Питър. — Какви ги говориш? Как така да не се бия?

— Много лесно. Просто спри.

Но това беше лудост. Той трябваше да се бие, защото това бе единственият му шанс да получи вода и храна. Можеше да умре; но можеше и да оцелее. Но да не се бие, значи със сигурност да умре. А Промененият щеше да го изяде заедно с парцалите, и то буквално.

— Да не се бия, е равносилно на самоубийство — отвърна той. — Това не е вариант.

— Не и ако искаш всичко това да свърши — каза Фин.

Да се самоубие? Такова нещо никога не бе минавало през ума му. Всъщност да се остави да бъде разкъсан на парчета от някое от тези деца, не беше самоубийство… нали така? Разбира се, че не, самоубийство беше да си теглиш куршума, да си прережеш гърлото, да се обесиш. Убийството не може да бъде самоубийство.

— Не мога просто ей така да спра.

— Напротив — отвърна Фин. — Можеш. Това е въпрос на избор. Може да не ти харесва, но е избор. Но при теб всичко е на принципа vince aut morire. Покори или умри.

— Но аз винаги съм се борел — отвърна Питър и тогава му проблесна. — Значи, на това искаш да ги научиш: да се бият, докато не спечелят. Да не се отказват. Искаш да разбереш кои от тях могат да се учат.

— Знаех си, че си умно момче — заяви Фин и стана да си върви. В този миг той закачи манерката с ботуша си и тя се обърна, плисвайки вода по мръсния под. — Ето, видя ли, Питър? Не аз те държа жив. А ти самият.

Ала Питър вече не го слушаше. Лежеше проснат по корем и лочеше вода като куче.