Илса Бик
Сенки (62)

61

— Заповядай. — Настанявайки се до Крис, който бе застанал на пост за наблюдение, Лена му подаде алуминиева чаша, от която се вдигаше пара. — Направих ти чай.

— Благодаря — отвърна той леко изненадан. Оставил беше Лена и Нейтън в съседната стая, служела преди за химическа лаборатория. Помещението беше на завет, но въпреки това за всеки случай бяха уплътнили с тиксо прозорците и пролуката под вратата. Прибрали бяха конете във физкултурния салон, защото там нямаше прозорци и не беше трудно да залостят единствения изход. Животните щяха да покрият баскетболното игрище с купчинки изпражнения, но надали щеше да се намери човек, който да има нещо против. Крис обви ръце около топлия метал. Парата имаше сладка портокалова миризма. — Защо си будна?

— Не можах да заспя. Чувствам се прекалено изморена и ушите ми са премръзнали. Не помня къде съм оставила шала си. Нейтън обаче спи. — В мрака лицето й сияеше с мека сребриста светлина. — Някакво движение?

— Не. — Преди шест часа се бе мръкнало напълно. Намаляващата луна хвърляше върху снега усойни зеленикави отблясъци, напомнящи за разяден от времето бронз.

— Значи, може да няма други.

— Да се надяваме. — Той отпи от чашата. Чаят беше много горещ, но приятен на вкус. — Как се чувстваш?

— Не особено добре. — Тя замълча, след което додаде: — Трябва ми малко здрав сън.

„И нещо за стомаха.“

— Тогава се връщай в леглото.

— След мъничко — отвърна тя. — Не искам да оставам сама.

— Нейтън също е там.

— Знаеш какво имам предвид. Чувствам се по-спокойна, когато съм с теб.

Не беше сигурен как да отговори и затова не каза нищо. След кратко мълчание Лена попита:

— Говоря ли насън?

— Ъ. — След като подуха на чая си, той отвърна предпазливо: — Понякога.

Тя се обърна към него, но със същия успех би могъл да се опита да долови изражението на една сянка.

— И какво по-точно?

Крис отпи от чая си като тактика за печелене на време, но само изгори небцето си.

— Разни неща.

— Хм — изсумтя Лена и обви ръце около себе си. — Така си и мислех. Понякога се будя с чувството, че съм говорила насън.

— Лена, всички имаме кошмари.

— Но не като моите.

Припомни си онази ужасна сутрин, когато беше на осем и слизайки на долния етаж, вместо закуска на масата откри баща си, който смучеше ту окървавените кокалчета на пръстите си, ту една бутилка „Мейкърс Марк“^[1]. А Диъдри, приятелката на баща му, този месец я нямаше никаква.

— Недей да бъдеш толкова сигурна.

— Имаш ли сънища за времето преди?

О, кошмарите му бяха започнали доста преди светът да се срине. Сънищата му бяха жестоки, брутални и много шумни: крясъци и молби на жена, последвани от странен ритмичен звук, който започваше някак тъпо и глухо и постепенно се усилваше, ставайки все по-влажен, месест и накрая сочен, сякаш някой удря презрял пъпеш с бейзболна бухалка.

— Сънищата ми от онова време не са никак приятни — каза той.

— Моите също. Предполагам, че всичките са кошмари, защото животът ми беше кошмар. Не е ли странно? Целият свят отива по дяволите, децата се превръщат в чудовища, а животът ми сега е много по-поносим отпреди.

Изобщо не му бе хрумвало да приеме положението от тази гледна точка, но Лена имаше право. Това, че се озова в Рул, беше най-хубавото нещо в живота му от години. С Питър се сприятелиха още от самото начало. Сега като се замислеше, когато се видяха за първи път, изразът на лицето на Питър бе преминал от шок към радост. В този миг Крис най-сетне бе изпитал чувството, че се намира у дома. Да бяха братя, пак нямаше да са толкова близки.

— Знаеш ли кое е най-странното? Мисля, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото в Рул.

— Тогава ставаме двама — отвърна тя. — Защо никога не си ме питал за живота ми преди? За времето при амишите?

Защото знаеше, че там не се е случило нищо хубаво, а и самият той имаше достатъчно мрачни спомени.

— Не знам. Сигурно защото не е моя работа. Освен това двамата с Питър бяхте доста близки. Предполагах, че споделяш с него.

— Да, но не всичко. — Тя се изсмя тихичко. — Изглежда, че съм влюбена в човек, на когото никога не му е минавало през ума да ме пита какво търси езичница като мен при амишите. Всъщност исках само да забравя.

Струваше му се, че Лена иска да сподели с него.

— Е, как се озова при тях?

— Майка ми се дрогираше — отвърна сухо тя. — Метамфетамин на кристали или кокаин, за да се надруса; алкохол, за да се свести. Около десетина пъти се провали след рехабилитациите. Сигурно си е въобразявала, че приемането й сред амишите ще бъде гаранция за изчистване, и в крайна сметка се омъжи за един противен стар развратник, който се казваше Кръшър Карл.

Карл беше името, което Лена често мълвеше в съня си.

— Какво е това име?

— Прякор. Почти всички амиши имат такива, като онзи тип, когото наричаха Джон Свинаря, тъй като отглеждаше прасета. Кръшър^[2] Карл работеше в една каменна кариера, а ръцете му бяха направо огромни. Беше голям мръсник, но въпреки това майка ми се омъжи за него. Двамата с брат ми нямахме никакво право на глас.

— Това е ужасно.

— На мен ли го казваш. Нали знаеш, че амишите не пращат децата си на училище след осми клас? Аз обаче бягах при всеки удобен случай и бъхтех цели осем километра пеша до автобусната спирка, само и само да отида. Можеш ли да си представиш? Но Карл винаги ме завличаше обратно и ме заключваше в плевнята. Докато накрая епископът не му каза да ме остави на мира. Само че старият негодник се постара добре да си платя. Биеше ме с камшика, който използваше за по-опърничавите коне. Майка ми знаеше, разбира се, но тя каза единствено на епископа, който не искаше англичаните^[3] да си врат носа наоколо — изрече тя с провлечен немски акцент, след което изсумтя. — Задник.

Това беше история, която нямаше нужда и не искаше да чува, само че не знаеше как да я спре.

— Съжалявам.

— Важното е, че накрая съжаляваше той. Знаеш ли какво направих? — попита тя и без да дочака отговор, додаде: — Намушках проклетия негодник.

— Намушкала си епископа? — премигна той невярващо.

— Не — отвърна тя, сякаш беше малоумен. — Карл. Една нощ, когато дойде да ме посети. — Тя описа кавички във въздуха. — Често ме посещаваше.

— О — отвърна той, като искаше само тя да замълчи. — Честно казано, Лена, мисля, че това не е моя работа.

Ала тя продължи, сякаш нищо не беше казал:

— Епископът и пасторите решиха, че трябва да се отървем от тялото. Да не намесваме американската полиция, защото, както знаеш, амишите се славят с чистотата на произхода си. Нямам представа какво направиха с Карл, нито какво са казали на хората от каменната кариера, но това беше всичко. Карл изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Мисля, че тайно се радваха, задето ги отървах от този негодник.

Той не отвърна нищо.

— Досега не бях казвала на никого — додаде тя.

— Тогава защо ми го разказа?

— Не знам. Може би е нещо като последна изповед.

— Какви ги приказваш?

— Не знам. Просто си говоря. — Гласът й прозвуча дрезгаво и тя въздъхна. — Много съм уморена, а главата ми ще се пръсне, сякаш всичко ще прелее наведнъж. Но има моменти, когато се чувствам съвсем… празна. Като бял лист хартия. Толкова е странно. Човек може ли да умре, ако не спи?

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че може да се побърка, и тя определено се бе запътила в тази посока.

— Опитай се да поспиш — каза той с надежда, че Лена ще го послуша. — Моля те.

— Добре. — Тя постави ръка на рамото му. — Може ли да остана тук? Знам, че Нейтън не би ме наранил, но мисълта да остана насаме с него просто ме побърква.

Не му се искаше тя да остава, но въпреки това се измъкна от допълнителния спален чувал, който бяха намерили, и рече:

— Ето, можеш да го вземеш. На мен не ми трябва.

— Благодаря — отвърна тя.

Той се обърна да погледне снежната околност; зад себе си долови шумоленето на чувала, след което настъпи тишина. В следващия миг гласът й изплува от мрака:

— Крис? Може ли да те питам нещо?

— Моля те, Лена, заспивай.

— Добре, но все се каня да те питам и после забравям. Не знам защо.

Имаше неща — като миналото му, а ако съдеше по разказа й, като нейното също, — които беше най-добре да се забравят. Само че той се досещаше доста добре за въпроса, който Лена искаше да му зададе. На връщане от Орен мислеше само за това, като репетираше как ще й съобщи новината. Но тогава Алекс избяга, Джес го фрасна по главата и всичко стана на пух и прах.

— Какво искаш да ме питаш?

— Помниш ли онова момче? Детето, което Грег доведе със себе си онази сутрин, когато Алекс избяга? Това не беше ли…