Илса Бик
Сенки (52)

51

Четири дни след като къщата на Джед изгоря в пламъци и на два дни път от границата с Мичиган, Том намери кости.

Придвижваше се през горите, като избягваше пътищата. Държеше се на разстояние от малкото отдавна изоставени къщи и селскостопански постройки. Знаеше, че тези хора не са излезли просто на разходка. Съдейки по размера на черепите, някои от тях са били на съвсем крехка възраст — деца и дори бебета. Мнозина от онези, чиито кости изглеждаха като слонова кост в снега, отдавна бяха намерили смъртта си. При смайващо голям брой от останките обаче все още имаше месо, замръзнало на камък, а това беше странно. Тежката зима означаваше много гладни животни. Храната беше тук, трябваше само да оглозгат кокалите. Изглежда, мършоядите не искаха да се докосват до остатъците от вечерята на Чъкитата.

Но имаше едно нещо, което го тревожеше повече от всичко друго: костите не би трябвало да се виждат. През цялото време той вървеше по петите на бурята и снегът беше пресен, но въпреки това по него се виждаха отпечатъци, сред които различи стъпки от ботуши.

„Сигурно се връщаш на едни и същи места да се хранят.“ При тази мисъл усети как въздухът напуска дробовете му. Чъкитата бяха като животни, които винаги се връщат в бърлогата си, или като кучета, заровили кокала си под някое дърво — освен това бяха в гората, Заедно с него.

„Е, какво да се прави — помисли си Том. — Просто трябва да внимавам.“

 

 

През онази ужасна нощ на Странното езеро кучето бе спасило живота му, като го буташе с нос и лапа, докато не дойде на себе си. Отне му известно време да се съвземе, но накрая се претърколи по корем и лека-полека взе да се плъзга по леда, използвайки ножа си като пикел, а сърцето му подскачаше дори при най-слабото пропукване под него. Докато се добере обратно до ветроходната шейна, дрехите му бяха станали на камък, а козината на кучето бе замръзнала на ледени висулки. Преоблече се още там, сваляйки от себе си вледенените джинси, чорапи, риза, долни термодрехи и дори бельото. Парката му беше във водата, на дъното на езерото, заедно с онзи стар ловец на глави. След като намъкна допълнителния комплект термобельо и навлече и последната дреха, с която разполагаше, Том изпразни един черен найлонов чувал и внимателно сряза дебелата здрава материя, за да направи достатъчно голям отвор за главата. Трябваше му само една пазарска количка и беше готов да се нареди край запалената кофа за боклук под някой мост заедно с останалите бездомници, което всъщност не беше далеч от истината.

Двамата с кучето прекараха нощта сгушени заедно в спалния му чувал, разпънат на дъното на една покрита със сняг яма навътре в гората и далече от вятъра. Не искаше да рискува, палейки огън или пък печката, но направи горещ шоколад от пакетите с полуготова храна, използвайки разтопен сняг за кесията с нагревателя, и даде на кучето да пие топла вода. Накрая дори поспаха.

Ловецът се появи още с първите лъчи на слънцето, както предполагаше Том. Самият той би постъпил точно така. Като взе завоя пеша, ловецът дълго време стоя на това място, изучавайки далечния бряг с помощта на бинокъла си и местейки бавно поглед напред-назад. В това време Том и кучето се намираха доста по-назад, загърнати на топло в спалния чувал и скрити зад паравана на дърветата. Върху леда Том забеляза ветроходната шейна с форма на цигара, която лежеше на същото място, където я беше оставил, както и ивицата с по-тъмен цвят — пролуката в леда. При малко повече късмет мъжът щеше да реши, че той също се е удавил.

Най-сетне ловецът си отиде. Том почака още един час според таймекса на Джед. Не чуваше нищо друго, освен шумоленето на вятъра, а виждаше дори по-малко от това. Накрая реши, че трябва да опита късмета си.

Първо скри ветроходната шейна, след като я изтегли по леда и дълго време я влачи през гората, докато накрая не стигна до камара заоблени камъни в основата на един хребет. Те бяха струпани по такъв начин, че оформяха пещера. Том обърна спитфайъра на една страна, напъха шейната в клиновидния процеп и тогава със закъснение си спомни, че районът е обитаван от черни мечки. Ала отвътре не се появи нищо, което да го изяде. Може би добра поличба.

Ако ловецът се върнеше — а в това нямаше никакво съмнение, — един-единствен поглед щеше да е достатъчен, за да разбере, че Том е още жив. Риск, който трябваше да поеме. Нямаше представа кога и дали изобщо шейната ще му потрябва, но искаше за всеки случай да я прибере на сигурно място, където ще може да я намери отново.

Освен това беше изключено да остави Джед на мършоядите — и дори по-лошо, на Чъкитата, ако се случеше да минат оттук. Може да беше глупаво и загуба на време в момент, в който трябваше на всяка цена да бяга, но вместо това той покри главата на Джед, метна бравото на рамо и замъкна приятеля си по целия обратен път нагоре по хълма.

Хижата беше развалина: обгорял дървен скелет и овъглени останки, плуващи в сива лапавица от разтопен сняг и пепел. Като стъпваше предпазливо, Том тръгна от камината, описвайки груб диагонал сред отломките, докато накрая не откри телата. Бяха общо три: изкривени и сгърчени почернели крайници като бебета в утроба, сварени сухожилия и безплътни устни, разкриващи тебеширенобели зъби в черепите с празни очни ябълки. Въпреки това не беше трудно да разпознае Грейс, тъй като тялото й беше най-дребното и единственото, на което се виждаше обгорена готварска престилка и златен годежен пръстен с диаманти.

Положи двете тела заедно на едно хубаво място с изглед към езерото, после се спря, втренчил поглед в Джед, докато Райли душеше трупа и виеше. Том нямаше парка; за разлика от Джед. Дори самата мисъл за това го накара да изпита вина и срам, само че той наистина се нуждаеше от дрехата, докато на Джед палтото вече не му трябваше. Възрастният мъж дори би настоял той да го вземе.

— Съжалявам — изрече той. Отне му известно време, докато успее да разкопчае ципа с всичката тази замръзнала кръв. Още по-трудно се оказа да го свали от вкочаненото тяло на Джед. За да съблече дрехата, се наложи да го обръща ту на едната, ту на другата страна. Освен че му беше голямо, палтото миришеше на Джед и на кръв, но въпреки това щеше да свърши работа. После с помощта на тухли и камъни, взети от камината, издигна ниска пирамида. Опасяваше се, че камъните не са достатъчно здраво закрепени, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Веднъж Джед му бе обяснил защо снайперистите от флота наричаха оръжието си Кейт. Това не беше име на момиче. Кейт означаваше: „Избий всички врагове“.

Том протегна ръка над студения надгробен камък.

— Това мога да го направя — каза той.

Спокойната кобила от породата американски рисак беше завързана в горичката до гаража, превърнат от Джед в импровизирана конюшня. Оставена сама, Дикси щеше да умре от глад. Конят на Грейс, който беше от породата шетланд, се бе подплашил и скочил от урвата, разбивайки се на скалите долу. Въпреки че понито сигурно беше мъртво, той нарами бравото и се спусна чак до подножието, за да се увери. Не би могъл да я остави да страда.

За късмет, Джед държеше храната за конете и за кучето в конюшнята, а не в избата под хижата. Напълни дисагите със сено и овес, а една платнена торба — с кучешка храна. Уисконсин беше на четири-пет дни път пеша в хубаво време, а в лошо на седмица, седмица и нещо. На кон щеше да е по-бързо, но в такъв случай щеше да се наложи да следва главните пътища, а това си беше просене на неприятности. Щом бе дошъл един ловец, щяха да се появят и други. Така че щеше да се наложи да се придвижва през гората, а това означаваше повече време и бъхтене пеша. Тоест никакви преки пътеки.

Въпреки съвета на Джед Том нямаше намерение да търси никого от старите му другари. Ето докъде стигнаха Джед и Грейс, след като му помогнаха. Не искаше да бъде отговорен за още смърт. Сега обаче трябваше да мисли и за животните. И ако той имаше провизии за две седмици, тяхната храната щеше да свърши доста преди това. А извиеше ли се още една буря, той също щеше сериозно да загази.

В конюшнята Том извади списъка и картите на Джед, докато Райли се пречкаше в ръцете му. Имаше три имена, отбелязани на равни интервали от тук до границата, и още едно в Мичиган. Дотогава можеше да няма друг избор, освен да спре някъде. Той въздъхна, сгъна листа и го пъхна в един от вътрешните джобове на парката. „И в двата случая съм прецакан.“

Кучето изскимтя и отпусна муцуна в скута му.

— Да, знам, момчето ми. Всичко ще е наред. Хайде. — Той почеса кучето по ушите. — Отиваме да намерим едно момиче.

 

 

След четири дни на път още не беше напуснал територията на Уисконсин и пътуваше под унилата светлина на полумесеца.

„Напредвам твърде бавно. — Том отвори един пакет с мексикански макарони със сирене. Наоколо може би се навъртаха Чъкита и затова беше изключено да запали огън. Той наля вода в кесията с нагревателя, добави съдържанието на порцията и накрая изсипа всичко в картонената кутия. — Храната за коня почти свърши. — Остави кутията настрана, докато химикалите си свършат работата. — Би могла да яде от кората на дърветата, но…“

Застанал до него, изведнъж Райли настръхна. Кучето излая тихичко, веднага след което млъкна, сякаш осъзнало, че да вдига шум, ще бъде непростима грешка.

Том моментално разбра какво става. „По дяволите.“ Имаше само миг да се зарадва, че не бе запалил огън. Хвърли поглед към Дикси и забеляза, че очите на коня са изцъклени от ужас. Животното започна да пръхти. „Хайде, кротувай“ — замоли се той мълчаливо и посегна към бравото. Пушката беше заредена, така че той освободи предпазителя и стисна очи, щом металът изстърга леко.

Ослуша се напрегнато. Нищо. Нито звук. На мъртвешката светлина на луната снегът изглеждаше оловносив и се сливаше с по-тъмния фон на дърветата. Облачетата пара, които излизаха от устата му, приличаха на сивкави мрежи. Този път издиша по-дълго — сякаш духаше през пластмасова сламка, — като наблюдаваше накъде ще отиде парата. Наляво, а Райли се взираше надясно. Значи, вятърът беше насрещен.

„Това е добре. Ако се ориентират по миризмата, условията са на наша страна.“

Нещо прошумоля. Сърцето на Том подскочи като уловена на въдица риба.

Скърцане на сняг и после нещо тупна. Стъпки. Отново тупване.

Не бяха снегоходки, помисли си той. Явно наблизо имаше добре отъпкана пътека, която не бе забелязал. От кръста нагоре се изви надясно, вдигна пушката и притисна приклада към бузата си. Остави погледа си да блуждае наоколо, за да вижда по-добре на пепелявата лунна светлина.

На разстояние не повече от четирийсет и пет метра сред дърветата се мернаха две сенки. Двете фигури имаха дълги коси и Том си помисли, че по-дребната и по-слабата може да принадлежи на момиче. В дясната си ръка тя стискаше къса пушка, може би такава, която се държи като пистолет. Другият беше доста едър и широкоплещест като лайнбекър^[1] в пълна спортна екипировка. Тогава момчето Чъки стъпи накриво, залитна и изведнъж от тялото му изникна трета ръка.

„О, боже. — По кожата на Том полазиха тръпки. — Та те носят труп.“

Момчето се наведе, нагласи тялото на гърба си и изпъшка под тежестта му. В този миг Том осъзна, че тялото разполагаше с една-единствена ръка — дясната. А на мястото на лявата зееше от черна по-черна дупка.

Тогава главата отскочи назад и дългата коса на мъртвото момиче се отметна от лицето й…

„Алекс. — Ужас скова сърцето му. — Алекс?“

Момичето Чъки се обърна, поднесе пушката към устата си… и отхапа.

Не беше никаква пушка.

А ръка. Момичето заръфа месото. Челюстите й се раздвижиха и на мъртвешката светлина на луната Том забеляза как гърлото и се изду, щом преглътна.

„Не. НЕ.“ Изведнъж Том изпита чувството, че земята под краката му се продънва и той започва да пропада все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да спре, и Алекс… и Алекс… и Алекс…

— НЕ! — изкрещя той. Пръстът му се сви. Силен тътен разтърси нощта. Огнен език проряза мрака като комета. Зад себе си Том долови тревожното цвилене на коня. Главата на момичето изчезна още в същия миг, а експлозията постепенно избледня във виолетови отражения, сякаш отпечатани върху ретините му: черепът на момичето бе избухнал в нащърбен ореол.

Том се завъртя, възвръщайки зрението си, след което презареди и стреля отново. Проехтя втори гърмеж. В яркия проблясък от дулото Том зърна момчето, сякаш уловено от светкавица — полуизвърнато, зяпнало с уста в израз на пълно недоумение, — и тогава куршумът се заби в гърдите му, поваляйки го на земята.

Щом ехтежът от изстрела заглъхна, Том установи, че кучето лае. Изправена на задните си крака, Дикси продължаваше да цвили и да се опитва да се отскубне от въжето, като барабанеше по снега с предните си копита.

„Алекс!“ В следващия миг той се втурна напред, газейки в дълбокия сняг, а жилавите клонки от двете страни го шибаха през лицето. Дробовете му поглъщаха и изтласкваха въздуха на силни тласъци. В усилията си да не изостане от него кучето, което препускаше до Том, нямаше въздух дори да излае. Десетина метра по-нататък той усети внезапната промяна на снега под краката си. Излязоха на добре отъпкана пътека, загладена от редовна употреба. Точно пред себе си Том зърна трите тела: жертвата на Чъкитата, обезглавения труп и момчето. Там беше и полуизядената ръка.

— Алекс — изрече той съкрушено. — Алекс.

Рухна на колене до едноръкото тяло на момичето. Тя лежеше просната по лице, а дългата й коса бе разпиляна върху покрития с кръв сняг. Том протегна скованата си ръка и преобърна тялото.

— Божичко.

Не беше момиче. Ни най-малко. На слабата светлина бе трудно да прецени възрастта й, ала страните на жената бяха осеяни с бръчки. Косата и бе с цвят на чакъл, а от влаченето кожата на скалпа й беше отпрана от челото до върха на главата, разкривайки гладък като топка за билярд череп. Носът й беше изгризан до самата кост. Очите също.

„Господи, боже мой, мамка му. — Дишаше тежко. Във врата му се стичаше пот; усещаше как дрехите му залепват за кожата на гърдите и на гърба. Освен това плачеше: от гърлото му се изтръгваха силни хлипове на неудържимо облекчение. — Стига, стига, стига! — Свали едната си ръкавица и захапа юмрука си, впивайки зъби в кожата, докато накрая устата му не се изпълни с бакърения вкус на кръв. — Стига, трябва да престанеш. Това не е тя; нормално е да се радваш, че не е тя, но все пак трябва да…“

И тогава… момчето се изкашля.

Или по-точно — изхърка. Всеки път, щом то си поемаше въздух, Том чуваше бълбукането на кръвта в гърлото му и свиренето на въздуха.

Този звук можеше да го отрезви така, както нищо друго на този свят. Всеки войник, преживял достатъчно престрелки и видял достатъчно свои другари да умират, можеше да разпознае една смъртоносна рана в гърдите в мига, в който я чуе. С всеки дъх дробовете на момчето се пълнеха с въздух. Накрая от налягането сърцето му щеше да спре, освен ако преди това не издъхнеше от загуба на кръв, което беше твърде вероятно.

Том можеше да сложи край на мъките му. Той втренчи поглед в момчето. Един-единствен куршум в мозъка или бърз разрез на сънната артерия. И едното, и другото означаваше да прояви състрадание, да постъпи правилно. Би могъл също да се опита да го спаси. Или поне на теория. Знаеше какво трябва да се направи. Всеки войник знаеше това. И всеки войник би могъл да го направи.

„Няма правилно или грешно. — Усещаше мозъка си нажежен до бяло като неутронна звезда. — Не съществуват нито закони, нито господ. Има само тук и сега и това, което ще направя сега… нещото, което ще направя сега…“

Очите на момчето приличаха на бездънни ями, а лицето му беше пепелявосиво. Черната локва кръв под тялото му се разширяваше все повече и повече. Момчето се изкашля отново. Кръвта завря на устните му, потече на тънка струйка по брадата и оттам по шията му.

„Не мога да те спася. — Том извади ножа от калъфа. — Нито пък мога да оправдая това, което ще направя.“

Том разтвори парката на момчето. Промененият не се възпротиви, само се взираше в него с черните си искрящи очи като лъскави обсидиани. Кръвта на момчето имаше дъх на сладко желязо. Куршумът бе пронизал дясната страна на гръдния му кош. Том се наведе над него и плъзна ножа точно под гръдната кост, след което завъртя дръжката нагоре и наляво. Мускулите поддадоха лесно, а и Том не искаше да губи време. Но тогава момчето потрепна и той се поколеба.

Можеше да го направи. Дръжката пулсираше в ръката му едновременно със сърцето на умиращия. Трябваше да го направи.

Очите на момчето се впиха в неговите. Устните му се размърдаха.

— Не, недей — каза Том, след което натисна ножа и пронизвайки сърцето, завъртя яростно дръжката.

Туп.

И отново… туп.

Туп.

И накрая нищо.

Момчето продължи да се взира в него.

Кучето изръмжа и този звук изтръгна Том от вцепенението му.

— Тихо, Райли — каза той, след което изтегли ножа и го потопи в снега, за да изчисти острието.

А после си плю на петите с всичката бързина, на която бе способен.

 

 

След два дни беше в Мичиган.