Илса Бик
Сенки (59)

58

Никой не помръдна. Семейство Кинг не бяха в състояние. А Том не посмя.

— Добре ли си? — попита мъжът. — Те нараниха ли те?

Лежеше чисто гол по гръб в локва от кръв и стискаше пушката с две ръце, а миризмата на изгорял барут и на собствената му изпечена кожа дразнеше носа му.

— Добре съм — отвърна той. — Вие кои сте?

Жената се обади за първи път. Белезникавите й очи се стрелнаха към кухнята, след което се спряха отново на Том.

— Тук има ли едно момче?

— Мисля, че е навън, в хамбара, по-големия. Държат го заключен.

— Защо? — Кожата около устните й побеля.

— Ами, той е… — преглътна Том. — Нали знаете.

— О, боже. — Жената затвори за миг очи. Закри устни с ръка. — По дяволите.

— Не си сигурна, че е той — каза мъжът.

— Обаче знаем кой го залови. — Тя се завъртя на пети. — Излизам навън.

— Мели — започна мъжът, — недей…

— Той е той — отсече тя и излезе.

Черноокият мъж се загледа за миг подире й, след което се обърна отново към Том. Погледът му се спря на армейските плочки, които висяха на все същата метална верижка, след което мъжът кимна с глава към неугледната купчина, която образуваха дрехите на Том.

— Няма ли да се облечеш, войнико?

— Кои сте вие? — попита Том.

— Обличай се — каза мъжът и се обърна да си върви. — След това ще говорим.

Изстрелът проехтя, докато закопчаваше копчетата на фланелената си блуза. Той спря и като задържа дъха си, се ослуша за още, но повече изстрели не последваха. Малко след това долови стъпки и ниското боботене на гласовете им.

Дясната му ръка вече се покриваше с мехури и го болеше. От Афганистан знаеше, че при изгарянията от трета степен има слаба чувствителност. Но той издържаше на болка. Беше получавал доста по-сериозни наранявания. В най-скоро време обаче щеше да има нужда от антибиотичен мехлем и превръзки.

Той вдигна пушката. От това тясно задно помещение нямаше друг изход — нито дори прозорец, — а те бяха двама. Можеше първо да стреля и после да задава въпроси, но докато дойдеше това време, вече щяха да са го гръмнали, и то два пъти.

От друга страна, Кингови бяха споменали, че струвал повече жив.

Когато влезе в кухнята, завари жената седнала на кухненската маса. Пушката й лежеше на пода. А старецът бе преметнал своята през рамо.

— Ето те и теб, войнико — каза той, поставяйки леген с вода пред третия стол. С държанието си напомняше на дружелюбен каубой. — Най-добре потопи ръката си вътре. Студена е, но това помага при изгаряния.

Том не помръдна. След последния си опит не искаше за втори път да допуска грешката да се довери на някого. Държеше пушката притисната до дясното си бедро, с цев, насочена към гърдите на мъжа. А жената трябваше да се наведе, да протегне ръка, да грабне оръжието и да стреля. В това време Том би могъл да презареди и да стреля, още преди да се е опомнила.

— Вие ли сте ловците на глави?

Жената се изсмя гърлено.

— Само в известен смисъл. Момчето навън, Теди, което търсех… — Гласът й потрепери и тя спря за момент, след което преглътна и прокара ръка през лицето си. Щом погледът й отново се спря на Том, белезникавите й очи бяха пълни със сълзи. — Той беше част от група деца, за които се грижех, откакто… нали знаеш. Ловците го взеха от мен.

Звучеше правдоподобно. Бедното дете трябваше да е дошло все отнякъде.

— Как разбрахте къде да го търсите? — попита Том.

— Няма да повярваш колко бързо се разнася мълвата — отвърна мъжът. — В този край няма чак толкова много ферми. А когато се срещнахме — кимна той към жената, — знаех точно къде трябва да търсим.

Том се замисли за Джед и Грейс. Тримата бяха много предпазливи и живееха изолирано, но един-единствен шумен съсед бе достатъчен, за да се разчуе всичко. Това също беше правдоподобно. И все пак какво правеха тук тези хора? Заедно ли работеха? Старецът бе споменал, че са се срещнали. Какво означаваше това? Каква беше причината тези двама възрастни хора да скитат наоколо в разгара на зимата? Историята на жената беше ясна. Ала каква бе историята на този мним каубой?

— Но право да ти кажа — продължи старецът, — не бях напълно сигурен, докато не видях знамето. Много групи от милицията използват подобни средства. Разчитат на слухове и подозрения.

„Милиция ли?“ В гърдите му се прокрадна чувство на безпокойство. Джед го беше предупредил за това, само че Том бе вярвал наивно, че милициите съществуват на местно ниво в Уисконсин. Тъкмо той би трябвало да е наясно. Където имаше цивилни, имаше и милиции — част от тях по-добре организирани, укрепени и подготвени от други. Някои от тези групи вероятно се бяха надявали и очаквали, че светът ще се разпадне, чертаейки планове за такъв развой на събитията. Оцелелите членове щяха естествено да се съберат. По тази извратена логика се досещаше защо младите оцелели като него бяха толкова ценни — ако не за друго, можеха да послужат като нови попълнения. Но защо им бяха Чъкитата?

— Семейство Кинг казаха, че знамето било сигнал. Вдигнато е от два дни — обясни Том.

Старецът погледна към жената и рече:

— Тогава трябва да тръгваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Никъде не отивам с вас — отсече Том.

— С нас ще си в безопасност — отвърна мъжът.

— Не знам кои сте.

— Аз съм Мели Бриджър — представи се жената и протегна ръка, изпъстрена със старчески петна. Но тъй като Том не помръдна, тя прибра ръката си в скута. — Отиваме в базовия ни лагер. Тъкмо натам се бяхме запътили с цялата група преди десет дни, когато отвлякоха Теди. Останалите деца сигурно вече са там.

„Хм. — Наличието на базов лагер означаваше сериозна операция. Ако тези хора извършваха разузнавателна дейност за армията — или онова, което бе останало от нея, — не го чакаше нищо хубаво. — Накрая може да се окаже, че съм избягал от тигана, за да свърша в огъня.“

— Какъв лагер? Къде се намира?

— А ти къде отиваш? — попита мъжът със същия тон на дружелюбен каубой.

— Не мисля, че е ваша работа.

— Слушай. — Маската на скромна приветливост, която носеше старецът, се повдигна лекичко и Том зърна за миг на лицето му да проблясва едно почти хищно изражение. — Ако случайно не си забелязал, току-що ти спасихме задника. Опитваме се да ти помогнем.

— Благодаря. Оценявам го. Наистина е така. — Говореше искрено. — Но какво ви е грижа за мен?

— Предпочиташ да бъдем на страната на онези ловци ли?

Този тип, помисли си Том, си го биваше В това да отклонява въпроси и да поставя хората в отбранителна позиция. В думите му се долавяше премерена доза заплаха.

— Това не е отговор.

Старецът отвори уста, но в този миг Мели постави ръка на рамото му.

— Не го притискай. Не виждаш ли, че момчето е изплашено и наранено? Отпусни малко юздите.

Мъжът явно искаше да каже нещо, но в крайна сметка сви рамене.

— Все едно. Какво ме интересува, ако иска да свърши като примамка. Само го съветвам да не тръгва на изток.

Тъкмо това беше посоката, в която трябваше да поеме.

— Отивам в Рул. — Том забеляза, че двамата се спогледаха. — Какво?

— Той има право — отвърна Мели и кимна към мъжа. — Не ти трябва да ходиш там.

Същото бе казал и Уейд.

— Но защо?

— Как си с късмета? — попита мъжът. — Защото пътят дотам гъмжи от Чъкита. Точно затова воюваме с тях и с Рул.

— Но защо с Рул?

— А на теб защо ти е притрябвало да ходиш там?

Том се поколеба за част от секундата, след което каза:

— Заради едно момиче. Преди известно време се наложи да се разделим, но знам, че се бе запътила натам.

Том забеляза, че сбръчканото лице на мъжа се оживи, сякаш бе събрал две и две.

— Тя има ли си име?

Не виждаше защо да не отговори на този въпрос.

— Алекс.

— Какво? — Устата на стареца буквално увисна в израз на неподправена изненада. — Алекс ли каза?

— Да. — Том забеляза, че Мели изучава преценяващо лицето на стареца, свъсила вежди. — Защо?

— Мътните ме взели, ако… — Старецът изглеждаше объркан, останал без думи. Той потри уста със своята кокалеста загрубяла ръка, ала Том не можеше да прецени дали мъжът се опитва да си спомни нещо, или просто да реши какво ще е най-безопасно да каже. Но очите му, които се спряха на Том, бяха тъмни, искрящи и предпазливи като тези на мишелов.

— Проклет да съм. Ти си онзи войник, нали? — каза мъжът. — Хлапакът, който разбира от експлозиви и който бяхме тръгнали да търсим преди няколко месеца. Ти си Том.