Илса Бик
Сенки (33)

32

Ветроходната шейна нямаше нищо общо със снегохода. Принципът на задвижване бе по-близък до този на глисера: мощен двигател, доставящ достатъчно въздух, за да тласка напред лодката в плитки води или върху лед. Имаше два механизма за управление: дросел за скоростта и кормило или лост, служещ за управление на руля и насочване на въздушната струя.

Какъв беше проблемът на ветроходната шейна? Нямаше спирачки. Единственият начин за спиране беше да прекъснеш притока на въздух или да намалиш скоростта. Освен това ветроходната шейна бе слабо маневрена. С това нещо беше трудно да завиеш. Само да завъртиш руля твърде бързо, ограничавайки притока на въздух, и убиването на скоростта ти е в кърпа вързано.

Щом усети, че спитфайърът потегля, Том натисна докрай дросела. В отговор на това шейната подскочи напред, след което се стрелна от къщата на езерото с такава бързина, че беше отхвърлен назад към кучето. Той натисна педала за газта и чу как двигателят моментално притихна и замърка, при което скоростта на спитфайъра намаля до бавен ход. Том ахна от изненада, след което изпъна гръб и натисна силно педала за газта.

Шейната изхвърча от къщата в облак от нафта, прелетя над ниския бряг и се стовари тежко върху покрития със сняг лед. Не возеше гладко — всяка неравност по снега и леда водеше до внезапен подскок или разтърсване, — но все пак се движеше. Представи си картата на Странното езеро. Къщичката на Джед за риболов в леда се намираше вдясно, на един час. Най-добре бе да заобиколи отдалече, да свие наляво и да поеме към отклонението.

Проблесна нещо течно и оранжево и той стрелна поглед надясно. Хижата приличаше на факла. През разбития панорамен прозорец извираха огромни пламъци и се плискаха в стрехите. Огънят в това помещение, яркочервен като лава, сякаш се стичаше по стените и по тавана. Дори от това разстояние забеляза как един пропанов варел избухна, тъй като в този момент огънят премигна и се отдръпна с леденосиня въздишка. Огненото кълбо избухна с такава сила в нощта, че той долови грохота въпреки бученето на шейната.

Беше толкова потресен, че изобщо не забеляза, че е намалил скоростта, докато моторът не започна да гасне. Той натисна педала за газта, ала спитфайърът вече спираше. В настъпилата внезапна тишина долови отчетливо бучене като пронизителното бръмчене на електрическа резачка.

Снегоходът на Джед.

„Хайде!“ Той включи запалването, ала двигателят беше задавен и единственият звук, който отекна, беше лекото цъкване и приглушено боботене, и накрая нищо. С блъскащо в гърдите сърце той си наложи да изчака малко… и още малко… а след това отново запали двигателя. Този път усилията му бяха възнаградени със силен рев. Ветроходната шейна потегли със силен тласък и постепенно взе да набира скорост.

Том хвърли поглед през рамо. Единственият фар на снегохода изобщо не потрепваше. Значи, не се движеха. Но защо? Тогава забеляза езерото, което се простираше под него като блещукащ килим от сребриста светлина. „Отражение.“ Осветяваха го, за да могат да…

Тогава усети, че нещо голямо, направо огромно, се спуска към него. Силно изплашен, той се обърна напред тъкмо навреме, за да види как къщичката за риболов на Джед и собствената му сянка изскача от мрака пред него. Затаил дъх, той завъртя рязко кормилото и зави наляво. Шейната профуча покрай кемпера във вихрен водовъртеж и започна да губи скорост, след като притокът на въздух спря. Тогава се чу силен трясък, тъй като корпусът от фибростъкло на спитфайъра се блъсна и отскочи от дървените плъзгачи на кемпера. В следващия момент с ъгълчето на окото си долови ярък проблясък. Миг по-късно се чу звън на метал от рикоширалия куршум.

Вече знаеше защо бяха останали на брега. Металната изолация на къщичката отразяваше светлината подобно на снега. За една пушка с мерник триста шейсет и пет метра не бяха нищо.

„Хайде, тръгвай!“ Той настъпи с все сила педала за газта и завъртя шейната, описвайки широк несигурен кръг. Спитфайърът се понесе, криволичейки напред. Усети как кучето зад гърба му дращи с лапи, за да запази равновесие, но все пак се движеха, набираха скорост право към разклонението сред дъжд от ледени късчета и растящ облак от завихрен сняг.

Досещаше се какво ще предприемат сега. Снегоходът беше стар, но много по-мощен и по-бърз. А той разполагаше само с малка преднина. От рева на двигателя не чуваше нищо — нито свистенето на спитфайъра, нито дори вятъра. Скоростта превръщаше студения въздух в остра коса, която бръснеше непокритите участъци от кожата му. Летеше напред, като насочваше шейната наслуки, по памет, осланяйки се на късмета си. Щом спитфайърът свърна в отклонението, той хвърли поглед през рамо в мига, в който фарът на снегохода изгря в нощта и разкъса мрака, описвайки ясна чиста дъга.

„Не остава много.“ Къде беше мястото? От колко време се намираше на леда? Две минути. Може би четири. Би трябвало скоро да стиг…

Усети мига, в който ледът и дебелината на снега се промениха. Шейната се наклони, след което пое по неравния лед и заподскача, тъй като корпусът й закачаше разтопените и замръзнали наново вълнички. След поредния подскок задруса още повече и зъбите му затракаха, докато шейната срещна по-тънкия лед, минаващ над разлома.

Ако не друго, поне щеше да се движи по-бързо. Трябваше да натисне газта до дупка и веднага да се омете оттук. Ловците бяха наблизо, стопявайки преднината му с всяка изминала секунда, така че трябваше да бърза, да бърза, да бърза — бързобързобързо!

Но вместо това той вдигна крака си от педала за газта. Скоростта намаля, двигателят забоботи; корпусът затъваше в лед и сняг. Ветроходната шейна забави ход и продължи на тласъци. Чу се глух трясък, когато носът на шейната се стовари върху парче лед, след което спитфайърът подскочи и цопна във водата, която беше пълна с ледени късове, покрити с тънка обвивка с дебелина не повече от пет сантиметра. Щеше да свърши работа. Чудесно. Той намали скоростта и зачака, докато мракът не започна да избледнява, преминавайки през сиво, синьо и накрая сребристо, а бръмченето на снегохода ставаше все по-силно…

„Сега!“ Той натисна газта. Моторът нададе рев и спитфайърът се понесе напред с пълна скорост, като пореше леда, а корпусът й потъваше и се издигаше като плоско камъче, хвърлено в езерце. Отекна страхотен трясък и тогава — съвсем ненадейно — се озова в открити води. От всички страни заваляха студени пръски, ала той продължи право и неотлъчно напред, подготвяйки се за внезапния тласък, който знаеше, че ще последва, щом шейната нагазеше отново в сняг и лед. Надяваше се скоростта му да е достатъчно висока, за да плъзне леко лодката, компенсирайки собственото си тегло и тежестта на екипировката и кучето. „Боже, кучето.“ Надяваше се Райли да прояви достатъчно съобразителност и да залегне ниско долу, в противен случай тласъкът би могъл да го изхвърли…

Пресичайки границата на разлома, дъното на спитфайъра се плъзна по леда, при което цялата шейна се разтресе и подскочи, като застърга по леда. Том усети как повърхността отново се втвърдява и друсането затихва. Тогава той сви рязко надясно, при което шейната изгуби въздух и се завъртя така, че носът й се обърна в посоката, от която бе дошъл.

— Долу, Райли! — Том изключи двигателя, грабна пушката и я зареди, извивайки се от кръста нагоре, готов за стрелба…

В мига, в който снегоходът изникна пред погледа му.