Илса Бик
Сенки (61)

60

— Добре ли си? — Все още задъхан от отчаяната битка, Крис се надигна на лакти от окървавения сняг. Той хвърли поглед към Нейтън, който лежеше проснат до северната стена на училището. Нейтън дишаше тежко, притиснал с ръка левия си бицепс. Между пръстите му се стичаше кръв. Парката му беше съдрана от рамото до лакътя. — Ухапа ли те на друго място?

— Не. Извадих късмет, че се подхлъзна. — Лицето на Нейтън беше пепеляво на цвят. — Малкото копеленце се залепи за нея като проклета пиявица. — Старецът изви глава и извика: — Ранена ли си?

— Не. — Лена седеше сгушена в купчина дрехи в ъгъла на сградата, малко под закрития проход, където бяха вързали конете. Проходът минаваше покрай източната стена и извеждаше до една покрита със сняг катерушка и самотен баскетболен кош. Промененият бе разкъсал парката й на гърлото. На шията й личаха няколко яркочервени успоредни следи от нокти, откъдето бе изтръгнат шалът й, преди онзи да я сграбчи за пуловера. Цяло чудо бе, че не използва зъбите си. — Откъде ли се е взел? И защо беше тук? Училището е напълно изолирано. Наблизо няма никакви къщи.

— Не знам. — Крис се загледа в момчето, което лежеше на земята. Промененият, който беше полужив, преглъщаше с усилие, опитвайки се да си поеме дъх през кръвта, която се процеждаше покрай ножа, забит до половината в гърлото му. Краката му риеха немощно снега. Накрая момчето успя да издаде слаб, гъргорещ звук и с това търпението на Крис се изчерпа. Той коленичи до него, обви ръце около дръжката на ножа, която пулсираше ведно с конвулсивните движения на разпореното му гърло, и заби острието докрай. Усети как върхът стърже по костта, а после и моментното колебание, преди да разкъса здравото сухожилие и мускула на гръбнака на момчето. Крис натисна ножа, използвайки цялата тежест на тялото си.

Момчето се отпусна, щом стоманата прониза гръбначния му мозък. От устата му изригна аленочервен фонтан. Ръцете му приличаха на пърхащи морски звезди, които потрепват и подскачат, преди да се свият, да станат незабележими и накрая да умрат. За всеки случай Крис изчака още няколко секунди, след което издърпа ножа си. Имаше кръв навсякъде: по снега, по момчето, по собствените му ръце.

— Тя има право. Нещо не се връзва — каза Нейтън. — Отвън не се виждат никакви следи. Сигурно се е криел вътре, в училището.

А това означаваше, че момчето се бе промъкнало покрай тях, за да се добере до Лена, в което нямаше никакъв смисъл. Когато Лена бе изкрещяла, Крис се намираше на втория етаж, прокрадвайки се от стая в стая. Беше пълно с трупове, подобни на човешки сладоледени блокчета: купища замръзнали тела и само тук-там по някой захвърлен крайник — ръка или крак, — оглозган до кост. Коридорите бяха покрити с тънък пласт лед и сняг, ала Крис не бе забелязал никакви други следи, освен своите собствени. При това изобилие от храна беше напълно излишно момчето да се показва. Съдейки по следите, Промененият бе офейкал през училищната библиотека, откъдето бяха проникнали двамата с Нейтън. Старецът, който по това време беше все още на приземния етаж, в задната част на училището, го бе забелязал пръв.

„Нейтън е бил там, точно пред него. Тогава защо не е подгонил него или пък мен? И двамата бяхме вътре, много по-близо. Какво го е накарало да излезе навън? Защо е напуснал сградата и е нападнал Лена? Защо точно нея?“

Той хвърли поглед към момичето, което все още трепереше, притиснало ръка към издраната си шия. Въпреки че бе разполагало с достатъчно време, момчето не бе я захапало никъде. „Сякаш е искал да се добере точно до нея. — Той плъзна поглед към намачкания зелен шал и разкъсаната парка. — Сякаш е искал да…“ Полазиха го студени тръпки. Ако момчето се бе опитало просто да изтръгне гърлото на Лена, нямаше да е толкова потресен, колкото от мисълта, че може да е имало за цел да я изнасили.

— Мислиш ли, че има и други? — попита Лена.

Добър въпрос. Той стрелна с поглед конете, ала животните изглеждаха спокойни. Не че конете бяха чак такъв надежден показател — кучетата бяха много по-чувствителни към миризмата на Променените.

— Едва ли, но все пак може би ще е най-добре да изчезваме оттук. Дори да е бил сам, тук е пълно с трупове. Не е изключено да се появят и други, нали знаеш, да похапнат. Освен това конете вдигнаха доста шум, ние също.

— На път? Пак ли? — Кожата на Лена беше бяла като платно, а кръговете под очите й — с тъмния цвят на въглени. Беше болна и се хранеше, колкото да не умре от глад, но не искаше да говори за това. Започваше да го измъчва ужасно подозрение за причината. Въпросът беше какво би могъл — или би искал — да направи той за нея. — Крис — обади се тя, — вървим без почивка от…

— От няколко дни. Да, знам. — Той изтича до пъстрия жребец, откачи раницата си, след което се върна обратно и коленичи до Нейтън. Виждаше се как кръвта блика през назъбената рана. Крис извади комплекта за първа помощ и каза: — Не можем да останем тук, Лена. Не и сега.

— Намираме се насред нищото. Училището е единствената сграда в околността. Освен това не открихме други следи, така че сигурно е бил сам. Крис, все някога трябва да спрем за почивка.

Крис стисна зъби, за да не изтърси нещо прибързано. Сега нямаше смисъл от нерви. Така че насочи вниманието си към Нейтън, навивайки ръкава, скриващ наранената ръка на стареца, и започна да попива кръвта. Нямаше какво да отговори на Лена, пък и тя имаше право. И тримата бяха изморени. Въпреки решението им да свърнат на северозапад, вече цели единайсет дни бяха в движение. С това темпо от Орен ги деляха поне още десет дни път, и то ако имаха късмет, или две седмици, в случай че късметът им изневереше. Но определено имаха нужда от почивка.

— Някога било ли е толкова зле? — не се отказваше Лена. — С дебнещи по петите ви Променени? Това е четвъртото дете за последните два дни.

— Не познавам добре този район — отвърна Крис, превързвайки с бинт раната на Нейтън. — Когато сме пътували на изток от Рул, винаги сме били голяма група с много хора, пушки и кучета. — Нейтън, ти какво ще кажеш?

Старецът само поклати глава.

— Всички тези следи и кости, които открихме, са стари. Досега не сме попаднали на нито една ферма или група с оцелели — били те млади, или възрастни.

— Може да са избягали — допусна Лена.

— Или просто са мъртви — каза Нейтън. — Ето какво мисля: наоколо не се намира прясно месо. Така че тук не би трябвало да има Променени. В такъв случай откъде според вас са се взели всички тези тела, складирани в сградата на училището?

„О, боже.“ Досега тази възможност не бе минавала през ума му.

— Имаш предвид склад, нещо като… огромен фризер за месо.

— Точно това имам предвид. — Нейтън изсъска от болка, разкривайки пожълтелите си зъби и венци с цвят на маджун. — Мен ако питате, това не е особено добър знак.

— Искаш да кажеш, че ще дойдат още? — Гласът на Лена трепереше. — Че в момента може да идват насам?

— Никъде не видяхме пресни следи — отбеляза Крис. Това уединено частно училище се намираше на края на един четиристотинметров път, по който не се виждаха други следи, освен техните. По всичко личеше, че цялата тази местност някога бе била пасище. Като се изключеха футболното игрище и затрупаните със сняг трибуни, наоколо нямаше други постройки, а най-близката гора се намираше най-малко на осемстотин метра оттук.

— Трябва ми още информация, за да сглобя цялата картина — каза Нейтън.

— Какво ще кажеш тогава? Да останем ли, или да тръгнем?

— Трябва да останем — обади се Лена. — Нали сам каза, че следите са стари. Ето виж. — С върха на обувката си тя поглади бялата снежна покривка, състояща се от фини кристалчета. — Последно валя миналата нощ. Снегът е съвсем пресен. Затова е ясно, че ние сме единствените хора, минали оттук.

— И двете възможности не са ми по вкуса — каза Нейтън, — но не сме спирали от двайсет часа насам. Конете са грохнали, а от най-близката гора ни делят поне два-три часа път. Щеше да е друга работа, ако животните бяха отпочинали и ако имаше ясна луна, която да осветява пътя ни. След единайсет дни в постоянно движение кожата на Нейтън изглеждаше изопната, а страните му — хлътнали от липсата на почивка и оскъдната храна. — Но дори да се доберем до гората, слънцето ще изгрее, преди да сме успели да си направим лагер.

— Трябва да останем — повтори Лена. — Най-вероятно е бил сам. Може пък това да е бил неговият личен склад за месо. Досега другите да бяха дошли, нали така? Липсата на пресни следи означава, че през последните два дни тук не е идвал никой друг. Може да се барикадираме в някое от помещенията на втория етаж. Ако се отървем от тялото на момчето и скрием конете вътре, може никой да не разбере, че изобщо сме тук.

Доводите й бяха повече от добри. Крис плъзна поглед към тялото на момчето. Промененият беше още дете — на не повече от тринайсет — и изглеждаше здрав, като изключим факта, че беше мъртъв. Облеклото му беше подходящо за сезона. Взе да изучава лицето му, което още беше по детски закръглено. „Хранел се е доста добре. Сигурно просто е защитавал собствеността си. Но не може да не е знаел, че в това отношение не сме негови съперници. Пък и единственият човек, когото нападна, беше…“

— Крис? — обади се Лена.

— Почакай малко. — „Детето избра Лена. Можеше да нападне мен или Нейтън. Можеше да ни раздели. Но за него беше важно да се добере до нея — дори с риск за живота си.“

Господи, изобщо не му се нравеше накъде го водеше нишката на мисълта му Може би грешеше. Но тогава му хрумна, че има един начин да провери.

— Добре. — Изпусна дълга въздишка. — Гласувам да останем. Нейтън, на втория етаж, точно над нас, има една ъглова стая с изглед на изток и на север, а на срещуположния диагонален край има друга, чиито прозорци гледат на юг и на запад. Така ще имаме видимост към всеки, който се приближава. — С тези думи той се наведе и подхвана мъртвото момче под мишниците. — Лена, помогни ми да го махнем оттук и да заличим кръвта.

Лена би отвърнала със същия ентусиазъм, ако я бе помолил да вдигне кучешко лайно, но въпреки това кимна.

— Както кажеш — съгласи се тя и улови детето за глезените. — Едва ли ще е по-опасно, отколкото в гората.

В този момент щеше да я излъже за първи път.

— Да, сигурно си права — отвърна той.