Илса Бик
Сенки (29)

28

Първо отекна едно прас, последвано от звука на трошащо се стъкло, и тогава панорамният прозорец се пръсна. На дървения под заваляха назъбени парчета стъкло. Нещо изсвистя покрай ухото й, разсичайки въздуха, и в мига, в който куршумът премина през кости и плът, се чу едно по-меко пуф. Главата на мъжа се отметна назад почти в същия момент, в който черепът му избухна с тъп и джвакащ звук като премазана от камион тиква. Мъжът рухна на земята.

Грейс никога не бе била спортна натура. Имаше крехко и не много силно тяло, но омразата и мъката вляха в жилите й кураж и бързина. Спускайки се покрай нищо неразбиращия Абел, който продължаваше да стои с абсурдната си шапка, опръскана с мозъка на ловеца, тя грабна един тиган с дясната си ръка, завъртя се и замахна. Тиганът изсвистя във въздуха и в промеждутъка, през който се приближаваше към целта си, Грейс си помисли: „Жалко, че не е стик за голф; стикът щеше да е много по-бърз, с по-голям кинетичен момент на движение, по-малка маса за преодоляване…“.

Абел тъкмо се обръщаше. Прозвуча едно глухо туп — като че някой режеше маруля на дървена дъска, за да отстрани стъблото, — последвано почти моментално от смразяващо кръвта лепкаво противно хрущене. Лицето на Абел избухна в кървава експлозия. Зъбите му се разпиляха на пода с барабанящ звук като ориз, сипещ се по дървена повърхност. Абел дори не извика. Той залитна няколко стъпки назад и разпери ръце като непохватно хлапе, което се опитва да усвои стъпките на джаза. И тогава тялото му полетя право назад. Главата му отскочи от грубия дъсчен под. Очите му бяха изцъклени, устата — разтворена, а вътре се виждаха окървавените изпочупени корени, където се бяха намирали зъбите му само допреди няколко секунди. На останалата част от лицето му зееше дупка. Гърдите му не се движеха, ала краката и ръцете му продължаваха да потръпват, докато и последните капки живот се отцеждаха от мозъка му.

Общо време от мига, в който куршумът бе влетял през прозореца, до този момент: седем секунди. Може би мъничко повече.

„А сега към спалнята. — Тиганът издрънча на пода. — Скоростта на звука е равна на корен квадратен от абсолютната температура, разделена на моларната маса.“ Вторият ловец я беше оставил сама с Абел и вече мъртвия си партньор. Което означаваше, че той и другите двама мъже, които още не бе виждала, биха чули звука от изстрела в гората и последвалия го дъжд от стъкло малко по-късно, отколкото ако беше лято, тъй като в студения въздух звукът се движеше мъничко по-бавно. Разполагаше с време между девет и петнайсет секунди, помисли си тя, но имаше твърде много променливи, които не би могла да предвиди.

„Ако хората навън заобиколят зад къщата, за да се ослушат, ще разполагам с повече време. Но ако не го направят… идвам, Джед, идвам.“ Тя се завтече към вратата на стаята, обута с пухени пантофи, и тогава усети как се подхлъзва и губи равновесие. Краката й отхвръкнаха назад, сякаш се опитваше да бяга върху лед, и в следващия миг вече падаше. При последвалия силен разтърсваш сблъсък тя пое тежестта на удара първо с десния си крак, а после с бедрото. Долови две остри отчетливи пропуквания, при което тазът й пламна от болка, която плъзна нагоре по гръбначния й стълб. От гърлото й се изтръгна вик и тя си пое дъх, за да изкрещи отново, но тогава устата и носът й се напълниха с кръв, тъй като се бе приземила по лице в растящата локва от кръвта на мъжете. Изкашля се слабо, опитвайки да прочисти гърлото си, при което й се повдигна. Десният й крак лежеше изкълчен, извит под неестествен ъгъл, а болката беше толкова непоносима, че се боеше да помръдне. Миг по-късно осъзна, че това е невъзможно.

„Трябва да се изправя. — От бакърената миризма на всичката тази кръв й прилоша. В гърлото й се надигна вълна гадене. Бедрото й гореше от болка, която караше мислите й да текат разбъркано. — Количеството на кръвта в тялото зависи от теглото, а аз съм толкова дребна… Трябва да се изправя, да се добера до спалнята… Джед, Джед…“ Въпреки силните удари на сърцето си долови ясното щракване и проскърцване на врата.

„Някой идва. Трябва да се изправя, трябва, трябва!“ Ала не бе в състояние да помръдне. Дишаше тежко като останала без въздух пъстърва; не можеше да повдигне главата си. Дори калкулаторът в мозъка й бе спрял. Какво количество кръв течеше във вените й? Мозъкът й беше блокирал; цифрите просто не се появяваха.

Гледаше как локвата кръв вибрира и се къдри на вълнички, докато някой с тежки ботуши се приближаваше към нея. Тогава ботушите изникнаха в полезрението й и Грейс установи, че не са каквито бе очаквала — ботушите бяха мръснобежови, с цвета на пясъчни дюни, а не черни или тъмнокафяви. Заради тежката ръждива воня на кръвта тя долови миризмата им със закъснение: плътна и едновременно с това леко сладникава.

Бензин.

Въздухът се изпълни със статичен шум и тогава последва серия потраквания — отчетливи и ясни. Тези звуци напомниха на Грейс за цикадите през горещите летни дни. Темпото, с което цъкаха цикадите, зависеше от температурата, но тези потраквания не бяха ритмични. Някакъв код. Може би дори морзов код, предаван по радиоприемник. Последва пауза, след което собственикът на ботушите започна да потраква в отговор.

Комбинацията беше напълно непонятна за Грейс. Навремето брат й беше скаут орел^[1]. Той би могъл да й каже какво означаваха тези потраквания, само че беше мъртъв. Или поне доколкото тя знаеше.

Високо над ботушите отекна непознат глас, който не принадлежеше на никой от мъжете, които бе видяла:

— Значи е момче. Том — изрече бавно името, сякаш го опитваше на вкус. — Къде е той?

„Бягай, Том.“ В устата си Грейс усещаше кръвта на стареца, смесена със собственото й повръщано. Болката в хълбока и крака й пулсираше едновременно със сърцето й.

— Нека ти кажа нещо. При други обстоятелства щях да направя от теб кюфтета или печени пържоли за Чъкитата. Само че това място се намира на края на света, а ти си една кльощава стара бабичка, така че не си струва усилията. Затова в твоя случай ще направя изключение.

„Бягай, Том. — Заради строшения прозорец в стаята започваше да нахлува студ. — Бягай, бягай…“

— Ето как ще постъпя — изрече гласът. — Кажи ми къде е той и обещавам да те убия веднага. Един куршум в главата и после сладки сънища. Но ако не ми кажеш…

„Въздухът е леденостуден; всичко е въпрос на време. Началната скорост на куршума зависи от…“

— Ще оставя огъня да говори вместо теб. Може би ще умреш от вдишаните газове, преди огънят да е свършил своето, или пък белите ти дробове ще пламнат от горещината и така ще се задушиш. А може би не. Може да останеш в съзнание през цялото време, докато огънят те поглъща жива.

„Скоростта на звука е…“

— Добре тогава, ще броя до три.

„Не, няма да бъде до три, не точно. Мисълта тече със скорост триста милисекунди, а времето за извършване на съответното действие зависи от…“

— Едно.

„Няма да е точно до три. — Тя си пое дъх и го задържа. — Три секунди и все пак ще остане достатъчно време, така че ако той е наблизо…“

— Две.

„Бягай, Том, бягай, бягай…“

— Тр…

— Бягаааай, Том, бягаааааааай! — изкрещя Грейс, а думите изригнаха от устата й, защото мисълта беше там, на прага на съзнанието й, и защото имаше достатъчно време, точно колкото да…