Илса Бик
Сенки (49)

48

Нощта, в която напуснаха Рул — осем дни след като Алекс избяга, а Питър изчезна, — беше кошмар, в който едва не умряха. Дори да не беше болна и да не и се повдигаше, Лена пак щеше да е в незавидно положение още от самото началото — и тя го знаеше. Но това важеше за всички. Снегът продължаваше да вали право надолу заедно с бръснещия вятър. Картите бяха напълно безполезни. В снега ориентирите се размиваха, а пътеката изглеждаше не по-реална от бегла надежда.

На четири часа път от Рул и едва няколко километра източно от града конят й затъна в дълбокия сняг, в основата на един паднал смърч. Плашливото животно през цялото време й бе създавало проблеми, като се изправяше на задни крака, противеше се и на няколко пъти, дори се опита да я хвърли. За свой късмет, Лена седеше приведена ниско и леко напред, здраво заловена за гривата му, притиснала колене толкова високо, че на практика клечеше на седлото, когато конят изцвили. Силното бучене на вятъра й попречи да чуе изпукването, но за сметка на това усети ясно внезапното разтърсване. Така че беше подготвена. И друг път бе ставала свидетел на това във фермата на Кръшър Карл. В мига, в който конят рухна на снега, тя скочи от седлото. Ако животното се претърколеше и я затиснеше под себе си, Лена можеше никога вече да не се изправи. След кратък и главозамайваш полет тя се приземи в дълбоката пряспа, затъвайки цели шейсет сантиметра в снега. Наложи се Крис да запъне крака от двете страни на дупката, за да я изтегли оттам. В това време конят бе вече мъртъв, а Нейтън прибираше пистолета в кобура си.

След тази случка всички се отказаха да яздят. Беше тъмно като в рог и дори да изглеждаха, сякаш са се побъркали, поне не бяха самоубийци. Вятърът духаше толкова силно, че беше безсмислено да се опитват да разпънат палатката, освен ако някой от тях не изпитваше силното желание да се пробва в парасейлинга^[1]. Затова събраха конете на едно място, връзвайки ги плътно, хълбок до хълбок, а после, използвайки телата им като параван срещу вятъра, закопчаха спалните чували един за друг и се скриха вътре. Лена прекара остатъка от тази първа нощ свита между Крис и Нейтън, като през цялото време трепереше така силно, че зъбите й тракаха.

Щом започна да се развиделява, те поеха в бурята, като водеха конете за юздите и вървяха все на изток. Тъй като Уелър бе донесъл снегоходки само за Крис и Нейтън, момчето трябваше да дели своя чифт с Лена. Най-накрая Крис намери едно подходящо местенце на подветрената страна на малък хълм. С помощта на снегоходките Лена отъпка снега, а в това време Крис и Нейтън се редуваха на лопатата: докато единият копаеше, другият изгребваше снега с ръце. След по-малко от трийсет минути Лена, която не бе привикнала на тежка работа, бе плувнала в пот и силно запъхтяна. След това й бе невъзможно да се стопли. Вятърът режеше като нож. Топлината започна да се отцежда през порите на тялото й, което и бездруго бе изнемощяло от недохранване и недоспиване. Отначало само трепереше, но после започна да се тресе. Изтощението я стисна за гърлото като чудовище, без да я пусне повече. Искаше само да се свие някъде и да заспи. Но вместо това седна просто да си почине. Или поне така си каза. Нямаше спомен да е лягала.

Следващото, което помнеше, бе как някой я разтърсва силно. Стори й се, че чува крясъци, ала мислите й бяха като семки на диня, които се изплъзваха между пръстите й, колкото и да се мъчеше да ги задържи. Вече не чувстваше студ, въпреки че жилеше лицето й. Какво облекчение.

— Не бива да заспива — каза Нейтън, ала гласът на възрастния мъж прозвуча приглушено, сякаш идваше от много далеч.

— Знам. Цялата е потна. — Крис. — Може би е най-добре да се върнем. Тогава ще потърся помощ.

— По-безболезнено ще бъде да легнем в снега и да умрем. Съветът няма да допусне да ни се размине. А и в това време човек не би могъл да измине повече от три километра, без да се изгуби.

— Нима е възможно да се изгубим повече от това? — сопна се Крис. Долавяше гнева му въпреки странната мъгла, която обвиваше съзнанието й. — Събуди се — каза той и я разтърси грубо. — Не бива да заспиваш, преди да сме свършили с това.

— Разкарай се — отвърна тя, но гласът й прозвуча немощно и безучастно. Никога през живота си не бе била толкова изморена.

— По дяволите — изрече Крис и я зашлеви през лицето. Два пъти. Не твърде силно, но все пак достатъчно, за да я накара да извика.

— Махай се — рече троснато тя и го блъсна с ръце, сковани като препечена юфка. — Остави ме да спя.

— Не, няма. — Крис я накара да се изправи на крака. Ала коленете й се подгънаха и тя отново се стовари в снега. — Хайде, събуди се! — изкрещя той в ухото й. — Ставай! Да не искаш да умреш?

Не, искаше само да спи. До слуха й достигна приглушеното стържене на цип — като тихичко жужене — и тогава Крис нахлузи спалния чувал през краката й и го вдигна нагоре.

— Това няма да й помогне особено — обади се Нейтън. — Цялата е вир-вода. Ще измокри чувала и тогава ние също ще…

Гласовете избледняха отново. Но така беше по-добре. И бездруго не я интересуваше какво си говорят. Съзнанието й се понесе като цвят на глухарче. А може би просто бе припаднала.

Дойде на себе си едва когато някой й помогна да седне. Противната миризма на нещо сладко я удари в носа. Стомахът й се преобърна.

— Изпий това. — Разпозна гласа на Крис. — Хайде, ще те стопли.

— Нееее — простена тя, но тогава усети на устните си нещо горещо и ужасно сладко, което потече в устата й. Лена размаха ръце, но Крис успя да отдръпне чашата навреме, за да не се попарят и двамата. — Ох — извика тя. Езикът й беше изгорен. — Какво е това?

— Горещ шоколад. — Крис бе обгърнал тялото й с една ръка, притискайки я от другата страна с коляно. — Сега хълмът ни пази завет, а на лагерната печка разтопих малко сняг. Хайде — каза той и отново поднесе чашата към устните й. — Изпий го.

От миризмата на шоколада й се повдигна, но Крис настоя. Тя преглътна веднъж, а после и още веднъж и така, докато чашата не остана празна. Стомахът й започна да се преобръща, но после реши да мирува. Малко по малко — дали от захарта, или от топлината — Лена започна да се разбужда. Забеляза, че е станало още по-светло, въпреки че снегът продължаваше да се сипе, образувайки плътна издуваща се завеса. Завързани под боровете и елите вдясно, двата оцелели коня приличаха на неясни тъмни петна.

— Майчице. — Тя се оригна и смръщи лице заради надигналите се в гърлото й киселини и лепкаво какао. Извърна се настрани и се изплю. — Колко много сняг.

— Да, Нейтън твърди, че никога не е било толкова зле.

— А той къде е?

Крис наклони глава наляво.

— Зает е да отъпче хубаво снежната пещера и да оформи няколко стъпала, за да не се пребием. Почти свършихме. Хайде — каза той, след което разкопча спалния чувал и я подхвана под мишниците, — да влизаме вътре.

Входът представляваше дупка с диаметър около деветдесет сантиметра. Тунелът, прокопан в снега, беше тъмен, изглеждаше много дълъг и тъкмо толкова широк, колкото тя да се провре вътре по гръб. За част от секундата замръзна на място. Снежната стена беше само на сантиметри от носа й и Лена имаше чувството, че не може да диша. Сякаш тунелът се свиваше около нея и ставаше все по-тесен и по-тесен.

— Продължавай — обади се Нейтън. — Надолу се разширява.

Лена измина оставащото разстояние. Не знаеше какво бе очаквала, но пещерата беше малка, приблизително два метра и четирийсет сантиметра на дължина, и не много висока, така че вътре имаше място, колкото да се разминат.

— Ето тук. — Нейтън бе коленичил върху широк насип на около шейсет сантиметра над земята. Покрил го беше с палатката, а отгоре беше разпънал спалния чувал. По-голямата част от провизиите им също бяха наредени върху тази платформа. Въпреки че вътре беше доста сумрачно, тя успя да забележи, че таванът на пещерата се извиваше като арка, което им позволяваше да седят удобно.

Лена се изкачи по стъпалата, които Нейтън бе оформил в снега. Вече на завет от вятъра, изведнъж тя осъзна, че сега не й е толкова студено. Не че и беше топло, но поне не замръзваше.

— Как така е на две нива?

— Температурата се вдига. — Нейтън движеше нагоре-надолу една здрава тояга, промушена през единия от двата отвора, издълбани на тавана. Тук горе ще ни бъде достатъчно топло. Снегът се топи по малко, но успеем ли да опазим провизиите сухи, всичко ще е наред.

Тя се обърна, щом Крис се промуши през тунела и се появи в пещерата. Придвижвайки се по гръб, той закри входа с дисагите и една от празните раници, оставяйки пролука от петнайсет сантиметра.

— Ето, вземи — каза той и й подаде спалния чувал, който бе домъкнал заедно със себе си. — Постели го горе. Мисля, че не е много влажен, а и няма да е лошо да съблечеш тези дрехи.

— И какво ще облека? — попита тя.

Извадил ловджийския нож от калъфа му, Крис насочи острието към малкия куп дрехи, струпани на платформата до останалите провизии. — Можеш да облечеш от моите дрехи. Няма да ти бъдат по мярка, но поне са сухи.

— Хм — огледа се наоколо Лена. — И къде да се преоблека?

— Няма друго, освен това, което виждаш — каза Нейтън с едва доловима нотка на задоволство. — Можеш да свалиш дрехите си в чувала и по същия начин да облечеш другите.

Страните й пламнаха, ала Нейтън се бе заел отново да ръчка с тоягата в по-близката дупка, а Крис разравяше с ножа си снега до входа на пещерата. Никой не поглеждаше към нея. Тя развърза обувките си и грабна дрехите — камуфлажни панталони, комплект чисто нови долни дрехи за студено време, черна памучна блуза с дълъг ръкав, зелен шал и пуловер в същия цвят, — след което се мушна в чувала, а навън остана да стърчи само главата й. С бързи движения тя свали мокрите чорапи, джинсите, прогизналия термоклин и накрая, след кратко колебание, бельото си. „Повече от това няма накъде.“ След това сви колене и започна да обува долните гащи.

— Какво правиш?

— Издълбавам дупка за печката. — С ножа си Крис очерта груб квадрат в снега и взе да отъпква мястото с ботуш. — По този начин влагата ще излиза през отворите на тавана и топенето ще е тук долу, вместо над главите ни.

Направо плуваше в камуфлажните панталони на Крис, но те бяха от непромокаема материя, с мъхеста подплата, връв за пристягане на кръста и ластик на глезените. И най-важното — бяха сухи. Все още скрита в чувала, тя свали блузата и копринения потник и разкопча сутиена си, след което навлече меката и суха долна блуза.

— Ами конете?

— Нищо им няма — отвърна Нейтън. — Слава богу, че не сме ги покривали много, така че си имат топла зимна козина. Ще бъдат добре, стига да стоят с гръб към вятъра и на завет сред дърветата.

— А какво ще ядат?

Той посочи с палец зад себе си.

— В дисагите има зърно. А щом свърши, ще обелим кора от дърветата.

— Може ли да останем толкова дълго тук? — Тя нахлузи пуловера, след което разпусна дългата си коса и започна да я разресва с пръсти.

— Ще останем колкото се налага — отвърна Нейтън, докато Крис се изкачваше по снежните стъпала. Тримата, наредени един до друг на платформата, се оказаха доста натясно, въпреки че имаше достатъчно място да легнат по гръб и ако искат, да се завъртят. — Навън е дяволска виелица. Бурите често се задържат в района на Горното езеро, така че има вероятност да останем приклещени тук около четири-пет дни. Дори снегът да спре, пак не можем да тръгнем, освен ако вятърът не утихне. Ледените пориви ще те довършат за нула време. Така че най-вероятно ще се наложи да поостанем.

— Няма ли да ни преследват? — попита Лена.

— По всяка вероятност, не — отвърна той. — Дори да не можехме да разчитаме на Уелър, който ще се погрижи да ни търсят не където трябва, никой не е толкова луд, че да тръгне на път в такова време.

— Ние обаче тръгнахме.

— Това казвам и аз — сви рамене Нейтън.

 

 

Останаха затворени в тази пещера четири ужасни дни, което, мислеше си Лена, беше с три и половина дни повече, отколкото човек би могъл да понесе. Без каквото и да било уединение и без да има нищо друго за правене, освен да мисли, тя усещаше, че започва да полудява. И бездруго не обичаше да прекарва твърде много време сама с мислите си, а пък сънищата й бяха толкова кошмарни, че тя постоянно се стряскаше в съня си, убедена, че е бълнувала. Или крещяла. Никой от двамата мъже не обели дума за това, но на няколко пъти улови Нейтън да я изучава с критичен поглед. През повечето време Крис мълчеше, потънал в мислите си. Което означаваше, че наоколо бе влудяващо тихо.

На сутринта на петия ден Нейтън се провря през тунела в пещерата и обяви:

— Вятърът е утихнал. Прибирайте всичко. Аз ще приготвя конете.

— Слаба богу — Възкликна Лена, щом Нейтън се мушна отново в тунела. Изправи се до седнало положение и за момент остана така, като чакаше вълната на гадене да премине. Странно. Стомахът й не спираше да се бунтува; освен малко бульон не бе успяла да хапне почти нищо друго. Продължи твърде дълго, за да е грип, пък и никой друг не се разболя.

Дали не беше цикълът й? Не беше изключено. Лошото беше, че нямаше как да разбере със сигурност. Когато беше на тринайсет, педиатърът й предписа противозачатъчни заради цикъла й, който беше толкова нередовен и обилен, че разбираше защо го наричат проклятието на жените. Понякога се питаше дали тези хапчета не бяха причината Кръшър Карл да й посегне. Без нежелани бременности, за които да дава обяснения.

На никого не бе казала за хапчетата и още по-малко на Джес. Какъв беше смисълът? Все пак светът се бе сринал и в скоро време никой нямаше да се нагърби с производството на противозачатъчни, това беше сигурно. Така или иначе нямаше откъде да намери необходимите хапчета. Беше очаквала цикълът й да се върне още след първия месец, ала нищо такова не се случи.

„Може би това е причината да се чувствам зле. Ето какво става, след като дълго време си бил на такива лекарства.“ А тя имаше късмета да бъде пример за най-лошия случай на ПМС^[2] в целия свят. Накрая Лена въздъхна, слезе от платформата, грабна една от раниците и започна да я тъпче с провизии. Тя хвърли поглед към Крис, който прибираше един от спалните чували, и го попита:

— Никога ли няма да обелиш дума за това?

Гърбът му се изопна, ала той не се обърна.

— За кое?

— Хайде стига, Крис. За четири дни не си казал повече от няколко изречения. Знам, че си ядосан. Може да се почувстваш по-добре, ако поговориш за това.

— Лена. — Крис мушна спалния чувал в калъфа за носене и стегна връвта. — Просто забрави, става ли?

— Не — отвърна тя, но тогава Крис измърмори нещо, което Лена не успя да чуе. — Моля?

— Нищо.

— Кажи!

— Божичко! — Той хвърли спалния чувал към тунела. — Винаги насилваш нещата. Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Няма какво да обсъждаме. Това не е твоя работа. Разбери го поне веднъж!

Това я засегна.

— Напротив. Тук сме заради мен. Защото ти отказа да признаеш, че аз съм човекът, който ти даде информация за децата, криещи се в околностите на Орен.

— Дори да те бях издал на дядо си, това нищо нямаше да промени. Той беше взел решението още преди да е влязъл в залата. Е, това, че му казах да върви по дяволите, определено не помогна да го умилостиви. — Крис се изсмя горчиво. — Моят велик бунт. Лена, забрави го най-сетне. Изборът да се връщам там, беше лично мой.

— Но аз не биваше да настоявам толкова. — Прониза я кратка болка, щом прехапа долната си устна. — Ако беше останал с Питър и другите…

— Сега щях да съм мъртъв. Алекс също щеше да е… — Той преглътна мъчително и отново изви поглед встрани. — Все едно.

— Крис. — Тя постави нерешително ръка на рамото му. Мускулът му потрепна, но въпреки очакванията й той не отблъсна ръката й. — Не знаеш със сигурност дали е мъртва.

— Ще ми се да вярвам в противното. Но ако Уелър и другите се окажат прави, не виждам как би могла да е жива. Дори да грешат обаче, оттогава са минали цели дванайсет дни. А през последните четири не е спирало да вали. Единствената причина ние да оцелеем са провизиите, които Уелър е успял да задигне. А Алекс не разполагаше с нищо друго, освен една пушка и една раница.

— Тя е доста находчива.

— Алекс наистина си я бива, но тя е сама и в един момент мунициите й ще свършат. Лена, би било невероятен късмет да не се натъкне на Променените. Най-вероятно вече са я заловили.

— Не бъди толкова сигурен. Уелър спомена, че всичко това са само предположения. Нали ги чу? Никой от онези мъже не е прекрачвал извън Зоната.

— И все пак мисля, че предположенията им са дяволски добри. — След дълга пауза той вдигна поглед. Очите му, кожата, под които изглеждаше по-тъмна от графит, бяха зачервени от болката, която изпитваше, и от чувството на вина, помисли си тя. — Предполагам, че винаги съм знаел. Имам предвид, какво се криеше извън Зоната. Защо не се налагаше да оставяме много постови на това място и защо обирджиите никога не идваха от тази посока. Ако се бях замислил малко повече, щях да го разбера. По дяволите. — Засмя се мрачно. — Питър добре ме изигра. Винаги се уверяваше, че пътят пред нас е чист. Ако Рул е в центъра на часовника, тогава този голям участък от седем до единайсет часа гъмжи от Променени — затова Питър гледаше да минаваме оттам само в точно определено време. Не би могло да е по-ясно от това, Лена.

— Виж, сега ти се струва ясно, защото вече знаеш. Но, за бога, Крис, светът около нас се срина! Умряха толкова много хора. А колкото до Питър, той правеше каквото можеше. Опитваше се да се грижи за нас.

— Имаше много други пътеки. Не беше задължително да минава по този маршрут. Ще ми се да разбера причината. Защото нещо не разбирам. Какво го е карало да смята, че идеята е добра?

— Не знаеш дали идеята е била негова. — Това прозвуча неубедително дори в собствените й уши и тя додаде: — Може да е изпълнявал заповеди.

— В такъв случай заповедите са били ужасни и не е бивало да се съгласява с тях.

— Знаеш, че не си прав — сопна му се тя. — Ти също изпълняваше заповеди. Правеше каквото ти каже Питър. Позволи на дядо си да наложи правилото за отлъчването; не възрази нито веднъж, докато Питър и дядо ти решаваха кой да остане и кой да бъде прогонен.

Страните му пламнаха.

— Това… това е нещо различно.

— Така ли? Защото тези заповеди не са ужасни, а само лоши?

— Господи, нали не смяташ, че всичко това ми е минало през ума? Божичко. — Той се освободи от ръката й и зарови пръсти в косата си. — Как е възможно да съм бил такъв глупак! Имаше толкова много знаци, на които тогава не обърнах внимание. Например онзи тип, Харлан, който беше свил нещата на Алекс и прострелял приятеля й Том — когато дядо ми го пропъди от селото, знаех, че има голям шанс той да умре навън. Но това не ме притесняваше. Той беше наранил Алекс. Затова си помислих: „Така ти се пада, приятел, заслужи си го“.

— Това означава единствено, че държиш на Алекс. Бил си ядосан, защото някой я е наранил.

— Лена, говориш така, сякаш някой я е обидил в столовата. Аз реших, че Харлан трябва да умре. Освен това знаех доста добре как точно ще се случи това. Всички знаехме, че Променените са някъде там. Не знаех само къде е това там; че Питър се е грижел системата да работи и че истината през цялото бреме е била пред очите ми. На няколко пъти се случваше например Питър да се отдели от групата. По същия начин, както аз се отправих към Орен. Взимаше каруца с провизии и просто заминаваше — винаги в един и същи район. А когато се връщаше, каруцата беше празна. И никога не казваше къде са отишли провизиите. Било е очевидно, че снабдява някого с храна, но аз просто съм си затварял очите.

— Крис — каза Лена. — Не си могъл да знаеш.

— Само защото не съм искал. — Устните на Крис се изкривиха, сякаш думите имаха горчив вкус. — Така че аз също имам вина. Сега Питър го няма, но аз вече знам. Все някой трябва да поеме отговорността, Лена. Някой трябва да се опита да поправи нещата. А единственият начин за това е старата система да бъде срината до основи. Предвид положението в Рул, аз съм единственият човек, който може да стори това.

Той стисна устни с изражение, каквото Лена никога не бе виждала на лицето му, нито пък бе вярвала, че някога ще види. Тази стоманена твърдост би изглеждала уместно на лицето на Питър, който виждаше света в бяло и черно. Но Крис беше различен. Ако изобщо имаше приятел, помисли си тя, това беше той. Само че тя не познаваше този нов човек, който се раждаше пред очите й — с тази силно изопната кожа, под която се очертаваше черепът му, и яростта, която дразнеше обонянието като черен пипер. Това не беше момчето с добро сърце, рискувало толкова много, за да открие малкия й брат.

— Крис. — Езикът й беше толкова сух, сякаш устата й бе пълна с прах. — Крис, това означава война.

— Да — отвърна Крис. — Мисля, че си права.