Илса Бик
Сенки (51)

50

Успя да различи Щ-К и Ч-И: щабквартира и вероятно Чъки. Останалото не му говореше нищо. Но дори да не беше разбрал морзовата азбука, Питър разчиташе все по-добре настроенията на Фин и този мрачен поглед беше достатъчно красноречив.

— Л-лоши… — Гърлото му, ужасно пресъхнало, се сви почти моментално и той започна да се задъхва, разтърсван от силни конвулсии. При всяко вдишване се чувстваше, сякаш някой е забил кинжали между ребрата му.

Беше затворник от цели дванайсет дни. Преди ден и половина бяха започнали да му дават едни огромни таблетки, които, надяваше се той, щяха да подействат срещу пневмонията. Сега обаче му се струваше, че се влошава. Каквото и да инжектираха в тялото му, изглежда, изобщо не му помагаше. Съдейки по цветовете — белезникавожълто, тебеширенобяло, мръснокафяво — инжекциите може би щяха да го довършат още по-бързо. Питър изплю гъста зелена храчка, съдържаща парченца храна и стомашна слуз, в легенчето за повръщане, една трета от което вече бе пълно със същата лепкава маса. Изобщо не се изненада, когато забеляза ивиците яркочервена кръв. Температурата му отново се повишаваше. Треската го караше едновременно да изгаря и да трепери. Най-много го учудваше това, че раната от куршума всъщност зарастваше, като разкъсаната плът придобиваше пъстър зелено-жълт цвят.

Изтощен от острия пристъп на кашлицата, той се отпусна назад върху подгизналата от пот възглавница и реши да опита отново:

— Л-лоши н-нови-н-ни?

— Да кажем просто, че за известно време ще бъдеш единственият ни нормален гост. — Фин се обърна към Гриър: — Може ли да бъде местен?

— Ами… ъ-ъ… — Гриър беше нисичък дребен мъж с тежко късогледство. Той вдигна легенчето за повръщане, разклати го лекичко и присви очи към съдържанието му, след което сви рамене и каза: — Няма да му навреди.

— Добре. — Фин щракна с пръсти към Стайнър, най-новия пазач. Преди два дни, възползвайки се от изскочилата възможност, Питър бе налетял на Ланг. Разполагаше само с няколко безценни секунди, ала повече не му бяха нужни. След като бе направил лицето на Ланг на кайма, Питър отново бе завързан за носилката с каиши на глезените и китките. Но какво толкова. Това, че го смачка от бой, си струваше всички последици. Щеше му се само и Уелър да беше наблизо. — Вземете го — нареди Фин. — Но първо му намерете топли дрехи.

Стайнър се върна с още двама пазачи, които носеха купчина дрехи като тези, с които бяха облечени: маслиненозелени панталони и риза, чорапи и бельо, дебел пуловер и дори камуфлажна парка и плетена шапка. Освен това му върнаха ботушите, които бяха покрити с ръждиви петна кръв: неговата собствена, на Утопия и на Тайлър. Питър беше толкова отпаднал, че докато се опитваше да закопчае копчетата, пръстите му трепереха и затова се наложи Стайнър да му помогне.

— К-къде — изрече той със свирещ звук — м-ме в-водите…

— Не мога да ти кажа — измърмори Стайнър, но Питър забеляза потта, избила на ситни капчици над горната устна на пазача. — Накрая може нищо да не се случи — додаде възрастният мъж.

— Какво? — Питър изви глава, докато накрая не откри Гриър, застанал на няколко стъпки встрани, с ръце, пъхнати в дълбоките джобове на докторската престилка. — Защо?

— Не зависи от мен — отвърна Гриър. Гласът му беше като на сприхав стар фермер с метални рамки на очилата и вила за сено с дълги зъбци. — Аз нямам нищо общо с това.

Все още му се струваше, че няма от какво да се бои. Не му се вярваше да го екзекутират; Фин го смяташе за ценна стока и освен това не беше приключил с експериментите. Така че нямаше смисъл да се съпротивлява. Нямаше и сили за това. Краката му бяха толкова омекнали, че Стайнър и другият пазач почти го изнесоха на ръце от палатката.

За първи път излизаше от лазарета. Ако беше добре, щеше да сканира околността с поглед и да запомни обстановката за всеки случай. След четири дни, изглежда, бурята най-сетне се оттегляше, въпреки че продължаваше да вали сняг. Не се виждаше много: шепа провиснали палатки; няколко по-здрави наглед затрупани със сняг колиби. Черна стена от дървета зад издуващата се тънка снежна завеса. Хрумна му, че дори нямаше представа дали още се намира в Мичиган. Обикновено бурите се задържаха толкова дълго в района на Големите езера^[1]. Когато са го намерили, е бил в безсъзнание и затова не изключваше възможността все още да са недалеч от Рул, въпреки че околността му изглеждаше непозната и се съмняваше да са толкова близо. Долови равномерното боботене на генератор, а приглушеното думкане го навеждаше на мисълта, че вдясно, зад дърветата, може да има още два.

Пазачите го повлякоха наляво по една полуразчистена пътека, заградена от двете страни от гъста вечнозелена гора. Стори му се, че дълго време газиха в снега. Жуженето на генератора заглъхна почти напълно. Напред пътеката се разшири. Излязоха пред хижа от тъмно дърво: здрава постройка, направена от дървени трупи и сгушена на малка полянка. Хижата представляваше идеален по форма, но много дълъг правоъгълник, от чиито два каменни комина се извиваше сив пушек. Прозорците бяха с капаци. На перваза на всеки от тях имаше черна метална решетка, зазидана с дебел пласт цимент. Двама пазачи вардеха на вратата. Всеки от тях беше въоръжен с автоматична пушка М4 — напълно незаконна по времето, когато законите все още имаха значение. Подозираше, че Фин отдавна живееше по свои собствени правила.

Стайнър кимна на единия от пазачите, който се обърна, почука на вратата и зачака. Миг по-късно малкото прозорче на нивото на очите, монтирано в самата врата, се изпълни със светлина. Питър забеляза мярналото се там лице. Отекна дрънчене на желязо, щом човекът от другата страна дръпна резето.

Силната воня, която се разнесе отвътре — на изпражнения, стара урина и гниеща плът, — беше толкова непоносима, че дори очите на Стайнър се насълзиха. Тримата влязоха вътре — Стайнър от дясната му страна, а вторият пазач от лявата. Пресрещнаха ги други двама пазачи, въоръжени с пистолети и сгъваеми палки, прибрани в калъфи на хълбоците им. По драскотините по тях личеше, че се радват на честа употреба.

Вътре изглеждаше доста по-просторно, отколкото бе очаквал. Обстановката не се различаваше особено от всеки друг затвор, който бе посещавал. Вляво се виждаше просто дървено бюро с два стола за надзирателите, които се намираха зад желязна решетка, прокарана от пода до тавана. Зад паравана от ковано желязо, поставен пред дълбоката камина, гореше огън.

Вдясно бяха килиите — по пет от двете страни, значи, общо десет. Килиите представляваха най-обикновени клетки с решетки и канализационна тръба, която най-вероятно се изливаше в септична яма. Циментовият под обаче отдавна не бе виждал вода. Навсякъде имаше купчини с лайна — някои съвсем нови, а други толкова стари, че бяха станали на камък.

В клетките имаше Променени. Той разпозна децата от лазарета. Дейви беше единственият Променен, който носеше дрехи: мръсна тениска и кирливи слипове. На врата му имаше нашийник от черна кожа с две лъскави халки с формата на полукръг отляво и отдясно и един малък катинар. Щом влязоха вътре, Дейви завъртя глава. Миг по-късно останалите Променени също се обърнаха и проточиха шии, за да подушат по-добре въздуха. Всички те се изправиха бавно като един в мълчалив и зловещ синхрон, който накара косъмчетата по врата и ръцете на Питър да настръхнат.

Девет Променени. Десет клетки.

И кости. Множество дребни кости. Пръсти. Прешлени. Дори няколко зъба.

— Н-не. — Страхът заседна на гърлото му. И бездруго беше вир-вода от температурата, но сега усети, че по ребрата му потича нова студена пот. Опита се да се отскубне. Въпреки че паниката му даваше допълнителни сили, Питър беше далеч под категорията на всички тези пазачи.

— Спри — каза единият пазач, опрял дулото на своята М4 в тила на Питър. — Няма да те убием, но ще ни принудиш да ти хвърлим един хубав бой. Така че не усложнявай нещата.

„Хайде, пребийте ме — помисли си Питър налудничаво. — Дръпнете спусъка. Моля ви, убийте ме още сега.“ Но вместо да откликне на мислите му, тялото му замръзна на място. Просто не можеше да помръдне. Сега разбираше как се чувства малкото зайче, когато лисицата е наблизо.

— М-моля ви. — Трепереше толкова силно, че чуваше ясно тракането на зъбите си. Очите му се извиха и се спряха на Стайнър. — Н-н-н-не.

— Съжалявам, момче — отвърна Стайнър, без да е груб. — На твое място обаче щях да запазя силите си за после.