Илса Бик
Сенки (48)

47

Според Мики Белязаната се домъкна да я отведе в седем. В стаята вече беше светло и през процепите на венецианските щори Алекс забеляза, че още вали сняг. През изминалите пет часа бе спала на пресекулки. Съзнанието й беше препълнено с информация и скачаше от една мисъл на друга като щурец. Въпреки че се чувстваше зле, изпита леко задоволство от вида на Белязаната, която изглеждаше доста по-изтормозена от обикновено: явно имаше махмурлук, ако се съдеше по тъмните кръгове под зачервените очи на момичето.

Даниел не помръдна, докато Алекс се измъкваше от леглото. Тя придърпа юргана над раменете му и постави ръка на челото му. Все още нямаше температура, но кожата му беше влажна от потта. Дали Променените щяха да й позволят да дойде отново? Това беше твърде вероятно. Засега искаха Даниел жив. В случай че грешеше за намеренията на Черната вдовица, тя остави шишенцето с „Еритромицин“ така, че Даниел да го види, щом се събуди.

После последва Белязаната в коридора. В къщата цареше гробна тишина, ала задушливата воня на мърша се усещаше по-силно, откогато и да било заради многото Променени, скупчени на това относително тясно пространство. Слава богу, вратата за стаята на Черната вдовица беше затворена. На сутрешната светлина наредените на масичката в коридора снимки блестяха примамливо. Алекс се наведе да ги разгледа. Тя хвърли поглед към Белязаната, която вървеше няколко крачки напред, и си помисли: „Може да нямам друга възможност“.

Без да губи време, свали раницата и я развърза, след което избърза напред и се престори, че се спъва веднъж, а после и втори път. Белязаната изсумтя, щом Алекс се блъсна в нея. Медицинските й провизии — шишенца с таблетки, пакети с марля и инструменти, една ролка хирургическо тиксо и пластмасовото шишенце с кислородна вода — се изсипаха от раницата, разпилявайки се в коридора, а двете момичета се стовариха едно върху друго на пода. Ловната пушка на Белязаната издрънча при удара и в същия миг Алекс си помисли какъв късмет бе извадила, че оръжието не гръмна. При падането коляното на Алекс изпука, но тогава Белязаната я цапна толкова силно през лицето, че ушите и бръмнаха, и навехнатото коляно се оказа най-малкият й проблем.

— Стига! — извика Алекс и отблъсна другото момиче, след което се сви назад, вдигнала ръце в знак, че се предава. — Стана случайно, разбра ли? Съвсем случайно.

Белязаната дишаше тежко, докато раздразнението буквално се процеждаше навън от всяка пора на тялото й. Отново стискаше пушката и от напрежението в изопнатите й рамене личеше без всякакво съмнение, че с удоволствие би гръмнала главата на жертвата си. Алекс не смееше да помръдне, като в същото време си мислеше, че идеята й беше наистина тъпа и бе може би последната, която й хрумваше. Накрая Белязаната свали едва-едва пушката и оголи зъби в безмълвна заплаха.

„Засега добре.“ Щом се изправи на крака, коляното й нададе лек протест и тя закуца пресилено. Но коляното действително я болеше. Алекс събра провизиите бавно, една по една, което й даде възможност да плъзне поглед по стените и по наредените в коридора снимки.

 

 

Както се оказа, напразно бе рискувала да я очистят, защото през следващите няколко дни щеше да има достатъчно възможности да разгледа тези снимки.

А това, което щеше да научи чак след пет минути, въпреки че липсата на пушек, кълбящ се от комина на къщата за гости, трябваше да е достатъчно красноречив факт, беше, че Шарън и Руби са мъртви. Жените бяха мъртви от часове, съдейки по сковаността на телата, които бяха толкова вкочанени, че изнасянето им от къщата за гости струваше доста усилия и време на Белязаната, Пъпчивия и неколцина от хората на Леопарда. Не беше нужен задълбочен анализ, за да се разбере как го беше направила Шарън. В стаята се долавяше задушливата химическа воня на повръщано, полусмлени болкоуспокояващи и сънотворни, а по дъсчения под имаше пръснати хапчета, които жените не бяха успели да погълнат. Доколкото познаваше Шарън, помисли си Алекс, възрастната жена вероятно се бе хванала на работа веднага след излизането й, раздавайки хапчетата като бонбонки „Ем енд Емс“: „Едно за теб, две за мен; две за теб, четири за мен“. Представяше си съвсем ясно картината.

След този неочакван обрат Алекс щеше да бъде настанена в стаята на Даниел. Вярно, не я завързаха за някой от столовете, но и не я пускаха да излиза навън, което й напомни за паяците, за които бе учила в началното училище и които обвивали плячката си в пашкул от паяжина, за да скътат храна за черни дни.

Но това все още предстоеше. Сега обаче, докато слизаше надолу по стълбите и криволичеше сред покосените от махмурлука тела, проснати по столове и килими, Алекс научи няколко неща. Важни неща.

 

 

Първо: Като съдеше по приликата, Алекс заключи, че майката на Вълка се наричаше Емили. Този август се бяха навършили четири години от последния път, когато всички са били заедно във вилата. Научила бе това от снимката. По онова време Вълка е бил на тринайсет.

Второ: Вълка имаше баба и дядо. Но това не беше нищо ново за Алекс. До този момент тя бе убедена, че това са Джес и Йегър. Ала Джес я нямаше на снимката. Вместо до нея Йегър стоеше до една пълна ниска жена на име Одри, чиято сресана настрани коса бе платиненоруса. Така че ако Джес наистина беше баба на Вълка, това повдигаше цял куп любопитни въпроси.

Трето: Една от снимките не беше правена тук, в тази къща. Мястото не беше познато на Алекс, въпреки че тя забеляза нещо, което приличаше на… пещера? Или може би пукнатина в скалата; не беше сигурна. Личеше обаче, че е имало парти. На снимката се виждаше скара, използвани чинии и чаши и амбалажна хартия; имаше и много деца с газирана вода и бургери в ръце.

Децата бяха разделени на случайни групички, което говореше за формиране на естествена йерархия и показваше кои са в приятелски отношения и кои не могат да се понасят. По-късно, когато имаше повече време, щеше да преброи четирийсет и седем деца. В някои от тях щеше да разпознае взиращите се в нея лица от белите нинджа костюми, които хората от шайката на Леопарда намираха за страхотни. Останалите й изглеждаха непознати. Всички правеха физиономии за снимката, а някой услужливо бе изписал имената с нечетлив почерк. Ето как Алекс научи, че преди Енергийния срив Черната вдовица се бе наричала Клеър Крюгер. Съдейки по самодоволната й усмивчица, дори тогава е била на върха на йерархията. Но имената и лицата, които познаваше най-добре, засилиха подозренията й за онова, което ставаше в Рул, и за самите причини.

Пъпчивия беше Бен Стимке. Андрю Борн щеше да умре след ден, но Алекс го познаваше като Беретата. Белязаната беше Бет Приг — хубава посвоему, не толкова намусена и, най-важното, с гладка кожа. Нямаше и следа от белега. Кой знае защо, Алекс се сети за Вълка и за полумесеца на врата му, където кожата му бе разпорена от ухото чак до гърлото. За първи път си зададе въпроса дали двата белега не бяха част от една и съща история.

Но най-вълнуващо и може би изобличаващо беше четвъртото разкритие, помисли си по-късно Алекс, понеже обясняваше толкова много неща.

 

 

Имаше две деца — момчета, — чиито лица сияеха с кристална яснота. Бяха съблекли ризите си; по всички тези голи крака, рамене и кореми личеше, че е лято и може би доста горещо. Всяко от тях бе обвило ръка около шията на другото в онази идиотска хватка, която момчетата намират за толкова готина.

Алекс забеляза, че кожата на голите му гърди бе гладка. Никакви белези. Хватката и пречеше да разгледа кожата на шията му, но тя беше готова да се обзаложи, че тогава не е правил опити да се заколи с онзи нож, нито пък с парче остро като бръснач стъкло. Чисто и просто предположение.

Тогава Вълка се наричал Саймън.

Отдясно стояха две много хубави момичета, превиващи се от смях. Пени, момичето с меденорусата коса, беше висока и стройна като фиданка. Другото момиче имаше очи с форма на бадеми и се казваше… Ейми? Анна? Аманда? Мастилото беше размазано и не се разчиташе.

Вниманието й обаче беше привлечено от другото момче — приятеля на Вълка, който беше видимо по-голям с няколко години. Тогава косата му е била по-къса, но Алекс би го познала навсякъде; имаше и още нещо… Тя започна да мести поглед ту към това момче, ту към хубавото момиче с меденоруса коса, Пени. Каквато и да беше причината — челюстта, извивката на скулите или може би очите — нещо я накара да си помисли: „Имал е сестра?“.

Едно беше сигурно — Питър Ърнст бе познавал Саймън Йегър, при това доста добре. От това, което виждаше, не бе изключено двамата да са държали един на друг като братя.

Доказателството беше пред очите й, подпечатано с черно мастило: Стимке, Приг, Борн, Ърнст, Йегър. Уликите бяха съградени от пирамидите с черепите и костите на отлъчените. Историята беше написана с кръв. Нямаше никаква грешка.

Тези Променени бяха децата и внуците на Рул.