Илса Бик
Сенки (44)

43

— Добра работа — каза Шарън, след което налапа цяла шепа ядки и задъвка. С другата си ръка подръпна червено-черната фланелена блуза, наметната върху Руби.

За кратко дребната жена бе изплувала в нещо като полусъзнание и Алекс бе успяла да й даде „Еритромицин“ и „Перкоцет“, преди отново да изпадне в несвяст. Алекс изпитваше известни тревоги за дозата, тъй като Руби беше толкова дребна, ала да я приспи, беше не само разумно, но и хуманно. Тъкмо щеше да има време да си почине преди ужаса на утрешната нощ.

— Никога не бих се сетила да използвам тиган. — Шарън приглади ризата под брадичката на Руби. — Много умно от твоя страна, Алекс.

— Ами… да. — Алекс скри в дланта си една розова таблетка „Еритромицин“. След като бе превързала Руби и се бе погрижила за собственото си рамо, тя бе прегледала шишенцата с хапчета, опитвайки се да реши кое ще е най-подходящо, и накрая се спря на еритромицина — лекарство, което познаваше от работата си с Кинкейд. Таблетките бяха принадлежали на някоя си Бев Улрих — извънредно лоша пациентка, тъй като бе изпила само четири хапчета, когато докторът изрично бе предписал по две на ден в продължение на четиринайсет дни. А може Бев да е била много добър пациент, преди да настъпи Енергийният срив и бронхитът да се окаже най-малкият й проблем.

На етикета пишеше да се пие много вода и лекарството да се приема на пълен стомах. Как не? Можеше да чуе гласа на леля Хана: „Проклета да съм, ако това е възможно“.

„Какво да правя сега? — Споменът за леля й накара ситните черни букви на рецептата да заподскачат и затрептят. Еритромицинът със сигурност нямаше да излекува това, което я мъчеше, ала тя бе глътната антибиотика без вода и сега той бе заседнал на гърлото й. — То печели, лельо Хана. В крайна сметка чудовището ще спечели.“

— Ей. — Шарън извади една бутилка с вода и развъртя капачката. — Ето нещо, с което да го преглътнеш.

— Благодаря. — Алекс поднесе бутилката към устата си и направи гримаса. Водата миришеше на кръв, желязо и на мъртвия Джак…

— Добре ли си? — попита Шарън, докато дъвчеше фъстъци.

— Да, добре съм. — Повдигаше й се от миризмата на влажни ядки и ужасно сладки стафиди. — Само че… — Преглътна с усилие и усети как хапчето си проправя път надолу по хранопровода й. — Как можеш да ядеш след това, което се случи?

Очакваше да последва експлозия, но Шарън само преглътна, сви рамене и рече:

— И да умра от глад, така няма да върна онова дете. То е мъртво и това е ужасно, но аз още не съм умряла, нито пък ти. А сега се опитай да хапнеш нещо. Имаш ужасен вид.

— Какво те интересува дали се храня? — Алекс я изгледа накриво. — Нали така ще остане повече за теб.

— Имаш право, само че ти си умна. Ако пострадам, ще знаеш какво да направиш. Просто се подсигурявам. Така че вземи. — Шарън й подхвърли порция полуготова храна. — Изяж това, преди да съм го натъпкала в гушата ти, както правеше дядо ми с гъските.

— С гъските ли?

— Ъхъм — изсумтя Шарън. — Беше си наумил, че може да забогатее, като произвежда онази французка храна, паста от гъши дроб?

— Пастет.

— Точно така. Имаше една голяма метална фуния. — Шарън разтвори ръце на разстояние от трийсет сантиметра. — Ей толкова дълга. Аз трябваше да държа главата на гъската, докато той наливаше зърното. Около един килограм, четири пъти на ден. Горките птици все се дърпаха и давеха… това ме докарваше до плач. Но старецът така и не забогатя. Беше толкова нетърпелив, че накрая повечето гъски умряха от преяждане, а не от разфасоване. Това начинание за малко не го разори и така му се падаше. Аз обаче натрупах доста опит с храненето насила. Надали ще искаш да се увериш лично.

Това, помисли си Алекс, беше нещо като извинение, и то единственото, което щеше да получи от Шарън. Плъзна поглед по етикета на порцията полуготова храна: спагети в сос от месо. Стомахът й се преобърна само при мисълта за тестените червейчета, плуващи в червения сос. Въпреки това се залови неохотно да отваря кутията и найлоновата опаковка с треперещи пръсти. Порцията вървеше в комплект с нагревател за еднократна употреба, ала опитвайки се да добави вода, Алекс я изля на дънките си.

— Чакай, чакай. Остави на мен. — Шарън измъкна умело порцията полуготова храна и нагревателя от ръцете на Алекс, след което добави вода и пъхна спагетите в кесията да се стоплят. — Да не се тревожиш за онова момче, Даниел? Страх те е, че може и него да накълцат?

Казано без заобикалки, но Шарън си беше такава.

— Не ми се вярва. Знаеш, че винаги ни карат да гледаме, както сториха със… — Тя замълча за миг. — Просто се питам защо не го затвориха тук при нас. Какво ли искат от него?

— Може би информация. Нали чу момчето: идеята да устроят засада на тези копелета била негова. Така че сигурно смятат, че могат да изкопчат още нещо от него. На тяхно място бих постъпила точно така. Само че… — свъси вежди Шарън — не знам как ще го направят. Понеже не са от най-приказливите, ако се сещаш какво имам предвид.

Шарън имаше право, но обръщайки се към Променените, Даниел бе споменал нещо важно: „Обещахте да го пуснете“. Какво бе имал предвид? Вярно, Променените издаваха откъслечни звуци, но никога не говореха. А колкото до това дали можеха, Алекс нямаше никаква представа. Може би центърът на речта в мозъците им бе дал на късо. Така че как биха могли Променените да кажат каквото и да било на човек, който не е един от тях? Тя ги разбираше, но само частично и от време на време, и дори тогава с помощта на миризмите и онова странно приплъзване на съзнанието. Но това бяха само впечатления, а не реален обмен на информация, пък и Вълка с нищо не бе показал, че я разбира. Това, което я свързваше с Променените, беше една особена интуитивност, подобна на шесто чувство, което ставаше все по-силно.

Понеже тя също се променяше?

„Не. — Съзнанието й се опита да отхвърли тази идея в мига, в който й хрумна. — Оттогава мина прекалено много време, пък и Том бе казал, че когато приятелят му Джим започнал да се променя, той бил страшно объркан; забравял всевъзможни неща.“

Само че тя знаеше, че промяната не настъпваше при малки деца и възрастни хора, а по-големите деца не се бяха променили по едно и също време. Някои се промениха моментално — още първия ден, само за няколко минути, — но при други този процес отне няколко дни. Което вероятно означаваше, че начинът, по който се променяш, зависи от това кой си всъщност. Хормоните при момчетата са различни от тези при момичетата; мозъкът на едно малко дете е различен от този на четиринайсетгодишен тийнейджър. А пък нейният разбъркан мозък имаше толкова общо с мозъка на един нормален човек, колкото котка с орангутан.

А може би Енергийният срив бе задействал нещо вътре в самото чудовище. Според Кинкейд не можело да се каже дали чудовището е мъртво, или само спи — дали е още живо, но претърпява някаква метаморфоза, дали еволюира. Събира сили, както се бе изразил Кинкейд.

„Божичко.“ При самата мисъл, че чудовището можеше да се превърне в нещо самостоятелно, косъмчетата по ръцете й настръхнаха, а по гърба й полазиха тръпки. Звучеше малко зловещо. Но не беше невъзможно. Щом й поставиха диагнозата, тя изчете цял куп литература. Всичко, написано от Оливър Сакс, се превърна в нейна лична библия. Затова знаеше, че — по неизвестни дори на докторите причини — някои тумори се превръщаха в самостоятелни твари: поникваха им зъби и кожа, израстваше им коса, образуваха се хрущяли и очни ябълки — досущ като твое миникопие. Мисълта за това я побъркваше.

Туморите причиняваха и пристъпи, особено когато голяма част от мозъка биваше обхваната от тях или избутана, натикана и навряна в някой ъгъл. Пристъпите можеха да предизвикаш извънтелесни преживявания, каквото бе преживяла и тя.

Така че, в крайна сметка, извършващата се в нея промяна можеше просто да означава, че чудовището й изпраща сигнал за край на играта: „Двеминутно предизвестие, скъпа“. А това ще рече, че възможностите пред нея не бяха много по-различни от времето, преди този кошмар да започне, миналия октомври, когато бе избягала в Уакамау: можеше да остане във влака — до самия край на линията, където релсите свършваха, — или просто да скочеше.

— Но знам, че това продължава от известно време насам — додаде Шарън.

— Кое? — Потънала дълбоко в мислите си, Алекс напълно бе изгубила нишката на разговора и нямаше никаква представа накъде бие възрастната жена. — За какво говориш?

— За детските банди, воюващи с тези чудовища. Като се замислиш, в това има логика. Децата, останали непроменени, са единствените, които имат физическите сили да проследят Чъкитата. Не ме разбирай погрешно; знам как да се прицеля и да стрелям, но ако трябва да вървя пеша в снега, да се придвижвам на ски и да лагерувам на открито… — Устните й се извиха в кисела самокритична гримаса, щом Шарън дръпна провисналата гуша под брадичката си, при което изтърканите очертания на татуираната там мрежа се разкривиха. — Килограмите са ми в повече, както всъщност и годините.

— Ами хората, с които си живяла преди това? — попита Алекс. — Някои от тях сражаваха ли се? Имаше ли деца във вашата група?

Шарън беше заета с приготвянето на още една порция полуготова храна.

— Почти не. Всичките ни деца — тоест предимно внуци — се промениха. Само с три от тях не се случи, но те бяха на практика бебета. А останалите бяхме твърде заети да си търсим храна и начин да се стоплим, за да се занимаваме със сражения.

„Всичките ни деца се промениха. — Алекс потисна желанието си да разпита възрастната жена как точно се бе случило това и какви бяха симптомите. — Какво ли е да гледаш, докато собствените ти внуци се променят? Какво можеш да направиш? Да ги убиеш?“ Сигурно имаше възрастни, които не биха могли да дръпнат спусъка или да се откажат от надеждата. Тогава обаче си спомни какво бе казал Лари в Уакамау, сякаш преди цял век: „И в двата случая после как ще живееш със себе си?“.

Реши да не повдига въпроса.

— Какво друго знаеш за децата като Даниел? За тези, които воюват?

— Нищо, но предположихме, че сред тях сигурно има по-големи деца като него или възрастни, най-малкото да им покажат как да не се гръмнат сами. Ето, вземи. — Шарън й подаде картонената кутия, в която имаше спагети с кюфтенца. — Яж, докато е топло.

Картонената кутия беше прогизнала, а съдържанието в нея пареше. Алекс отстрани внимателно найлоновата кесия. Към тавана се извиха струйки пара с противния дъх на гореща пластмаса и попарени домати. Спагетите на дъното на кутията плуваха в лигавия мазен сос с цвят на мед и наподобяваха възлести нерви и разкъсани вени, удавени в престояла локва от кръв.

— Нещо не е наред със спагетите ли? — попита Шарън.

„Чувствам се така, сякаш самата аз съм сготвена и набодена на вилица, или нещо подобно.“

— Не — отвърна Алекс и натъпка устата си с просмукали със сос мазни спагети. „Но това още не е станало, а настъпи ли моментът, аз сама ще го направя, няма да позволя нито на Черната вдовица, нито на Леопарда, нито на който и да е друг.“ — Страхотни са — додаде Алекс, докато дъвчеше жилавите спагети. — Просто страхотни.

 

 

Един час след това Променените се върнаха за нея.