Илса Бик
Сенки (63)

62

И тогава, по средата на изречението, съзнанието на Лена зацикли. Просто ей така… нещо изсъска, изпука и край, сякаш мозъкът й бе задействал електрически прекъсвач, тъй като веригата бе дала на късо. Чувството беше изключително странно и необичайно, като че мислите й бяха думи, изписани на страница, които някой внезапно бе изтрил. Съзнанието й се превърна в огромно бяло петно.

„Къде съм? — Тя обхвана стаята с поглед, съзирайки цяла камара от столове и бюра. Разпилени по пода книги. И момчето, седнало на стола… — Кой е този? — Тогава забеляза спалния чувал, надиплен около кръста й. — Спален чувал, на пода… Какво търся тук?“

Мрак. Това си го спомняше. Сънуваше нещо — да, точно така. И тогава се бе сепнала в съня си. „Чай.“ Сварила беше чай за… за това момче, защото искаше компания.

„Кой е той? Защо не мога да си спомня? — Внезапен страх прободе гърдите й и тя започна да трепери. — Сигурно съм болна.“ Челото й беше влажно. Защо не помнеше нищо?

— Хей. — Нещо проблесна в тъмното и тогава ръката му докосна рамото й. Гласът каза още нещо, но думите прозвучаха неясно и объркано.

„Какво става с мен? — Сякаш думите бяха заключени в някое тъмно кътче на съзнанието й. Нищо не разбираше: нито къде се намираше и защо беше тук, нито пък обвитата в сянка фигура на момчето, надвиснала над нея. — Кой е той?“

И следващият въпрос: „Коя съм аз?“.

— Лена? — Момчето я разтърси леко. — Добре ли си?

Каквото и да беше това странно състояние, внезапно се изтръгна от него.

— Да — въздъхна объркана. — Да… добре съм. — Докосна с ръка слепоочието си. Главата и пулсираше. — Чувствам се малко замаяна.

— Нищо не си яла — каза момчето. — И наистина трябва да поспиш.

„Крис, това е Крис; какво става с мен? — И тогава последният половин час нахлу в съзнанието й като воден поток, отприщен при спускането на язовирна стена. Кожата й пламна от силното безпокойство, което бликна в съзнанието й като горещ порой. — Господи, защо го направих? На никого не съм разказвала за Карл. Какво става с мен?“

— Ъхъм. — В очите й пареха сълзи; тя прехапа устни, за да не изхлипа. — Съжалявам.

— Няма нищо. Опитай се да поспиш. — Той коленичи до нея и придърпа чувала чак до брадичката й. — Хайде. Сутринта ще се чувстваш по-добре.

Гърлото й се сви.

— К-Крис?

— Ей, ей — каза той и неловко я потупа по рамото. — Не плачи.

— Аз… — Тя преглътна. Усещаше стичащите се по бузите й сълзи. — Страх ме е.

— Ей — изрече той отново, след което замълча и я остави да се наплаче, заровила лице в ризата му.

— С-съжалявам — каза тя и изтри с ръка подутите си очи. — Н-наистина с-съжалявам.

— Всичко е наред. — Той обви тила й с ръка и Лена отпусна глава на рамото му с признателна въздишка. — Всички се страхуваме — каза той.

„Но не като мен. Ти не губиш разсъдъка си. — Странна мисъл, която не разбираше напълно, но по някакъв начин усещаше, че е истина. Не искаше да се откъсва от обятията му. Този миг беше като мехур във времето, мимолетен като въздишка и крехък като най-тънкото и фино стъкло. — Аз съм истинска; тук и сега, в този момент съм себе си.“ Боеше се да помръдне или да проговори, защото тогава времето щеше да потече отново и мигът щеше да отлети завинаги. А може би и тя заедно с него. За първи път от седмици насам се усещаше истинска; нямаше друга дума, която да описва по-точно начина, по който се чувстваше, сякаш ръцете му не просто я прегръщаха, а определяха същността й, задаваха й граници, като не й позволяваха да се разпадне, да се строши на парчета. Усещаше равномерния ритъм на сърцето му, а миризмата му беше… неописуема.

„Това е Крис. — Тя се притисна още по-плътно и вдиша аромата му. — Това е миризмата на Крис и той е истински също като този миг, също като мен.“

Преди да успее да се овладее — каква лъжа; нямаше никакво желание да се владее, — ръката й се плъзна нагоре. Треперещите й пръсти погалиха шията му и той ахна стреснато.

— Лена, аз… — започна той. — Ние…

— Замълчи, моля те, замълчи — прошепна тя. Тялото й трепереше, стенеше, стопляше се. Тя прокара устни по кожата му, долавяйки силното туптене на пулса му, усещайки соления му вкус върху езика си. Когато го докосна, от гърлото му се изтръгна дълбок, плътен звук; тя усети внезапното свиване на гърдите му, тръпките, разтърсващи тялото му като бомба. Тя обви ръка около врата му, притегли устните му към своите и в следващия миг се целуваха, целуваха се жадно, а устните му бяха топли — с вкус на сладък портокал, и тя се фокусира върху това усещане, предаде се изцяло на чувството, което предизвикваха у нея устните му, ръцете му, заровени в косата й, изгарящият допир на пръстите му, които галеха страните и шията й. Беше цялата изтръпнала и жадна за вкуса му, стенеше, впила устни в неговите, и дишаше с неговия дъх, докато той мълвеше името й, и всичко това й се струваше по-необходимо дори от самия въздух.

„Да, това е истинско; аз съм Лена, аз съм Лена, аз…“

— Лена. — Той се дръпна задъхан от нея. — Не мога. Съжалявам. Не бива. Това не съм аз.

„Само че това съм аз.“

— Напротив — отвърна тя и додаде със сподавен глас: — Моля те, недей, не спирай.

— Лена. — Дишаше учестено. Ръцете му се свиха около нейните. — Това не е редно.

— Напротив. — Долови молбата в гласа си, но не я беше грижа. — Крис, това е нещо напълно естествено. В него няма нищо нередно.

— Лена, аз просто… не мога. Това не съм аз — повтори той.

— Обичаш я, нали? — Гласът й прозвуча дрезгаво и сухо като хартия и тя отпусна безжизнено ръце. По тялото й премина помитащо чувство на поражение като мътна вълна, която можеше да я изхвърли на брега или да я удави. Все едно.

— Не знам — отвърна той. — Може би си права. Аз наистина държа на теб, но…

— Страхотно. — От устата й се изтръгна сподавен смях. — Точно каквото мечтае да чуе всяко момиче.

— Това не е честно — каза той след кратко мълчание.

— Честно ли? Да ти издам ли една тайна: в живота няма нищо честно. — Долови жестоката нотка в гласа си, но и бездруго бе свикнала да заглушава страха си с гняв. — Нищо не е честно.

— Да, знам. Но не искам да влошавам нещата повече от необходимото. Това не означава, че не бива да постъпвам правилно.

— Сега пък аз постъпвам нередно?

— Не. Просто още не мога да се откажа от Алекс. За да съм с теб, трябва да е, защото искам теб, а не някой друг.

Лена не вярваше на ушите си.

— Глупости. На кого му пука? Ами моите нужди? Или аз не съм толкова важна?

— Лена, разбира се, че си важна, но…

— Но какво? — сопна се тя. — Не съм достатъчно добра? Не съм нея? Поне веднъж замислял ли си се за моите чувства? Възможно е да умрем тук, а ти се тревожиш дали си верен на едно мъртво момиче.

— Лена. — Гласът му прозвуча ниско и заплашително. — Недей.

— Недей какво? Да не казвам, че е мъртва? — Думата изсвистя като плющене на камшик.

— Спри — каза той, а в гласа му отекна предупредителна нотка. — Лена. Моля те.

— Спри. Лена. Моля те — изрече тя, като го имитираше. А после додаде с този нов за нея жесток глас: — Крис, тя е мъртва и ако ти трябва плод за размисъл, помисли върху това: тя не те обичаше. Тя те използва, а после избяга.

— Не е вярно — отвърна той рязко. — Тя не е като теб, пък и аз не съм Питър.

Думите му я нараниха, но така беше по-добре. Всичко беше за предпочитане пред този всепроникващ страх.

— О, значи си проумял истината — отвърна тя. — Питър не беше някакво изплашено малко момченце.

— Не съм изплашен…

— Глупости.

— Какво става тук? Защо е нужно да се караме? Защо се държиш така? — попита той. В думите му не се долавяше гняв, а само чувство на предаденост и изумление, сякаш беше кученце, което не може да повярва, че е било изритано от стопанина си. — Какво искаш от мен?

„Да ми помогнеш да се почувствам истинска. — Това беше първата й и най-неотложна нужда. — Искам единственото, което има значение, да е тук и сега, на този проклет под, в тази ужасна стая.“

Но на гласа каза само:

— Искам да съм в безопасност. — В мига, в който изрече тези думи, Лена усети, че гневът й се уталожва като буря, която най-сетне утихва. — Ис-скам някой да ми каже, че всичко ще се оправи. Искам… — Гласът й бе сподавен от ридание. — Ис-скам светът отново да с-стане като преди. З-знам, че е невъзможно, но това не значи, че… — В този миг вече хлипаше, а раменете й се тресяха. — Това не з-значи, че не ис-скам…

Този път, щом се намери в прегръдките му, Лена не стори нищо, а само заплака неутешимо, сякаш нямаше да има утре. И бездруго шансовете им не бяха особено добри. Освен това този път между тях не се случи нищо, но всичко беше наред. Просто чудесно.

По-късно.

Крис настояваше тя да поспи:

— На дневна светлина всичко изглежда по-ведро.

О, съмняваше се в това. Но въпреки това се изтегна отново, оставяйки го да закопчае ципа догоре. Накрая, след кратко колебание, той постави несигурно ръка на рамото й и каза:

— Не мисля, че беше той.

— Той ли?

— Онова момче от Орен. — Той замълча за миг — може би очакваше от нея да каже нещо. Но после додаде: — Говоря за детето, което Грег доведе със себе си сутринта, когато избяга Алекс.

— О. — Спомените й бяха неясни и малко нереални, сякаш историята на живота й беше записана в някоя стара книга, принадлежала на отдавна изчезнала раса от друга планета. — Да, спомням си.

Стори й се, че това не беше отговорът, който бе очаквал да чуе от нея, но все пак той продължи:

— Хлапето беше на осем, може би девет. Само че брат ти е на тринайсет, нали така? — Но тъй като дълго време не получи отговор, той я подкани: — Лена?

— Да, точно така — повтори тя като папагал. — Той е на тринайсет.

— Така си и мислех. Затова съм сигурен… че не е бил той. Което означава, че може да го намерим, щом се доберем до Орен.

— Добре. Благодаря, Крис. — А след миг додаде: — Съжалявам.

— Да, знам. — Той стисна окуражаващо рамото й. — Аз също. Но помни, че всичко ще се оправи. Нещата сами ще се наредят. А сега се опитай да поспиш.

— Добре — отвърна тя, леко изненадана, че този път сълзите й не потекоха. А когато Крис се изправи, тя добави: — Внимавай с чая.

— Какво?

— Чая — посочи тя. — Чашата е до левия ти крак, точно до стола.

— Така ли? — Последва леко щракване, появи се лъч светлина. И тогава чашата сякаш изплува от мрака. — Леле. Благодаря. Изобщо не я забелязах.

— Няма проблем. — Яркожълтото трептене, което се отразяваше от алуминия, я заслепяваше. Тя примигна и се завъртя на другата страна. След миг чу щракване — Крис бе изключил електрическото фенерче, — последвано от шумолене на плат, лекото проскърцване на студен метал и тиха въздишка, щом той седна на стола.

Тя придърпа спалния чувал до брадичката си и се загледа в мрака — първо в синкавите призрачни очертания на алуминиевата чаша, а когато те се изгубиха, в четвъртитите силуети на лабораторните маси и столове. После пред погледа й изплуваха газови канелки, хромирани кранове, прозрачен куп от изпочупени стъкленици, цяла камара учебници и една разтворена като ветрило лабораторна книга. А над вратата на класната стая се мержелееше белият циферблат на часовник, чиито стрелки бяха замръзнали на девет часа и двайсет и една минути.

„Тук е тъмно. Не би трябвало да виждам всички тези неща. — Очите й горяха, но сълзите в тях бяха пресъхнали. — Нещо става с мен, но не знам какво, искам обаче да спре и всичко пак да стане нормално.“ Но за едно си даваше сметка: за нея нищо нямаше да е нормално. Каквито и спомени да бе имала за този неин брат, всичко беше заличено. Извън всякакво съмнение знаеше, че трябва да има брат. Чувството не я лъжеше. Ала вътре в себе си долавяше някаква… празнота, все едно да издълбаеш черупката на авокадо и да изгребеш цялото месесто съдържание на плода, така че да остане само кожата. На мястото на този брат сега имаше една безкрайна пустота, някакво избледняло подобие на образ без лице или име, без проблясък от спомен.

Там нямаше нищо.

Абсолютно нищо.