Илса Бик
Сенки (31)

30

Когато проехтя изстрелът, Том тършуваше из кутията с инструменти, захапал между зъбите си писалка с фенерче на върха, за да освободи ръцете си. При този неочакван звук той подскочи, а зъбите му издрънчаха в метала. Кучето изскимтя, след което започна да ръмжи.

„Какво беше това, по дяволите? По какво стреля Джед?“ После долови краткия интервал, застъпващите се ехтежи и мозъкът му, така привикнал към звуците на оръжейна стрелба, моментално зацепи: два изстрела с интервал не повече от половин секунда, ако имаше и толкова. А после тишина.

„Джед! — Филипсът издрънча на циментовия под. Том изгаси фенерчето, свали раницата си и грабна пушката. Той зареди пушката в движение и малко преди да изскочи през вратата, успя да се овладее. — По-кротко. Каквото и да е станало, не можеш да го върнеш назад. Натъкнеш ли се на засада, няма да помогнеш на никого.“

Два изстрела и три възможни сценария: двама стрелци, взели на мушка Джед и натиснали едновременно спусъка. Или Джед е стрелял пръв, а другият го е забелязал в последния момент. Или пък Джед е пуснал предупредителен куршум, след което другият…

„Не. Не мога да мисля за това, не още.“

— Долу, Райли — изсъска той. Кучето незабавно се подчини. Тогава Том залегна и се ослуша. Нищо. Никакви изстрели. Нито викове. Нито пък сигнал от Джед. Вледеняващо предчувствие стегна гърдите му. Трябваше да се махне оттук. Плъзгащата се врата се отваряше на запад, в самото езеро; основната врата беше отдясно, но тя би му свършила работа само ако на пътеката нямаше никого. Значи, плъзгащата се врата. Щеше да се промъкне по леда, връщайки се назад…

Нов звук: висок и тънък. Кучето изскимтя. Ушите на Том пламнаха. Какво беше това? Крясък? Или по-скоро крясък и…

Далечен пукот.

Трети изстрел. По-далече, на север. Хижата.

„Грейс? — Въздухът изсвистя внезапно от дробовете му с нещо подобно на стон. Оброни чело на пушката. Металът беше толкова студен, че пареше. — Аз съм виновен, не трябваше да чакам.“

— Ей, хлапе! — Викът проехтя толкова близо, че Том се стресна. Кучето до него скочи на крака и заръмжа ниско и враждебно. — Не искаме да те нараним, хлапе! Просто излез навън!

„Ние.“ Значи, са двама. Може би трима. Или мъжът просто блъфираше. Но сега едно нещо беше извън всякакво съмнение: Джед беше мъртъв.

„Копелета, ще ви избия всичките. — Дробовете му се наляха с олово. — Ще ви избия…“

— Слушай, хлапе, можем да го направим по лесния или по-трудния начин. Не искаме да те нараним, но стреляш ли по нас, ние също ще ти отвърнем. Така че отвори вратата и излез бавно навън с вдигнати ръце.

Мъжът се намираше на около четирийсет и пет метра от къщата, помисли си Том, може би леко вдясно, в което имаше логика, тъй като там беше гората. Това предреши всичко.

— Какво искаш? — Всъщност пет пари не даваше за това, но искаше да спечели време.

— Само да дойдеш с нас. — В следващия миг мракът избухна в жълта светлина, която запали плъзгащия се прозорец над главата на Том. Светлината заигра по къщата, като се местеше ту надясно, ту наляво. Но по този начин му направиха услуга, така вече виждаше ясно машините: ветроходната шейна вдясно и малко по-нататък снегохода. Мотоциклетът „Роуд кинг“ на Джед беше прибран най-отзад, скрит зад походното легло и пропановия нагревател.

Кучето изскимтя отново. Миг по-късно Том долови миризмата: леко задушливия мирис на горяща дървесина. Тъй като знаеше достатъчно за огъня и дима, обонянието му различаваше лесно отделните миризми. Дървен материал, напоен с газ или друго възпламеняващо вещество, и някаква миризма, която беше много различна. Запалените тъкани и синтетични материали воняха на химикали. Хижата гореше.

Онези копелета бяха хитри — опитваха се да го надхитрят. Знаеха добре, че той нямаше къде другаде да отиде. И сега беше ред на къщата на езерото. Щяха да го изкарат навън с огън.

— Надушваш ли това, хлапе? — прозвуча още по-отблизо. — Хайде, така правиш нещата само по-трудни за теб самия.

Той грабна бързо раницата и натовари екипировката си на задната седалка на ветроходната шейна, остави пушката на мястото за краката и взе да прехвърля през ума си нещата, които трябваше да свърши — точната последователност.

Всичко зависеше от това колко бързо ще се досетят. И дали ще намерят начин да го последват. Той хвърли поглед към снегохода. На зърнестата светлина дупката, оставена от извадената запалителна кутия, приличаше на празна очна ябълка. Ала жиците още висяха там.

„Снегоходът е по-бърз. Освен това има фар. Единият може да стреля, докато другият шофира.“

Това нямаше да стане.

— Хайде, хлапе! — Светлината промени ъгъла си, когато ловците стесниха кръга около него. Вътрешността на къщата помръкна.

— Тук, Райли — изсъска Том и потупа задната седалка. Щом кучето скочи в шейната, той се спусна към плъзгащата се врата. — Добро момче. Стой тук. — Промуши ръка през чугунената брава, запъна крака и пренесе тежестта си върху здравия си десен крак. Пое дълбоко дъх. И тогава напъна.

„Направи го.“

За малко да прекали с приложената сила. Вратата се отвори с лекота, смазана добре по препоръка на Джед, а металните колела се плъзнаха по релсите като топка за боулинг по лъскав под. В къщата нахлу силен студен вятър, довявайки миризмата на горяща дървесина и разтопена пластмаса. Тогава Том се завъртя на пети и се спусна към шейната. Светлината навън внезапно се премести с приближаването на ловците. Пет секунди, може би десет. Скачайки на предната седалка на спитфайъра, той включи запалването и напомпа акселератора, за да подаде гориво на двигателя. Със закъснение от една милисекунда двигателят взе да стърже, да кашля, да ръмжи…

Но не зацепи.

„Хайде, хайде, хайде!“ Отвън проехтя вик. Светлините се раздвижиха; до слуха му достигна шум от трошене на ледени клони. Приближаваха се бегом. Той стисна зъби и неохотно даде на двигателя още две безценни секунди, с каквито не разполагаше, след което опита отново.

„Задави ли се, край с мен. — По врата му потече пот. — След малко ще се появят и ако аз още съм тук…“

Двигателят оживя с високо пресекливо ръмжене.

И шейната потегли.