Илса Бик
Сенки (50)

49

С напускането на снежната пещера неприятностите тепърва започваха. Снегът беше прекалено дълбок за конете. Пъстрият кон на Уелър имаше гвоздеи на подковите, за разлика от червеникавокафявия скопец, който и бездруго беше дребно животно. Нейтън наряза една риза на ивици, с които превърза глезените и пищялите на двете животни, но въпреки това щеше да се наложи да вървят пеша. Тъй като разполагаха само с два чифта снегоходки, един от тях трябваше да язди пъстрия кон и Крис реши, че това ще бъде тя. По израза на лицето му Лена разбра, че Нейтън не е особено въодушевен от този факт.

— Вече изгубихме едно животно — каза той.

— Но не по моя вина — отвърна Лена.

По изражението на Нейтън личеше, че възрастният мъж е на друго мнение, но въпреки това той кимна и рече:

— Добре. Ще тръгна напред с коня, за да проправим пъртина.

— Аз ще водя — настоя Крис.

— Ако искате да знаете, мога и сама да държа проклетите юзди — обади се Лена, но както изглежда, пъстрият кон приветстваше идеята, че ще я носи на гърба си, колкото и животното, което Нейтън се наложи да застреля. Накрая Крис улови здраво поводите, ала конят започна да се мята още щом Лена се качи на седлото. — Стига — викна тя и дръпна рязко юздите. — Спри.

— Престани да опъваш юздите — скастри я Нейтън. — Отпусни леко.

— Знам как да водя проклетия кон — сопна се в отговор Лена.

— Ъхъм, видях колко добре се справи последния път — не й остана длъжник Нейтън, след което въздъхна и плесна коня по задницата. — Така да бъде. Прави каквото знаеш. Сега не ми се спори. Да тръгваме, за да не губим повече дневна светлина.

Силно ядосана, Лена проследи с поглед Нейтън, който, газейки през дълбокия сняг, се върна при скопеца, нарамил раниците.

— Не му позволявай да те вбеси — каза й Крис.

— Не съм виновна за случилото се с коня — отвърна Лена, въпреки че сама си даваше сметка, че не бе водила особено добре животното. Скопецът се бе поуспокоил, въпреки че все още пръхтеше и потрепваше. Усещаше как кожата на животното потреперва в желанието му да се отърве от нея, сякаш беше досадна муха. Може би усещаше, че е болна. Дали конете долавяха тези неща? Божичко, надяваше се конят да свикне с нея, за да могат всички да се успокоят.

Но това не се случи. Един час по-късно се наложи бързо да се смъкне от коня и да навести близката горичка. Съдържанието на стомаха й се изля навън на силни напъни — нищожната половинка от енергийния десерт, който бе изяла насила, преди да напуснат пещерата, бульонът от сутринта и каквото още не бе успяла да смели, което, общо взето, означаваше всичко.

След това се просна на снега, стиснала с облечената си в ръкавица ръка една висока трепетлика. Нагазила беше навътре в гората зад параван от канадски ели и затова смяташе, че Нейтън и Крис не могат да я видят. В гърлото й се надигна горчива слуз и тя се изплю. Господи, никога досега не бе имала такъв ПМС. Спазми — да, повръщане — също, но неразположението й никога не бе продължавало толкова дълго. Дали беше възможно да получиш абстиненция или нещо такова след спиране на противозачатъчни? Нямаше никаква представа. Освен ако…

„Не. — Затвори очи, за да пропъди внезапната мисъл, както и виенето на свят. — Божичко, не, това не е честно. Направихме го само два пъти. Просто не е честно.“

— Лена? — извика Крис оттатък дърветата. — Добре ли си?

— Да — изрече с мъка тя. — Идвам след секунда.

„Може да падна отново — помисли си тя, щом възседна коня, който риеше с крака и пръхтеше недоволно. — А може пък ездата да свърши работа. Сигурно има нещо, което мога да изпия или да направя; трябва да има такова нещо.“

Някой все трябваше да знае какво би могла да стори. Щеше да попита Кинкейд, стига да го видеше отново. Би могла да каже на Крис, защото той беше добър човек и не би отказал да й помогне. Да, но той и бездруго си имаше достатъчно неприятности. А тя щеше да бъде поредният проблем, за който да се чувства отговорен. Най-добре бе да изчака, докато не се увери. Какъв смисъл имаше от това да бие камбаната отсега? И без това в момента Крис не можеше да стори абсолютно нищо.

— Ей, Лена. — Сепна се от гласа на Крис, който държеше поводите на коня и я гледаше загрижено. — Ще се оправиш ли?

— Разбира се — излъга тя. — Няма проблем.

Ала в същото време си мислеше: „О, Питър. Страх ме е, че сериозно съм загазила“.