Илса Бик
Сенки (58)

57

С бързи движения той протегна ръка и замахна нагоре. Нададе вик, щом металната дамга изсъска при допира с кожата му и огънят изгори плътта и опърли косъмчетата му. Но тогава Уейд изпусна желязото. То издрънча на пода, а Том се спусна, приведен напред, изтласквайки се с крака и свил ръката си в лакътя. Той заби щръкналата кост в стомаха на Уейд с такава сила, че усети сътресението от удара с рамото си. Мъжът издаде нисък гърлен стон и залитна, изгубил равновесие заради теглото си. Том зашляпа с боси крака подире му, тъй като ръцете му се бяха оплели в ризата на Уейд, и докато се олюляваше… С периферното си зрение забеляза как Ники се завърта и вдига пушката, при което той отскочи светкавично зад стареца.

Гърмежът отекна оглушително. В стаята изригна ярък фонтан от светлина. От такова близко разстояние изстрелът от пушка дванайсети калибър би трябвало да премине през тялото отпред и да прониже и него. Само че Уейд беше огромен: сто трийсет и пет килограмов човешки щит.

Едрият мъж рухна на земята; когато кръвта на Уейд се плисна по дъсчения под, се чу такъв звук, сякаш от пръснал се на цимент пълен с бода балон. Усети, че Уейд започва да се гърчи, долови писъците на Ники въпреки звънтенето в ушите си. Отново се надигна, използвайки за опора по-силния си ляв крак, и залегнал възможно най-ниско, претърколи тялото на стареца. Зърна Ники малко по-нататък, на не повече от три метра разстояние — с изцъклени очи и разтворена уста. Изпаднала в ступор, ръцете й се бяха отпуснали и дулото на пушката сочеше надолу и встрани.

„Давай, давай, давай! — Том се втурна напред с протегната лява ръка и свит десен лакът. — Един удар право в целта и…“

С десния си крак стъпи в локвата, образувала се от кръвта на Уейд.

Усещането беше като подхлъзване на парче хлъзгав лед. Изгуби равновесие и десният му крак отхвърча напред. Нададе уплашен стон и се извъртя, опитвайки се да се задържи, ала напразно. Стовари се тежко на земята, удряйки левия си хълбок на твърдия дъсчен под. В таза му избухна взрив от болка и — останал без въздух — той се претърколи, опитвайки се да намери опора. Най-сетне на четири крака. В този миг погледът му се плъзна надясно и там, на пода, на петнайсет сантиметра разстояние…

Осмели се да хвърли един-единствен поглед през рамо. С изкривено от ярост лице Ники вдигна пушката и натисна спусъка…

Нищо.

Нито звук.

По израза на лицето й Том разбра, че е осъзнала грешката си едновременно с него. В бързината бе забравила да презареди. Предмишниците й се напрегнаха, докато работеше с трескави движения. Ръцете й се напрегнаха. Тя издърпа ударника назад в мига, в който Том се спусна към желязото за жигосване…

Ка-ЧЪНК…

В същото бреме си мислеше: „Прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно!“.

КРЪ…

Дясната му ръка се стрелна към желязото, все още ужасно нагорещено, и тогава той замахна, разсичайки въздуха с яростно движение. Ударът попадна в целта, подкосявайки краката й. Пушката гръмна отново, но този път изстрелът беше неточен и бликналите искри облизаха тавана. Ники рухна на пода, оръжието издрънча далеч от нея и тя изкрещя:

— Ще те убия, ще те убия, ще те убия, проклет малък негод…

Въпреки болката, която разкъсваше ръката му, Том се хвърли към пушката и я грабна, след което се завъртя, издърпвайки ударника: ка-ЧЪНК-крънч…

И замръзна на място.

Бяха двама: едра жена в тежко зимно камуфлажно облекло и по-възрастен от нея мъж с тъмни очи и струйки пара, които се вдигаха от черната плетена шапка, прилепнала плътно към черепа му. И двамата носеха пушки.

Ники запълзя заднешком по пода.

— Не, недейте, ние…

— Почакай — рече черноокият мъж на Том. — Остави на мен.

Пушката му гръмна и на лицето на Ники се отвори широк кратер.